Българската историята с Румен Петков: Цар Борил – предателят, който свалиха и ослепиха

От възкачването на трона след смъртта на Калоян до неговото сваляне от власт – борби за наследство, външни и вътрешни врагове и съдбоносни съюзи

1
319
Цар Борил
Цар Борил. Снимка: Румен Петков

Цар Борил заема българския престол в 1207 г., наследявайки една могъща, но нестабилна държава, изградена с желязна ръка от неговите предшественици – Асен, Петър и Калоян.

Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.

В книгата може да се запознаете как лишен от техните военни и дипломатически умения, той бързо се изправя пред множество предизвикателства – вътрешна опозиция, амбициозни боляри, външни заплахи от Латинската империя и Унгария, както и надигащата се богомилска ерес. Управлението му преминава под знака на постоянни борби за власт, промяна в съюзите и загуба на територии, което в крайна сметка води до неговото сваляне и ослепяване.

Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:

„Борил е сестрин син на царете Петър, Асен, и Калоян. Възкачва се на трона след гражданска война с другите претенденти за короната – първият си братовчед Алексей Слав /който е син на сестрата на Асеневци – Тамара/ и брат си Стрез.

За да се сдобие с короната, се жени за вуйна си – овластената царица Анна, вдовицата на убития вече цар Калоян. Бракът им осигурява известна приемственост и законност на положението на владетеля. Друго предимство, което носи този брак е куманският произход на Бориловата съпруга. По този начин Борил си спечелва подкрепата на куманските боляри и легитимира властта си, като се оказва най-силният от всички претенденти и завзема властта.

Като цяло в началото той следва агресивната политика на братята си към съседите, но в същото време, е трябвало да се справя и с опозиция, която има привърженици и в собственото му семейство. Родният му брат Стрез които се смята за не по-малко достоен за короната, бяга в Сърбия и търси политическо убежище в двора на великия жупан Стефан Неманя. Под предлог, че се страхува да бъде убит като евентуален конкурент за трона, рашкият жупан го приема радушно.

На няколко пъти Борил прави настойчиви опити да го изиска от сръбския крал, но настояванията му имат обратния ефект. Стефан Неманя се „побратимява“ със Стрез и по този начин се нарежда открито сред противниците на търновския цар. Сръбският жупан помага на Стрез да завземе югозападните български земи като му дава войски, с чиято помощ за няколко месеца завладява Средна Македония. С течение на времето той се укрепя в непристъпната твърдина Просек /дн. Северна Македония/ и се обявява за самостоятелен владетел.

През 1208 г. Стрез натрупва самочувствие и дори започва да води държавна политика. Влиза в договорни отношения с латинския император Хенрих Фландърски, който го удостоява с титлата деспот. Под негова власт са договорени Западните и Централни Родопи, голяма част от Източна Македония, земите на изток от река Струма. За столица първоначално е обявена Цепина, но не след дълго става Мелник. Другият, които му създава проблеми е първият му братовчед Алексий Слав, които като племенник на царете Асен, Петър и Калоян продължава да има претенции към короната, като постоянно насърчава опозицията към реваншистки действия.

Синовете на бившия цар Иван Асен I – Иван Асен II и Александър, също се чувстват застрашени и се принуждават да избягат при куманите, а оттам в Киевска Рус.
Всичко това поражда един от най-обсъжданите въпроси сред историците. Дали новият цар Борил и жена му Анна не са централните фигури в заговора срещу Калоян. Какво сочат фактите? Анна, за да го издигне на власт, като новата/стара царица се решава на прибързан брак, нарушавайки закона от средновековното право, които гласи:

„Вдовицата да няма право на друг брак, докато не изтече една година от смъртта на съпруга й”, а това и отрежда да бъде лишена от наследство. Друга хипотеза обаче сочи точно обратното, а именно, че този брак не е свидетелство за съзаклятие от страна Борил и Анна, а опит за легимитизиране и запазване на властта от династията и преданост към съпруга си. Бракът изиграва своята роля, т.е. на първо време осигурява приемственост и законност на владетеля, а четири години по-късно, след като държавният глава заздравява властта си последва развод, в които Анна се оттегля в манастир и приема монашеско име Анисия, без да има каквито и да е претенции включително и за овластяване на своите деца.

