Управлението на кан Борис-Михаил I бележи един от най-значимите периоди в българската история, характеризиращ се с драматични политически и културни промени. През 852 г. Борис наследява престола на България в изключително сложна международна обстановка, където славянските племена формират свои държави, а Византия и Рим се съревновават за влияние над новообразуваните славянски княжества.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как въпреки тези предизвикателства, Борис успява да вземе стратегически решения, които не само стабилизират България, но и полагат основите за бъдещото културно възраждане на страната. Най-забележителното от тях е приемането на християнството, което променя политическата карта на региона и оставя траен отпечатък върху българската идентичност и култура.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Кан Борис е син на кан Пресиян и правнук на кан Омуртаг. Той приема владетелския скиптър край р. Брегалница през 852 г. по време на присъединяването от баща му на обширните югозападни територии, населени със славяни.
Борис застава начело на България в твърде сложна и напрегната обстановка. По това време големите славянски маси в Централна и Югоизточна Европа организират свои държави /Великоморавия, Хърватското княжество, Сръбското княжество, княжеството на Коцел в Панония/. Следователно се изостря съперничеството между Константинополската патриаршия и папския Рим за религиозно, политическо и културно надмощие над все още непокръстените славяни. Тази борба е израз и на политическото съперничество между Византия и политическите сили на Западна Европа или по-специално Немското кралство и стремежите му за влияние върху славянските държави. На първо време новият български владетел изпраща в Майнц при немския крал Людовик Немски пратеници с цел да поднови и закрепи мирните отношения от 845 г. Причината е, че много погранични точки по източната граница с франкската държава се оспорват като български владения.
На юг с Византия ситуацията е почти идентична. Спорни земи в околността на залива Поро /дн. Бургаския залив/ поставя началото на други проблеми. Константинопол не признава за българско владение източна част на областта Загоре, между Сидера, /дн. Демиркапу/, един от западните върхове на Странджа планина, на север от Лозенград при с. Ковчаз и стария град Девелт, т.е. между вододела на Сакар планина към Странджа и пограничния окоп Еркесия. Императрица Теодора ІІ като регент Михаил III, поставя ултиматум и с гордост го обявява на всеослушание, че ако българският владетел не се откаже от тези земи тя ще навлезе с войската си в българската земя. Според написаното от византийският хронист Генесий думите и имат следното съдържание:
„И ако победиш жена, никаква похвала няма да ти бъде за победата, ако ли пък ти бъдеш победен от мен, поражението ти ще стане посмешище за всички.“
Борис е принуден да поиска примирие, но не, защото се уплашил от ултиматума, а защото политическата обстановката го изисква. Започнатото съперничество между Изтока и Запада, особено след възстановяването на Западната Римска империя от немската нация, изправя като ръководен орган на всяко едно сражение църквата.
Римският папа, като представител на стария Рим, скъсва църковните си връзки с Източната римска империя и се присъединява към групата на западните християнски държави по властващи причини. Своите планове за надмощие над източната църква, той би могъл да постигне само с помощта на западните народи, които в църковно отношение са му напълно подчинени, това съперничество, има колкото църковен, толкова и политически характер, именно бъдеще ще предизвика цял ред исторически събития в отношенията както между Изтока и Запада, така и по цялия свят.
Римокатолическата църква очаква да обере първите плодове от насърчителната си политика спрямо Западната империя, като дава какви ли не титли на франкските благородници, насърчавайки ги да водят завоевателни кампании в посока изток, а разширението на немската власт и влияние между славяните в областта на Среден Дунав и Драва да даде резултат. И така под булото на религиозна пропаганда, разпространението на християнството между славяните се превръща в насилствено. Тая политика своевременно открива на славянските князе опасността, която ги заплашва. Точно тя ще накара малките славянски княжества да се обединяват и с общи усилия да се изправят против немската стихия, като съставят славянския съюз начело, на който застават моравските князе Моймир и Ростислав.
В тази сложна обстановка Борис прави опити да разреши вече назрели проблеми по западните граници на държавата. Но нещата се оказват трудно предвидими дори за опитни политици. Великоморавското княжество започва война с германците и князът му Ростислав търси помощ и съюз с българския кан. Людовик Немски добре разбира целите и стремежите на моравския княз и от своя страна гледа да поддържа с българите приятелски отношения и да ги държи на дистанция. Ростислав обаче успява да разстрои тия мирни сношения между немци и българи. През 853 г. кан Борис приема предложението и влиза в открит военен конфликт с Людовик Немски, в резултат на което франките нахлуват в българските земи и нанасят сериозни поражения. Немската дипломация започва да насърчава хърватския княз като свой васал и той да нападне България.
