В хаоса на XIII век, когато България е раздирана от нашествия и вътрешни интриги, една личност се издига над всички – Ивайло.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как е наричан „Лахана“ от византийските хронисти. Той не е просто селски бунтовник, а талантлив военачалник и истински народен цар, който обръща хода на историята. Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Личността и делото на Ивайло винаги ще се разглежда с интерес както от историци, така и от любителите на историята, тъй като всички имат различни интерпретации за събитията, разиграли се в България преди осем века. За съжаление и тук, както е характерно за българската средновековна история, единствените ни сведения за величавата драма, разиграла се в българските земи, са излезли из под перото на заклетите врагове на българския народ. Византийските автори никъде не споменават името на напористия цар, а си служат с най-различни обидни епитети и прякори. И причината не е само в традиционната омраза, а и в нарочна анатема към непокорния българин – „да се затрий името му во веков!“
Свидетелство за това ни дава кратка приписка върху богослужебна книга направена по настояване на император Михаил VІІІ Палеолог от висшия църковен клир в Константинопол начело с патриарх Йоан. Точно за това византийските хронисти Георги Пахимер и Никифор Григора не считат за нужно дори да споменат името на българския предводител, всявал страх сред татарските и византийски армии, а презрително го именуват с обидни прозвища като Лахана /кисело зеле/, Бърдоква /маруля/, „свинепас“ и пр. и го определят като прост бедняк.
За първи път името на Ивайло открива чешкият историк Константин Иречек през 1875 г. в приписка на т.нар. „Свърлижко евангелие“. Там той пише през 1279 г. „в дните на царя Иваил“. Следващата година ученият издава на чешки и немски език „История на българите“, като и в двете издания името на царя е изписано „Иваила“. През 1878 г. историята на Иречек е преведена на руски в Одеса – от натурализирания украинец, магистъра по право, Владимир Николаевич Палаузов. Стигайки до името Иваил, преводачът Владимир слага на царското име типичното за украинските мъжки имена оканчание „ло“, /„ило“/, например: Данайло, Михайло, Томило и т.н. в следствие, на което Иваил става Ивайло!
Чак през 1886 г. историята на Иречек е преведена от руски на български език от двама учители в тогавашната държавната реална гимназия в Габрово – Н. Д. Райнов и З. Бояджиев. Респектирани от голямото име на Палаузов, преводачите не посмяват да коригират видоизмененото име на българския владетел. Така цар Иваил трайно влиза в историята с чуждото, звучащо на украински име – Ивайло. С окончание „ил“, като Иваил, на български има много имена: Михаил, Самуил, Данаил, Богомил, Момчил, Страхил и пр.
Бъдещият народен вожд израснал и се оформил като личност в тежки времена на размирици и граждански войни. След смъртта на цар Иван Асен II, древният български престол станал играчка в ръцете на придворните клики и амбициите на отделни могъщи боляри. Заговорите и убийствата, предшестващи възцаряването на всеки нов владетел поглъщали цялото внимание на българската аристокрация, оставяйки на втори план грижата за държавните интереси.
От оскъдните българските извори по всичко личи, че Ивайло е „Челник” – воевода, водач на, военно-задължено население от североизточна България. Назначението си на високия пост, той получава от цар Константин Тих след 1264 г., като знак на благодарност и за показана смелост в похода срещу византийците. По това време освен елитната „царска“ кохорта от български аристократи основната армия на царя се състояла и от 40 000 татарски наемници. Ивайло е имал възможността да се запознае с тактиката и стратегията на татарите, което без съмнение му е послужило по-късно да разбива ордите им и да ги побеждава.
Според административните длъжности и титли във Второто Българско Царство това са т. н. кастрофилакси. Кастрофилакса челник е военен началник на крепост, командващ гарнизон войници. Титлата е спомената във Виргинската грамота на цар Константин Асен Тих и във Витошката грамота на цар Иван Шишман. Ивайло е изпълнявал тази длъжност в Карвунската гранична област, както и от крепостта Овеч /Провадия/. Може и на двете места последователно да е преместван, във връзка със военното си израстване.
Службата в българските гарнизони по това време се характеризира с това, че в невоенно време войниците отглеждат животни, свине, пасат овце, като с това не само издържат себе си и семействата си, но и набавят средства за военната си издръжка. При свикване на войнишки сбор в невоенно време, един на четирима мъже в така нареченото „ято“ отива на сбора, а другите стават „ятаци“ – грижат се както за своите семейства, така и за семейството на войника по време на отсъствието му. Те поемат отглеждането на стадата и посевите. През определен период се прави пълна ротация в “ятото” и така тези мъже се сменят. Това военно задължение и правата произтичащи от него се предават по наследство – от баща към син и оттам към внуци. Това са цели родове, които от VІІ до ХVІІІ в. се занимават само с “войниклък”.