Откъснатите територии от България, както и междуособиците за властта, икономически изтощават държавата, а това води и до отслабване на българската войска. Териториите, които Калоян успя с много кръв да ги възвърне, Борил губи повечето от тях без бой. Тези аргументи са неоспорими, но ако трябва да бъдем обективни към събитията, сами можем да си направим извода, че за някои от тези загуби вината не е само на цар Борил, а и на неговите противници Алексий Слав и Стрез, които в името на своите лични интереси влизат в съюз с противници на българската държава. Това кара Борил не само да смени политиката, но и кардинално да се ориентира към други съюзници. През лятото на 1208 г. Борил, начело на български и кумански войски, нахлува в Източна Тракия и започва да опустошава латинските владения.

Стратегията му е да принуди враговете си да го гонят из обширните равнини области. Император Анри обаче не се поддава на провокацията и вместо това се насочва на север с явната идея да блокира Стара Загора и да застраши старопланинските проходи, като така принуди Борил да потърси сражение в по-изгодни за латинците условия. За целта през юни 1208 г. обявява сбор на своите войски в град Силимврия /Силиври, дн. Турция/. Събраните подразделения се придвижват до Адрианопол и остават да стануват в очакване на всички рицари от Тракия да се съберат. По време на изчакването към тях се присъединяват и гръцки наемници от Тракия, от които са сформирани три отряда. Събраната армия се отправят на север с цел да се срещне армията на Борил и да му даде решително сражение.

Пътят и минава през разорените земи на Източна Тракия, където вече трета година са обект на плячка, в резултат, на което благородните паля и ливади между Пловдив и Одрин са превърнати в пустиня. Научавайки за придвижването на рицарите, Борил нарежда българите да отстъпят и да се съберат при Боруй /дн. Стара Загора/, за да изготвят план за действие. Латините бързо се ориентират в обстановката, като започват да яздят по техните следи и скоро, без да срещнат никаква съпротива навлизат дълбоко навътре в българска територия, стигайки до Боруй.

Там те се установяват на лагер в очакване на последяващи заповеди от императора. За Анри казусът е личен – неговият дълг е да отмъсти за брат си Балдуин, докато за Борил една победа над латинците ще изиграе двойна роля. От една страна ще издигне престижа му в Търново, от друга ще попречи на задълбочаващия се съюз между Константинопол и братовчед му Алексий Слав, който продължава да се утвърждава като самостоятелен владетел в Родопите, Рила и Пирин. Ако разгроми рицарите, Борил ще изолира Слав от единствения му съюзник и ще даде възможност за възстановяване на централната власт южно от р. Марица.

Българите без да си дават почивка изпращат пленените ромей и цялата си заграбена плячка на север от Балкана и още същата вечер незабелязано приближават в боен строй до латинския лагер. Призори на 24 юли нападат противника още докато спи. Латинските бойци, които са на пост, оказват силен отпор, за да дадат време на останалите да се организират за битка. Докато повечето от латинците сформират отряда си, преди да си сложат броните претърпяват тежки загуби, причинени от българските стрелци. През това време куманската кавалерия успява да обходи латинските флангове и атакува главните сили.

В настъпилата схватка са убити много латинци, самият император е съборен от коня и хванат с ласо от кумански боец, който започва да го влачи по земята към българския стан. Пред погледите на латинците се разиграва грозна картина. Виждайки това те започват да губят всякакъв кураж и не смятат да продължат съпротивата. Рицаря Лиенард се саможертва, като с меча си срязва въжето, а след това с тялото си, облечено в тежка броня, прикрива императора от куманските стрели. Това дава достатъчно основание на главните сили да се мобилизират и да заемат отново боен ред. Нещата се успокояват и латините започват организирано отстъпление на запад, защото осъзнават, че авангарда им няма да издържи на българският натиск. За да спаси армията си, Хенри се изтегля към Пловдив.

