Великодневно
Жегаво си е. Ври и кипи в казана ни, бълбукаме си в супата. Не помня скоро да сме имали такива Велики дни. Пред очите ни се търкалят политици с дребни яйца, пребоядисвани по няколко пъти. Козуначено бухнали лелки крещят истерично от трибуни, а пред тях оядени медийни агнета мълчат заклано и повтарят каквото им заблеят отгоре.
В тия уж най-важни за нея дни, родната Църква сякаш се е напъхала в джоба на Ония сини гащи. Премиерът-беглец е провесил на дебелия си врат по няколко свещеници, монаси и дори една монахиня и ги мята целодневно като грешно кандило, ръсейки пропаганда над оглупелите от консумация на простащина миряни.
Бил възкръснал, казват едни между пръски плешка. Наистина било, отговарят други с блеснали от обедната ракия зеници. Но никъде в тая размяна на любезни слюнки няма и капка истинска вяра в някакво чудо. Ние сме си реалисти, стъпили здраво върху мазолите на босия си битовизъм. Не вярваме истински в някаква сила свише, точно колкото не вярваме истински в собствените си сили.
А аз си мечтая някой ден да осъзнаем, че има разлика между това да си сложиш кръстче на врата и това сам да си носиш кръста.
Източник: Radoslav Bimbalov