Византийците от своя страна също продължават да тласкат сърбите към военен сблъсък с българите. Ситуацията е критична и българският владетел решава да търси примирие с Людовик и хърватите. При успех целта му е да нападне сърбите, като възползва от тяхната слабост и да наложи българско влияние вместо византийското. Слабостта по негова преценка е, че след смъртта на Властимир през 850 г. Сърбия е разделена между синовете му Мутимир, Строимир и Гойник, а поотделно те няма да имат нужната сила, за да му се противопоставят.
Сърбите печелят първата битка срещу отряда на престолонаследника, а синът му Расате заедно с 12 боили попадат в плен. В първите дни сърбите са доста въодушевени, но след като разбират, че срещу тях се изправя цялата българска армия водена от Борис слагат оръжие с условия за мир. Борис, угрижен за сина си, се принуждава против желанието си да отиде в гр. Достиника и да сключи предложения мир.
С цената на много компромиси, двете страни се договарят за „вечен мир“. Борис получава като дарове – двама роби, чифт ловни соколи, две кучета и 90 кожи за кожух. За времето си това се е смятало за договорен знак. Веднага след сключването на мира, Борис отказва предложения пир, под претекст, че има неотложни задачи в България. По този начин прикрива страхът си, от сръбски засади по пътя. За по-голяма сигурност, под предлог, че не знае пътя, той любезно поканва двамата Мутимирови синове, Брана и Стефан да придружат свитата му до пограничната българска крепост Рас /на р. Рашка при Нови пазар/.
Сключеният мир, а впоследствие и външната политика на двете страни поема курс на сближаване, а това на практика намалява влиянието на Константинопол. Веднага след сключването на мирния договор тримата братя-князе, синове на Властимир, въстават един срещу друг. Надмощие постига Мутимир, който иска да управлява сам. Победените си двама братя Строимир и Гойник, заедно със семействата им изпраща в България, но задържа при себе си сина на Гойник – Петър, като обявява, че ще се грижил за него, т.е. държал го под надзор. Борис приема прокудените сръбски аристократи, като приятели. На Строимир в България му се ражда син Клонимир. Борис пък от своя страна, още като невръстен, за да докаже приятелството си го жени за българка. За по любопитните ще кажа и нещо повече, тъй като надали ще стане въпрос повече за тях – бракът им е консумиран с любов, ражда им се син Чеслав, който ще израсне в царския двор при поредния български владетел. Мирните отношения между България и Сърбия съществуват през цялото управление на Борис и Мутимир.
По време на тези събития славяните начело с княз Ростислав постигат надмощие над Людовик Немски и когато германският владетел търси съюз с българския владетел, Борис дава подкрепата си, но Византия се намесва като застава на страната на Великоморавия. В резултат на това през 855–856 г. избухва нова българо–византийска война. Настъплението е предвождано от император Михаил ІІІ и кесаря Варда. В резултат от успешните си военни действия по долината на р. Марица в земите между Странджа и Балкана и Черноморското крайбрежие византийската армия завладява Филипопол, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Несебър.
Борис се съгласява да сключи мирен договор. Византия е доволна, че е узаконила новите се придобивки, без да подозира, намеренията му.
Цената е, за да се спечели време за преговори с Римокатолическата църква и да се подготви България, да приеме християнството от тях. Замисъла на българския владетел не остава дълго в тайна. Това е лоша новина за Константинопол, защото Цариградската патриаршия и Рим отдавна нямат разбирателство при разширяването на църковното си влияние. Според Византия, ако България приеме християнството от запад това ще отслаби завинаги външнополитическото и влияние. Поради тази причина василевсът започва да се готви за нова война с българите. За кан Борис нито подготовката, нито причините остават скрити. България е в безизходица, българската войска е разпръсната на запад, за да пази границите и не може да противодейства на Византия в евентуална война.