Целта му е да се намира по-близо до владенията на Алексий Слав и Анри, от където да се подсили с допълнителни военни части и провизии. Отстъплението на запад се превръща в ад, завалява проливен дъжд и пътищата се покриват с дълбока кал, освен това българите непрекъснато преследват ариергарда, като избиват всеки които се отдели от него, с което му нанасят сериозни поражения. Целта е да го държат силно притиснат за да не може да се снабдява със сено и продоволствия плечкосвайки местното население.

За да не бъде изтребен ариегарда, Анри е принуден многократно да изпраща отряди от главните сили, които да се завръщат и да му оказват помощ. След 12 дни на тежки боеве и изморителни преходи, в които дъждът не престава да вали, французите подгизнали до кости и капнали от умора по калните и непроходими пътища достигат Пловдив. Там обаче ги чака нова изненада, с учудване установяват, че българският авангард вече ги е изпреварил, като се е настанил в града и на тях им се налага да си устроят лагер 3 км северно от него.

Опасявайки се, че са в капан, въпреки силната умора, те се въоръжават и остават построени в боен ред до късно през нощта. Вечерните часове остават под напрежение, като смятат, че преди да е се е развиделило отново ще има утринна атака. За това още по-тъмно излизат от лагера и отново заемат бойния ред. След като се развиделява и свободно могат да наблюдават околността, което е предпоставка, че не могат да бъдат нападнати с изненада, изпращат фуражири които да набавят сено за конете. Охранявани от три бойни отряда сенокосачките се залавят за работа, но още в самото начало са нападнати от българо-кумански отряди.

Това принуждава латинците да излязат с цялата си войска от лагера и да спасяват снабдителните си части. С тези си действия Борил опитва да приложи тактиката на Калоян от 1205 година, но Анри Фландърски решава да ограничи загубите като прекрати придвижването с което да не дава възможност да бъде преследван от войските на Борил и задържа всичките си сили на стан северно от Пловдив. Анри смята да даде няколко дни почивка, но разузнавателните отряди донасят, че към стана им се придвижват главните български сили, построени в боен ред.

Затова, макар и изморени, през нощта на 30 срещу 31 юли Анри свиква военен съвет, на който се разпределят позициите на различните отряди в случай на открито сражение с българите. Решението е императорът да поеме единия фланг на войската, а другият да мине под командването на Пиер дьо Брасийо и Никола дьо Майи. Преди обяд на 31 юли, двете армии застават една срещу друга. Българите се подреждат в редици, с явната идея да разтеглят фронта си максимално срещу по-малобройния враг.

Според сведенията на Анри дьо Валансиен българите разполагат с 33 000 души разделени в 36 отряда, а латините имат 15 отряда от по 20 рицаря, а в императорския – 50. Тактиката за линейно построяване показва замисъла на Борил да използва численото си предимство за постигане на решителна победа. Той залага на задържащ бой в центъра и обхождане на латинците по фланговете чрез маневрените кумански части. В случай, че битката се развие по план, армията на рицарите ще попадне в пълно обкръжение и ще бъде напълно разгромена, както се случва със силите на Балдуин през 1205 година. Анри Фландърски обаче не допуска същата грешка и решава на всяка цена да избегне обкръжение. Вместо да разположи войските си в линия и да напредне по класическия способ, той построява войските си в колона.

Авангардът е поверен на Пиер дьо Брасийо, маршала на армията Жофроа дьо Вилардуен, Никола дьо Майи и Милон дьо Бребан. Основните отряди са под прякото командване на Гийом дьо Першоа и Лиенар дьо Елем, а най-накрая се движат силите под командването на Анри Фландърски, които има задача да подкрепи атаката на авангарда. Свои отделни отряди повеждат и Пиер дьо Дуе, Ансо дьо Кайо и Рение дьо Три. От тях само Пиер дьо Дуе, се включва в личната свита на Анри. Целта на латинците е да концентрират удара си в конкретна точка на българския фронт, за да го пробият и по този начин да разгромят цялата армия.