След горепосочените пояснения, може лесно да се отговори на въпроса защо константинополските хронисти наричат Ивайло с обидни имена. Всъщност, с титлата и богатствата си, той, без съмнение, е принадлежал към аристократичната прослойка на тогавашното общество. И още нещо – чуждите извори сами подсказват, че при стълкновението си с византийците Ивайло се разправял с пратениците и пленниците на ромейски език! Както сам е четял и подписвал писма. А това означава, че той не е прост „свинарин“, а високообразован български аристократ.
Подобна хипотеза е твърде приемлива, защото от различните сведения може да се направи предположението, че той произхожда от богат, може би болярски род, притежаващ много земи и големи гори в Предбалкан, където основният поминък във владенията е било животновъдството. През последната третина на XIII в. атмосферата в България бързо се нажежава, татаро-монголите постоянно нахлуват в североизточна България, унищожавайки всичко по пътя си, парализирайки икономиката, с която ситуацията за селяните става все по-лоша. Аристокрацията и църквата започват да губят свободите си.
През 1277 г. татарските нашествия силно разклащат основите на властта в Добруджа. Беззащитното българско население е изоставено от централната власт в Търново и е подложено на грабежи и избиване от татарите. По това време България е управлявана от цар Константин Тих Асен и царица Мария – племенница на византийския император Михайл Палеолог. През пролетта на 1277 г. селата около град Овеч /дн. Провадия/ – Дългопол, Цонево, Гроздьово, Голица и Булаир, се превръщат в център на въоръжена съпротива, начело, на която застава Ивайло.
Противопоставянето на „грабителската монголска ногайска войска“ е в професионалните задължения на челника. В самото начало Ивайло насочва вниманието си към татарските орди, които непрекъснато нахлуват в Североизточна България, и войските на царя и болярите са безсилни. При бездействието на българския владетел, той проявява активната си гражданска позиция, като със своя отряд, без да му е наредено, започва да издирва и избива татарските орди, които са навлезли в Лудогорието и Добруджа. Това му донася невероятна популярност и към него започват да се присъединяват хиляди българи, готови да се сражават, включително и /както съобщават византийските хронисти Пахимер и Грегора/ мнозина знатни, т.е. областни и градски началници, заедно с поверените им военни части.
По този начин на практика въстаническата армия поема и функциите за отбрана на страната. Преплитането на социалния елемент с борбата срещу чуждите нашественици създава предпоставки за още по-широко развръщане на съпротивата. Неслучайно византийският историк Георги Пахимер пише:
„Не се минавал ден, защото броят на неговите привърженици да не се увеличи сравнително с предния и защото той да не се отличи с някой нов подвиг“.
Името на Ивайло става синоним на закрилник на народа от вътрешни и чужди завоеватели. Крепостните селяни от цели области се надигат и се присъединяват към неговата дружина.
„Повечето българи – продължава Пахимер, се присъединяваха към него“.
Интересно е да си отговорим на въпроса: Откъде са се снабдявали с оръжие разбунтувалите се селяни, с което са се били с татарската войска, смятана по онова време за най-добре въоръжената в средновековна Европа? По това време в близост до Провадия е съществувал малък град на име Добрини. В далечното минало този градец се е славел с железарските си работилници. Вероятно, именно той е снабдявал с оръжие и народната войска на цар Ивайло.
Желанието на хората около Ивайло е да бъдат прогонени татарите и да не представляват опасност за населението. Преди татарите да усетят какво става, десетки бродещи из България техни отряди са избити, без да се оставят свидетели. Ужасен от това, татарското протеже Касим бег решава да събере всичките си оцелели сънародници на българска територия, като ги обедини в укрепен лагер. Този човек е един от най-сериозните татарски противници на Ивайло през първата година на въстанието му.
Ивайло разбира това и веднага се отправя към свърталището, за да им попречи да се укрепят. Касим бег също разбира, че към него приближават въоръжени българи и тъй като няма време за устройване на отбранителни съоръжения, решава да устрои засада на Ивайловата войска при местността Трите могили близо до Дунав. Той е имал на разположение около 1000 татари, всичките на коне, добре въоръжени и опитни войници. Ивайло от своя страна разполага с около 600 души пехота и около 300 души конница. Повечето от Ивайловите войници са неопитни селяни, дошли наскоро в селската армия, нарамили кой тояга, кой коса или сърп. Всичките са били лошо въоръжени, предимно с татарски трофеи или взето от оръжейниците на прогонени боляри.
