Цар Петър IV, известен с кръщелното си име Теодор, е първият владетел на възроденото Българско царство след въстанието на Асеневци през 1185 г. Въпреки че често остава в сянката на братята си Асен и Калоян, неговата роля е ключова за възстановяването на държавността и утвърждаването на българската независимост.
Тези исторически факти се разглеждат от историка д-р инж. Румен Петков. Писателят разкрива интересни събития от този период.
С мъдра дипломация и стратегически решения, той поставя основите на Второто българско царство, като същевременно се изправя пред предателства, войни и трагични обрати. Историята на Петър IV е символ на смелост, приемственост и жертвоготовност в името на родината.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Цар Петър – с кръщелно име Теодор, е най-възрастният от тримата братя Асеневци, вдигнали въстанието в Търново през 1185 г. и освободили България от византийска власт. В някои западни хроники е назован като Калопетър, т.е. ”добрият Петър”.
Теодор е издигнат за владетел от най-приближените хора на покойния Георги Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, калу-таркана Симеон, сампсиса /началникът на дворцовата канцелария/ Симеон, и близки роднини на владетелите ни от преди падането ни под византийска власт. За да подчертае приемствеността от Първото царство при коронацията той приема династичното име Петър IV.
Една от първите задачи пред новия владетел е уреждането на църковния въпрос. До момента българските земи са под юрисдикцията на Охридската архиепископия, но по право всяка независима държава следва да има и собствена църква. Така за църковен глава е избран презвитер Василий, който коронясва Теодор за цар.
Следователно още с първите си действия водачите на въстаналия народ се стремят да действат не като отцепници от империята /както са обвинени от византийските власти/, а като радетели за възстановяване на българската държава. Когато Никита Хониат описва церемонията около коронясването, иронично подчертава, „че Петър обул червени сандали и сложил на главата си златно венче“.
Всичко това показва, че византийския историк не познава българските традиции и че това са атрибути за пълнота на владетелските му правомощия в едно с царските знаци още от времето на Симеон. Впрочем последвалите действия дават да се разбере, че идеята за приемствеността е ръководен момент в действията на цар Петър IV.
След обявяването на въстанието българските войски се насочват към старата българска столица Велики Преслав.
Няма съмнение, че цар Петър възнамерява да направи Преслав своя столица. Освобождаването на града има за цел да възкреси спомена за миналото величие на българите. Обаче обстоятелствата се случват така, че здраво укрепеният Преслав издържа напора на въстаническите войски.
Цар Петър не разполага с друг избор, освен да обяви за столица на възобновената българска държава първобунтовния – Търновград.
По време на царуването на Петър, името му в повечето документи се среща заедно и с това на по-малкия му брат Асен, което показва, че той не само не се притеснява от него, но му има и голямо доверие. Това се потвърждава от събитията около похода на император Исак II Ангел към България през лятото на 1186 г. При тържествуващия император Исак II Ангел, докато опустошава полетата на Мизия, пристигат пратеници на цар Петър и заявяват готовността му да се подчини. Този тактически ход, сам по себе си показва доверието към брат си, тъй като по същото време Асен набира помощни войски в земите на север от Дунав.
Византийският император повярвал на престорените уверения в покорство и побързал да се завърне в столицата си, като сметнал, че е ликвидирал въстанието. След като Асен се завръща с голяма помощна войска от кумани – Петър веднага обявява, че ще воюва дотогава, докато не освободи всички български земи /в Мизия, Тракия и Македония/ от византийска власт.
В Константинопол започват да се присмиват на хвалбите на императора, че е ликвидирал въстанието на българите само с един поход, докато на Василий ІІ Българоубиец са били необходими цели 30 години да покори България. През следващите години цар Петър IV остава постепенно в сянката на брат си Асен, който с енергичните си действия изпъкнал като водеща фигура в държавата. Петър е считан за български цар до 1190 г. В това ни уверяват свидетелствата на хронистите на III кръстоносен поход. Когато кръстоносната армия на Фридрих I Барбароса преминава през българските земи при Ниш – „Калопетьр поздрави официално императора чрез писма и пратеници, отдаде му дължимата почит, обеща му сигурна помощ срещу неприятеля и по този начин се приближи до неговата особа“.
Лятото на 1189 г. император Фридрих I Барбароса се отнася благосклонно към предложението, макар и да не дава положителен отговор. В края на 1189 г. войната между Византийската империя и кръстоносната армия изглеждала неизбежна. Цар Петър, който внимателно следи развитието на събитията, изпраща ново пратеничество при немския император в Одрин. Българският владетел обещава 40 000 помощна армия, ако Фридрих I Барбароса признае царското му достойнство.
До такава помощ не се стига, тъй като недоразуменията между Византия и кръстоносците скоро са изгладени. През лятото на 1190 г. цар Петър IV се оттегля от престола и начело на българската държава застава по-малкият му брат Иван Асен. Обикновено се изтъква, че Петър доброволно се отказва от престола, като има предвид изключителните качества на Асен, който по справедливост му отреждали първо място в държавата. Новонамерени документи дават да се разбере, че цар Петър IV преотстъпва първото място на Асен по здравословни причини.
Като по–възрастен и неженен, не оставя наследници, страда от заболяване на краката и е затруднен да участва в бойните походи. Той предоставя короната престола и столицата Търново на Асен и се оттегля в Преслав до 1196 г., тъй като усилните и тежки времена изисквали държавата да се управлява от дейна и енергична натура. В замяна на това Асен се отнася по братски към Петър, запазвайки външните белези на царската му власт. Заедно с това му предоставя, като собствен дял, земите около Преслав и Провадия. Управлението на Петър по тези места не е останало без следа – дори към средата на XIII век тези земи продължавали да се наричат „Петрова гора“.
В качеството си на втори владетел Петър е в Преслав до 1196 г., когато брат му Иван Асен става жертва на заговор и пада пронизан от меча на братовчед си Иванко. Мълвата за смъртта на цар Иван Асен І се разнася из страната още преди заговорниците да овладеят Търново. Скоро става ясно, че те разчитат на помощта на византийския император. Петър обсажда Търново, но започва да протака нещата, с мисълта, че единствено това изчакване ще сломи противника му Иванко.
Заговорниците не спирали да отправят молби за помощ към Константинопол. Две византийски армии, командвани лично от императора, една след друга се отправят към България. Когато доближават Старопланинските проходи, вестоносците им съобщават, че срещу тях се отправя голяма българска армия и те се отказват. Постепенно от ден на ден Петър възобновява положението в страната. Иванко напуска Търново и в началото на 1197 г. Петър завладява столицата. Слага царската корона и властта над българите отново минава изцяло в ръцете на най-големия брат. За пръв помощник в държавните дела и управлението на страната е привлечен най-малкият от братята – Калоян.
Византийските историци твърдят, че цар Петър е „мразен от съплеменниците си“. Последното трябва да се разбира в смисъл, че той е ненавиждан от онази част от българската аристокрация, която не се смирява под тежката ръка на Асен и се стреми по всевъзможен начин да ограничи прерогативите на централната власт. Тъкмо тези сили са начело на поредния заговор, който ще доведе до премахването и на цар Петър. В началото на 1197 г. почти веднага след повторното си възцаряване е пронизан от меча на съзаклятник.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
Българската историята с Румен Петков: Асеневци възстановяват България през 1185 г.