Преди самото сражение императорът отбелязва, че ако българите изберат да продължат да тормозят армията му с набези, без да дават открито сражение, кръстоносците са обречени. Именно поради тази причина, рицарите не губят време, а бързат да завържат битка с българите преди Борил да успее да премисли и да изтегли силите си. Първи започват битката куманите, които вихрено нападат латините и ги засипват със стрели, но те бързо отбиват удара и минават в настъпление. Поучени от горчивия опит при Одрин, този път настъпват бавно, за да запазят бойният си ред.

Заблуждавайки се, че латините са в капан, Борил заповядва атака и цялата българска армия се нахвърля. Тъй като царската гвардия разполага с най-добрите коне и е най добре екипирана излиза леко напред и с пълна сила се врязва в императорския отряд намиращ се в центъра. Предните части на латинците са пресрещнати от българо-куманската кавалерия, но рицарите набързо ги разбиват и се хвърлят в атака срещу една конкретна точка от вражеския фронт – отрядът на Борил. Българският владетел е атакуван от целия вражески авангард. Анри раздава поредица от изрични заповеди за спазване на бойния ред и по този начин рицарите постигат необходимата концентрация на настъплението и локален превес над българите, които не успяват да се прегрупират навреме, за да дадат адекватен отпор. Завързва се жестока и кръвопролитна битка, много скоро благодарение на солидното си въоръжение латинците вземат надмощие и започват да притискат българите.

Страховитият набег на рицарите разгромява предните линии, първо частите около Борил, а след това и цялата армия преминава в отстъпление, което продължава през целия ден. Виждайки че планът му се проваля, цар Борил заповядва отстъпление. Крилата които още не встъпили в бой виждат отстъплението на царския отряд и без да чакат заповед също започват да се оттеглят. Скоро отстъплението се превръща в бягство на север. Анри обаче го възприема, като поредната хитрост с цел да се разтеглят редиците му. Той заповядва настъплението да продължи, но внимателно, за да не се разбърка бойният ред.

Благодарение на това българите лесно и бързо се отделят от французите и продължават да отстъпват. Борил имал намерение да стегне армията си и да мине в атака, но като вижда, че латинците продължават настъплението си в сгъстен строй осъзнава, че битката е провалена и заповядва армията да продължи отстъплението си към прохода Турия, добре знаейки че латинците не ще посмеят да преследват българите в планината. Същевременно куманската конница получава заповед да прикрива отстъплението. Скоро латинците се убеждават, че българите бягат и започват преследване.

В подножието на прохода Борил изпраща куманите да нападнат подразделенията, които вече застигат българите. Единствено хълмистия и горист район не дават възможност на рицарите да използват тежката си конница пълноценно. Завързва се тежка и кръвопролитна битка и само численото надмощие спасява кръстоносците от пълно поражение.

На всички други места българските части са преследвани и изтласкани от областта около Пловдив, а лагерът и обозът им са пленени. Латинците си устройват пиршество още същата вечер. Борил се оттегля с каквото може да събере от разпадналата се войска в прохода Св. Никола, в околностите на с. Турия. Поражението на Бориловите войски при Пловдив решава съдбата на Тракия. Както отбелязва император Анри в писмото си до папа Инокентий III: „Завзехме земя, равняваща се на петнадесет дни път”, визирайки равнините от Траянови врата до Черно море.

Грешката, която Борил прави, като подценява способността на враговете си да се организират в решителни военни действия и надценява способностите на собствената си армия да постигне решителна победа на открит терен, ясно показва, че само по себе си численото предимство не може да бъде единствен залог за постигане на решителен успех. Тази грешка обаче ще коства много на България. Държавата ни е сведена до второстепенен политически фактор на Балканите.

През 1209 г. латинският император Анри привлича на своя страна Алексий Слав, като го признава за свой васал и му дава за жена своята извънбрачна дъщеря Изабел. По време на сватбата тържествено обещава, че ще получи подкрепа за претенциите му към трона на „Велика Влахия“ и като зестра му поверява на разположение военна част от рицари, водена от по-малкия му брат Йосташ. По този начин Алексий Слав окончателно се отцепва от властта на Търново. В старанието си да компенсира този неуспех, Борил сключва съюз с брат си Стрез, който междувременно се е укрепил в непристъпната крепост Просек от където управлява като сатрап „наместник на област“.