Няколко дни преди това в лагера на Ивайло идва боляринът Борил, който предлага услугите си заедно с подчинената му войска. 500 мъже, които са добре обучени във военното дело и добре въоръжени с железни брони. При разработката на плана за предстоящата битка Борил предлага неговите мъже да бъдат в центъра на войската, т.к. смята, че Касим бег ще подцени Ивайловата войска и ще се опита с удар през центъра да пробие, обгради и разбие българите. Ивайло обаче е на мнение, че срещу опитни войници, като татарите, това е твърде рисковано /поради неопитността на войската му/ и предлага да се действа с военна хитрост и да се използва особеностите на терена. Идеално място за това се оказва т.н. Зелено блато, което по-скоро е малко езеро.
На това място водите на Дунава преливат ниския бряг покриват една хлътнала падина около хиляда крачки навътре в сушата и спират в подножието на дълъг, богато залесен склон, който прегражда пътя на водата. Другата страна на блатото, която опира на склона, е приблизително също хиляда крачки. В него не се втича река, водата се поддържа от случайните разливания на Дунава и затова е мръснозелена от жабуняците и гъстите тръстики. Между блатото и началото на склона се простира гола площадка, широка не повече от петдесет крачки. На тази площадка Ивайло решава да срещнат татарите. Планът е сведен до всички участници.
Четите се мотивират, всички забравят умора и сън и през цялата нощ се отдават на подготовка. Газят до кръста в ледената вода, режат тръстиката, набучват я в дъното и така се образува дълго прикритие в блатото, което минава по цялата дължина на площадката. Там са определени да застанат двеста физически силни войници под ръководството на Стан /един от Ивайловите воеводи и личен негов телохранител, славещ се с огромен ръст и сила/. Срещу блатото, в непроходимия гъсталак по склона, войниците изсичат широки, но прикрити пътеки, от които да могат бързо да излязат стотици бранници. В далечния край на площадката изкопават ров и издигат непреодолими препятствия от дървета и камъни. Оставят само един процеп, през които могат да минат не повече от три коня едновременно, но наоколо струпват достатъчно дървета, за да могат по най-бързия начин да го затворят. Този ров е предназначен да спре татарите. При него е планирано да застане новодошлата чета на болярина Борил — най-обучената и най-добре въоръжената.
По предложение на болярина за неин войвода е определен да бъде синът му Куман. Рано сутринта на другия ден, когато всичко е подготвено, малък конен отряд от 150 човека, под ръководството на воеводата Тодор, известен с прякора Желязната ръка, се отправят към Трите могили, където би трябвало да чакат татарите в засада. Целта им е да привлекат основните тататарски сили към клопката, имитирайки отстъпление. Приближавайки Трите Могили, конниците на Тодор изпращат няколко облака стрели по татарските позиции. Става ясно, че татарите, са подценили българите, тъй като дори не са си направили труда да се укрият добре. Ядосани от несполуката на засадата някои започват преследване.
Касим бег преценява, че това е само преден отряд на Ивайло и за това нарежда на всички негови войници да нападнат българите за да ги отстранят навреме, преди да са успели да предупредят навреме основните сили.
Планът на Ивайло се задейства – конниците на Тодор увличат основните татарски сили. към Зеленото блато. Татарите ги настигат на по-малко от сто метра. Когато и последния конник се провира през подготвения процеп, преградата се заключва. Настава кървавата драма. Татарите виждат рова, преградата и хората които затварят площадката. Първите се опитват да спрат, но задните от скоростта ги тласкат към смъртта. А воините на Куман ги посрещат с облаци от стрели, камъни и копия, който замрежват едва подаващото се слънце. Предните татарски редици се сгромолясват, като покосени от гигантски сърп. Онези, които идват зад тях, се препъват в падналите, рухват върху тях и образуват страшна гледка от кръв, месо и оръжия. Тогава идва момент, които очаква Куман.
