С напредването на третата година от войната в Украйна се изля много мастило за това как колективният Запад най-накрая се е събудил от стратегическата си дрямка, изправяйки се пред заплахата, която Русия представлява за Европа, пише „Politico“.
Време е обаче да погледнем фактите в очите: След като Конгресът на САЩ най-накрая прие пакета от помощи за Украйна, Европа бавно увеличи производството на оръжия и боеприпаси – не само на нивото, необходимо за подкрепа на Киев, но и за попълване на запасите, от които НАТО се нуждае за собствената си армия. И тъй като ситуацията на място се влошава, руската победа в Украйна може да настъпи по-рано, отколкото мнозина прогнозират – може би дори преди президентът на САЩ Джо Байдън да приключи мандата си.
Въпреки това многократните предупреждения, че ако Украйна загуби, Русия ще възстанови сухопътните си сили и ще бъде готова да атакува НАТО, не доведоха до нищо повече от отлагане и нерешителни действия. Освен страните по източния фланг на НАТО, политическите лидери в Европа продължават да се държат така, сякаш не се е променило много, тъй като реториката им все още не е съпроводена от съответни действия. Обещанията за бъдещи разходи не са същите като реалните договори, които биха накарали европейските изпълнители на отбранителни услуги да увеличат производството със скорост и мащаб. А без европейско превъоръжаване НАТО просто се подготвя за провал.
Военното ръководство на САЩ и съюзниците – както в Европейското командване на САЩ, така и във Върховното главно командване на съюзническите сили в Европа – работи неуморно, за да върне на НАТО първоначалната му роля да осигурява колективно възпиране и отбрана. Сега Алиансът има регионални планове с изисквания за способности за генериране на сили, които ще възстановят тази основна функция. Но ако Европа не е похарчила пари за разширяване на отбранителната си индустриална база и за осигуряване на реални военни способности, които да направят тези нови регионални планове надеждни, изпълнението им ще бъде изпълнено с неприемлив риск.
И все пак, ако се съди по нееднаквата реакция на няколко европейски столици по отношение на харченето на пари за отбрана, съюзниците изглеждат затворени в културата на голямото говорене, докато разчитат на САЩ да поемат лъвския пай от тежестта. Днес само 18 от 32-те членки на НАТО изразходват – или са обещали да изразходват – обещаните 2 % от БВП за отбрана. В перспектива, по време на Студената война европейските държави отделяха средно от 3 до 5 процента от БВП за отбрана.
Но съюзниците подписаха тези нови планове на последната среща на върха на НАТО във Вилнюс – което означава, че ангажиментите по отношение на способностите, приложени към тези планове, са обвързващ ангажимент. И все пак, само три месеца преди срещата на върха за 75-годишнината на НАТО във Вашингтон това лято, алиансът продължава да се бори с недостатъци в интегрираната противовъздушна и противоракетна отбрана, дълбоките прецизни удари, командването и контрола и логистиката. Нещо повече, липсва истинско осъзнаване, че НАТО може да се провали в криза, просто защото продължава да не успява да се справи с преустройството си в съюз за водене на война.
Най-общо казано, сред вземащите решения в Европа – особено в страните, които са по-далеч от източния фланг – изглежда слабо се оценява фактът, че този въпрос за способностите ще бъде решаващ за формирането на бъдещето на НАТО. Казано по-просто, без европейските съюзници да прехвърлят тежестта на конвенционалното възпиране и отбрана от американската армия върху собствените си сили – като САЩ продължават да осигуряват ядреното възпиране и високотехнологичните средства за подпомагане – НАТО няма да разполага със силите, необходими за изпълнение на новите си планове.
Междувременно настоящият дебат за това дали САЩ трябва да дадат приоритет на Тихия океан или да останат ангажирани както в Атлантическия, така и в Тихоокеанския театър, може да се превърне в игра с нулев резултат, която – при криза в Азия – Европа ще загуби.
Затова европейските съюзници от НАТО трябва да продължат с пълна сила да осигуряват ресурсите на своите армии. Докато руската имперска държава съществува в сегашния си вид, заплахата, която тя представлява за Европа, няма да изчезне. И независимо дали Русия в крайна сметка ще спечели или ще загуби в Украйна – дали ще превземе страната, ще контролира част от територията ѝ или ще бъде изгонена напълно – тя ще остане хронична заплаха за мира, докато реваншисткият стремеж на Москва не бъде пречупен.
Ако Европа иска да избегне отново да бъде въвлечена в обща пълномащабна война, тя трябва да се превъоръжи бързо и мащабно. Без истински ангажимент за превъоръжаване европейските съюзници от НАТО ще продължат да се бавят, заклещени в обсъждането на институционални промени в рамките на ЕС, спорейки за това колко трябва да се харчи за отбрана и откъде да се снабдяват с оръжия и боеприпаси – като през цялото време създават условия за провал на НАТО.