Цената, която Борил плаща за привличането на Стрез, е висока – брат му получава севастократорско достойнство и правото да се разпорежда свободно в своите владения. Войната между Борил и император Анри продължава и през следващите години. Българският цар се съюзява със Стрез и Михаил І Комнин и прави няколко опита да напредне към Солун от Вардарска Македония. Двете войски трябва да нахлуят в земите на Солунското латинско кралство, в които и преди това Стрез извършва нашествия. Латинците обаче вземат инициативата в свои ръце и настъпват към Просек. Двете войски се срещат в Битолското поле /Пелагония/, където българите са разбити.

През есента на същата година начело на голяма войска Борил се отправя отново към Солунското кралство. По пътя си обсажда резиденцията на Алексий Слав в Мелник, и я превзема. По-късно обаче обединените сили на латинците и деспот Слав успяват да нанесат тежко поражение на Бориловите войски. По това време в България се засилва масовото разпространение на богомилството. Проповедите на богомилите проникват в градове и села, където намират почва и сред най-бедните слоеве. В Средец /София/ е изградена богомилска община начело с Петър Кападокийски, означен като „дедец“, т.е. главен ръководител. Проповедите на богомилите не се ограничават само с нападки срещу Църквата, а засягат и царската власт.

В Бориловия синодик става дума за нощни събрания на еретиците и техните привърженици, намеква се за заговор срещу живота на царя, отправят се анатеми срещу „разбойници и убийци“. При това положение Борил и неговите приближени, подкрепяни от Църквата, решават да се справят с еретиците. На 11 февруари 1210 г. в Търново е свикан голям събор, за да се занимае с тяхното учение и да го осъди. На събора присъстват всички архиереи, свещеници и монаси, както и всички боляри и голямо множество от простолюдието. Председателства самият цар, облечен в най-тържествените си одежди и той лично води разследването на докараните пред събора богомили.

Започва продължителен спор между него и еретиците, който завършва с това, че възгледите им са отхвърлени и анатемосани. Част от еретиците се връщат към официалната вяра, а онези, които отказват да сторят това, са подложени на различни наказания и заточения. След завършване на събора по нареждане на Борил е преведен на български език гръцкият Синодик в неделята на православието от 843 г., в който се съдържат изложения и анатеми срещу различни по-стари ереси, разпространявани във Византия. В преведения на български Синодик е прибавена специална глава, в която се излагат и проклинат схващанията на богомилството.

Така наречения Борилов синодик е един от най-важните извори за средновековното ни минало. Той продължава да действа много след управлението на Борил, като в него са включени управленията на царете и манастирите. На практика той се явява първи сериозен опит за български хроники на средновековната ни история. С течение на времето положението на цар Борил става все още тревожно – противопоставянето му на Латинската империя продължава, но повече в резултат на инерцията, отколкото на възможността за ново българско настъпление към Константинопол. Това налага и преориентирането на неговата дипломация. По същия начин разсъждава и латинският император, който не без основание счита държавата на българите за най-опасен съсед.

През 1213 година в Търново пристига папски пратеник кардинал, който е натоварен със задачата да сключи мирен договор между България и Латинската империя. Стига се до споразумение, но с ясното условие, че е необходим и брак, който да свърже двата владетелски двора, за да бъде мирът крепък и устойчив. Латинските барони предлагат династичният брак между 38-годишния латински император – вдовец Анри Фландърски и дъщерята на цар Калоян, княгиня Мария Българска, заварената щерка на Борил. В следствие, на което те официално ще признаят Българското царство за независима държава. Когато император Анри Фландърски научава за тази интимна част от договореностите, бурно изразява своето несъгласие.

