Гледам вчера как онзи младеж си губи членоразделието на парламентарната трибуна и си викам – „Ей, Радославе, не всички Радославовци са сладкодумни, отракани и харизматични като теб“. Дори за момент си позволих да гледам снизходително на господинчето в парламента.
И тогава се сетих. Беше преди близо 15 години. Аз, човек качил се на сцена в първи клас и не слизал никога от нея, трябваше да застана пред група мастити собственици на рекламни агенции и да поискам да стана един от тях – да им представя новата агенция, осмелила се да кандидатства в асоциацията им. Дреболия, викам си тогава. Изправяш се, представяш с две думи агенцията и си сядаш. Но в мига, в който дойде моя ред, чифтове очи забиха хладните си кинжали в мен. За голяма част от тези хора аз и Гергана Иванова бяхме наглеци, осмелили се да напуснат една от богоизбраните техни компании, за да основат своя.
Гледаха ни с очите на робовладелци, скандализирани от безочието на своята стока. Какво се случи с моята кратка реч ли? Глътнах си всичко – език, речник, младост и натрупано самочувствие. Заеквах и се потих през всичките 120 секунди, в които се опитвах да говоря под обстрела на онези лоши очи.
Днес всичко е различно. Агенцията ни е сред най-големите на пазара. Аз съм един от онези хора, поне на книга.
Вчера видях как един млад Радослав поема тази позната ми доза отвращение. Знам какви очи са били вперени в него, знам и сухотата в гърлото му. Дръж се, момче. Някой ден ще си спомняш за този свой личен резил с гордост. Защото истинският мъж е този, който умее да се бори за мястото си, а не този, който се оставя да бъде клатен на коляното на наглите владетели на робски души. Дори и вчера, в своята публична излагация, ти беше повече от тези, които ти се смяха.
Източник: Radoslav Bimbalov
