Баща и син са последните жители на махала Гуне, община Асеновград. Избягали са далеч от света и суетата. За тях не знае почти никой. Историята им разказва екскурзоводът Ивайло Мирчев в социалната мрежа Фейсбук:
Пътувам за Тракийско светилище „Беланташ“. След село Врата има отбивка за съседното Три могили. Тук пътят става черен и започвам приключение сред дивите погранични райони между Западни и Източни Родопи. Километър след километър минават и все по-дълбоко навлизам в тези диви места. Достигам почти до края. Мисля че вече съм в най-недостъпната част. Греша. От тук започва пътека, която ме спуска през сипеи, дерета, отново сипеи, отново дерета. Тогава виждам махала Гуне, сгушена върху заравнена тераса.
Обяснява, че около 20 каменни къщи са се наредили над река Боровица. Тишината е изумителна, а на мястото живеят интересни представители на животинския свят – видри, мечки, дивеч.
Обитават го обаче и хора – двама души, имащи всички удобства в асеновградския квартал „Долни Воден“. Избрали са обаче да се преместят и да създадат своя земен рай:
Соларни панели, телевизия, малка връзка с цивилизацията. Около къщата си са завъдили пчели и над 40 кошера снабдяват домакинството с най-прекрасния и чист мед. Стените и зидовете са дебели, защото тук мечките са чест гостенин.
Мъжът ги попитал защо стоят там. В думите му имало нескрита почуда. Отговорът гласял:
Тоя рахат, момче. Тоя рахат, го няма в града. Тук си изживяха живота и майка ми и баща ми. И аз ще си го доживея тук. Тук ми е най-важното. Тук ми е сърцето…
Екскурзоводът си тръгнал. В съзнанието му останал само един въпрос:
През целия път си мисля, колко малко ни трябва да бъдем щастливи. Да сме там, където е и нашето сърце…