Доводите му са, че принцесата не е от достатъчно царствен произход. Но когато описали красотата на Мария, император Анри бил обладан от желание час по скоро да срещне тази жена и да я види като своя съпруга. Българската принцеса пристига в Константинопол с богата зестра където е посрещната по подобаващ начин за една бъдеща императрица. За това свидетелства рицарят Робер дьо Клари, който дава подробно описание на пристигането ѝ в Константинопол:

„Тогава цар Борил нареди да стъкмят неговата доведена дъщеря, като много богато и много знатно момиче, а също изпрати и много хора с нея. Така той я изпрати на императора, като нареди да ѝ дадат шестдесет коня, натоварени с богатство, злато и сребро, с копринени платове и разкошни накити. Нямаше кон, който да не беше покрит с червен копринен плат, който беше толкова дълъг, че се влачеше седем или осем стъпки зад всеки кон…Когато императорът научи, че принцесата пристига, отиде да я посрещне заедно с бароните си, устрои голямо тържество на нея и на хората ѝ, а после се венча с нея.”

Далеч по-големи от зестрата са политическите активи за латинската дипломация, която си осигурява съюза с българите и възможността да съсредоточи усилията си по посока на Мала Азия и Епир. Наскоро след сватбата на Мария търновският дворец се сдобива с нова царица. На Анна куманката и се налага да отстъпи мястото си на латинката Елизабет дьо Куртене, дъщеря на Йоланда Фландърска и племенница на латинския император Хенрих Фландърски. Тази Борилова съпруга е първата западноевропейска принцеса, която заема търновския престол. С този брак Борил се сродява и с маджарския крал Андраш, който е женен за другата дъщеря на Йоланта. Сближаването с маджарите остава трайно и дори се задълбочава още повече през следващите години.

През 1214 г. е сключен договор, който предвижда женитбата на маджарския престолонаследник Бела IV с евентуалната дъщеря на българския цар Борил. Опозицията, която за известно време е смирена, обявява това за неуспехи и се надига открито срещу властта му. Избухва бунтът на четиримата кумански боляри, който заплашват да откъснат от търновската корона северозападните български земи. Съпротивата на въстаниците е сломена с маджарска помощ. Съюзниците на Борил успяват да превземат Видин и да ликвидират огнището на бунта, но за този мним успех Борил заплаща висока цена – областите около Белград и Браничево преминават под властта на маджарския крал Андраш II.

Веднага след това още същата година /1214 г./, по инициатива на Борил, се изгражда мощна коалиция, в която влизат Латинската империя, владенията на Стрез и епирския деспот Михаил I Комнин Дука Ангел. Коалицията предприема военни действия срещу сръбския владетел Стефан и обсажда Ниш. Една нощ обаче в лагера на съюзната войска, разположена край града, настъпва суматоха. По неизяснени причини българите се сбиват с латинците, с който пропада предначертаният план за атака. Самият Стрез, който се насочва към земите на Стефан от юг, умира неочаквано, след посещение на Сава /църковния глава на сърбите/. Михаил Комнин от своя страна навлиза в Арбанон и завладява Скадър /Шкодра/, но скоро след това е убит. Неговият приемник Теодор Комнин завзема владенията на Стрез в Македония.

Борил е сполетян от ново нещастие в Солун на 11 юни 1216 г. е отровен латинският император Анри. Смъртта на могъщия му покровител представлява чувствителна загуба за Борил и го изправя почти сам срещу многобройните му врагове. От това не закъснява да се възползва законният наследник на престола Иван Асен и брат му Александър. След 10-годишно изгнание те се появят на българска територия, като водачи на гвардия от наемници и обсаждат българската столица. При опит за бягство Борил е пленен, а в последствие ослепен и захвърлен край рибарско селище при устието на р. Дунав. Намерен и приютен е от монаси, последните години от живота си прекарва в манастира „Св. пророк Илия“ край Горна Оряховица.“

Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.

Абониране
Известие от
guest
2000


1 Comment
стари
нови най-гласувани
Inline Feedbacks
View all comments
trackback

[…] Българската историята с Румен Петков: Цар Борил – пред… […]