Фламандският национализъм се разраства, както въпросите за бъдещето на столицата на Белгия, Брюксел, пише „Politico“.
Гледано от чужбина, екскурзията в Брюксел изглежда просто като една обиколка с велосипед в необичайно слънчев следобед. Екскурзовод води около 10-ина велосипедисти по странични улички в северната част на белгийската столица, като посочва училища, други забележителни сгради, детски площадки и средства на обществения транспорт към центъра на града.
„Липсва ми истинският град“, казва един белгийски гражданин, който сега живее в близкия град Мехелен, но всеки ден пътува до Брюксел.
Екскурзията до живописния град има и друга, ясно изразена политическа цел. Отчасти финансирана от фламандското правителство в Брюксел, тя е опит да се привлекат холандскоговорящи жители в предимно франкофонския град – част от дългогодишен проект за запазване на фламандските интереси в белгийската столица.
„Популяризираме Брюксел като място за живеене и работа. Искаме да насърчим хората да дойдат и да останат да живеят в този град“, казва Ине Хендрикс, ръководител на проекта „Живот в Брюксел“.
„Битката за Брюксел“ се води от десетилетия насам, ако не и от векове, между френскоговорящите жители и жителите от Фламандския регион. Има опасност острите противоречия да се разгорят отново след националните избори през юни, на които се очаква крайнодясната партия „Влаамс Беланг“ (в превод „Фламандски интерес“) да се превърне в най-голямата политическа сила. Председателят на партията Том Ван Грикен не крие амбицията си да откъсне Фландрия – нидерландскоговорящия север на страната от останалата част на Белгия и да създаде независима държава, което ще несъмнено ще доведе до разделяне на страната по езиков признак.
„Смятаме, че Белгия е в принудителен брак. Ако някой от тях иска развод, ще разговаряме за това като възрастни. Ако не искат да седнат на масата с нас, ще го направим едностранно“, заяви преди време Ван Грикен.
Има обаче една огромна пречка пред амбицията на Ван Грикен в тази посока, а именно какво ще се случи с белгийската столица, която е предимно френскоезичен град, заобиколен от Фландрия?
Езиково разделение
Преди време езиковото разделение в Белгия е било източник на разногласия, особено в края на Средновековието, когато френскоговоряща аристокрация е управлявала размирното фламандско население.
Самият Брюксел е основан като малка римска крепост по поречието на река Сене или буквално De Zenne rivier на нидерландски език, който е бил доминиращ в региона, докато херцогство Бургундия не поема контрола през XV в. и не въвежда френския като официален език на благородниците и администрацията. Завоеванието в края на XVIII в. от Наполеон допълнително утвърждава езика на Молиер. Когато през 1830 г. Белгия става независима държава, в столицата доминира франкофонската средна класа. В продължение на почти един век френският език остава доминиращ в страната, въпреки че повечето граждани говорят само нидерландски, което посява семената на националистическия отпор.
В средата на 20-ти век езиковите права в страната са разширени, а разделенията са кодифицирани. Властите са обикаляли от врата на врата, за да питат хората какъв език говорят, след което са взели решение да разделят страната по съответния начин: Фландрия на север, франкофонска Валония на юг и малка немскоговоряща общност на изток. Столицата Брюксел е получила специален статут – официално двуезична, но де факто френскоезична с холандскоезични общности около нея.
Напреженията по езиковия въпрос са в основата на белгийската история. Интересен факт е, че никъде усещането за фламандска не е по-остро, отколкото в столицата, където само 15% от населението говори нидерландски, а броят им продължава да намалява.
През 2010 г. спорът за езика предизвика дълбока политическа криза, когато Александър Де Кроо – тогава председател на партията, а сега министър-председател, доведе правителството до сваляне заради разногласия относно политическите права на френскоговорящите граждани извън столицата. Фламандските политически партии изразиха опасенията си, че това ще засили франкофонското влияние във Фландрия. През следващата година и половина страната нямаше правителство, тъй като безброй партии се бореха за контрол и спореха за по-мащабни институционални реформи. Според анализатори сега настроенията все пак не са толкова изострени, тъй като проблемът е решен до известна степен.