По негова заповед здравеняците изправят кръглите си щитове и с насочени копия и тежки стъпки под строй се отправят напред, прегазвайки падналите и притискайки обърканите ездачи. Настава паника и ударите им започват да срещат гърбовете на бягащите. В далечния край на площадката, се чува трясък и звън от сблъсък на медни щитове. Видимостта е била лоша, но всички са знаели, че Момчил затваря клопката. Сумрака е разцепен от боен вик и от пътеките, изсечени по склона, се излива порой от настървени бранници, които ги удрят отстрани. Татарите не могат да се опомнят. За тях вече не съществуваха ред и дисциплина.
Всеки гледа да се спаси. Някои се решават да се спасят в блатото. Но тогава пред ужасените им очи става чудо, тръстиките се размърдват и пред тях се изправят полуголи мъже с лъкове. В сражението татарите са избити, спасяват се само тези, които могат да плуват и да достигнат северния бряг на Дунав. Ордата на Касим бег вече не съществува и се е превърнала в грамада от трупове, издаваща предсмъртни стонове. В една точка двама татари, изгубили конете си в битката, застават гръб до гръб, а с кривите си ятагани поразяват всеки, който ги доближи. Борбата им не продължава дълго. Едно запратено със сила копие пробожда единия в гърдите.
Последният татарин, вместо да се предаде, се нахвърля яростно върху обкръжаващите го, ранява няколко души, опитвайки се със усилие да си пробие път, но двадесетина копиеносци го принуждават да отскочи назад. Ивайло вижда всичко това и нарежда да не го убиват. Татаринът се навежда, пречупва ятагана на коляното си, захвърля парчетата и с безразличие скръства ръце, готов да посрещне края си. Оказва се, че това е техният водач Касим бег. Ивайло решава да го освободи заради героизма и смелостта му. Той му подава меч, казвайки му да си отиде и да не се връща като враг. Хунския предводител го прегръща и си тръгва. Войниците не разбират напълно онова, което се развива пред очите ми. Няколко дни след битката, в стана на Ивайло пристига Касим бег с думите:
„Ти каза да не се връщам като враг, а аз ида като приятел. Чувах, че събираш под пряпореца си не само българи, но и сърби, кумани, ромеи, татари, всички, които се решат да те следват и се борят за делото ти. След като ми подари живота, аз много мислих, Ивайло. Цяла неделя живях сам като вълк в пущинаците и размислих. Разбрах, не съм познавал човек като тебе. Остави ме да ти служа. Ще ти бъда верен до последния си дъх. Щит ще бъда пред враговете ти. Забрави миналото и ме пусни да остана при тебе, както ми прости след битката при блатото.“
Касим бег с течение на времето доказва предаността си в битките, издига се до войвода и става един от най-доверените на Ивайло. С успешни действия през лятото на 1277 г. Ивайло не само разгромява татарите, но ги отхвърля далеч зад Дунав. Това, което никой не е в състояние да направи – да излезе на бой с татарите, от които по това време страда цяла Европа, прави Ивайло.
И все пак – трудно е да се повярва, че един селянин, събрал въоръжен отряд от необучени хора, може да спечели десетки сражения с най-добрите армии на епохата – татарската и византийската. Една-две битки по щастлива случайност може, но десетки – не. Военното изкуство си е военно изкуство и в онази епоха се предава от баща на син и от син на внук и се владее само от военно съсловие, което всъщност е и аристокрацията на страната. Не бива да се забравя, че към Ивайло още в първите седмици на действията му се присъединява и цялата провинциална аристокрация на страната /по-късно и столичната/, а това е трудно мислимо за обичаите и нравите на епохата, ако Ивайло не е бил един от тях.
След като побеждава враг, който е мъчил българските земи десетилетия наред, неговата известност расте бързо. През есента на 1277 г. татарите са напълно изгонени от българските земи. Мълвата постепенно обхваща съседни имения, започва да се разпростира бързо и в други области. За това говорят данните, че той постига неоспорим авторитет и като ръководител, вестоносците по всички краища на България давали нарежданията си от името на „севаста“ – управителя!
Надарен физически и духовно, чрез своето дар слово Ивайло увлича хората със своето красноречие. При всички случаи очевидно е, че българското общество просто е очаквало една „силна ръка“, която да го поведе в бой срещу тормозещите го нашественици. След разгрома на татарите се случва това, което се случва в Средновековието в такива случаи — Ивайло е вдигнат на щит от бойците и командирите на армията си и е провъзгласен за български цар.“
Очаквайте следващата неделя втора част с още исторически факти, свързани с Цар Ивайло, представени от д-р Румен Петков.
За още новини вижте ТУК
Присъединете се към нашия Телеграм