През август 863 г. в българските земи започват силни земетресения, които продължават над 40 дни. В допълнение избухват епидемии, настава и глад. По границата се съсредоточава ромейска войска, чакаща заповед за общо настъпление. България се оказва в безизходно положение. За да запази държавата, българският владетел взема трудното решение да приеме християнството от Византия. От българския стан веднага са изпратени пратеници с решението на кана. Византийците приемат това политическо решение, като начин да превземат България без бой.
За да докажат лоялността си, преди да бъдат отпратени с отговора българските пратеници са покръстени на място. Заедно с отговора са изпращат свещеници, които тайно още същата нощ да покръстват и българския владетел на самото бойно поле.
Канът приема християнското с православно име Михаил /на своя кръстител василевса Михаил III/ и отредената му титла княз. Затова той остава в историята, като княз Борис-Михаил Кръстител. Те не искат да го нарекат другояче, защото не отговаря на византийската концепция за устройство на света. Според тях едно е царството небесно и на земята също може да има само едно царство. Естествено византийският император е водач на Божието царство на земята, а другите трябва да бъдат по-ниско.
През есента на 863 г. с Византия е подписан, т.н. „Дълбок мир“. Условията са незабавно прекратяване на съюза с Немското кралство и приемането на християнството от Константинополската патриаршия. Срещу това Византия прави териториални отстъпки, като връща областта Загоре, но без крепостите и градовете Анхиало и Месемврия.
В България започват да идват много свещеници, които поетапно започват покръстването, първо на членовете на царското семейство, после на българската аристокрация, а през следващата година и на цялото българско население.
Император Константин веднага започва да използва религията като политика. Във всяко свое изказване той намира претекст да проповядва, че щом на небето ще има само един бог, то на земята има само един император. Всички подписани от него документи, както и събития на които присъства започват с фразата: „С властта ми от бога дадена”.
Така представя властта си, като идваща от Бога и нетърпяща противоречие. Религията се превръща в държавна политика за цялата империя. След България постепенно всички владетели на по-малки по територия държави в близост до Византийската империя приемат православието, за да утвърдят властта си. Християнството се утвърждава като религия в почти всички европейски държави.
Борис също харесва този авторитарен подход в християнската религия, като вижда редица изгоди. Първостепенно това е шансът да централизира управлението си и да укрепи властта си чрез новата вяра. Друга немаловажна изгода е, че тя ще бъде обща религия за всички поданици и ще действа, като спойка между славяни и българи.
Скрито предимство в новата религия е, че българите вече два века имат държава в Европа, но се приемат за представители на източните народи и носители на тяхната култура. Чрез покръстването Борис смята да направи България част от западната цивилизация и да промени начина, по който тя ще бъде възприемана от християнския свят.
В по дългосрочен план изгода за българите ще е познанието. Въпреки че всяка религия по това време си е един от най-големите врагове на науката, знанието и свободната мисъл. Изгарянето и унищожението на книги освен каноничните религиозни писания е ежедневна практика за църквата /огромните библиотеките на Александрия и Гранада са унищожени безмилостно/. Всичко, което не отговаря на църковните канони, се преследва като апокриф и ерес. Въпреки това в християнството Борис вижда възможността българите да се приобщят към знанието чрез книгите и житията и да създадат своя писменост.
Новината за кръщението на българския владетел ускорява действията на надигащата се болярска и народна опозиция в страната, която е насочена срещу християнската религия, византийското духовенство и срещу проникващото византийско културно и политическо влияние. През 865 г. недоволните от десетте комитата се вдигат на бунт срещу покръстването. Под претекст, че е „дал лош закон“, те се отправят въоръжени и обсаждат Плиска с искания за свалянето на царя и промяна в следваната от него политика. Първоначално всичко започва със скандирания: „Не искаме цар, искаме кан”, но на следващия ден преценяват, че имат надмощие и могат да го убият.
Доверявайки се на част от боилите, Борис успява да разгроми бунтовниците. По време на потушаването на бунта е извършена кървава разправа. В резултат, на което в последствие са избити 52 български боили заедно със слугите и целия им род, като организатори.
С приемането на християнството се оказва, че старите Крумови закони са вече неподходящи. Борис пожелава папата да му изпрати гражданските закони на Рим, като същото предложение отпраща и до цариградския патриарх Фотий. Като се подбират подходящите текстове и от двата източника се изработва новото законодателство на страната, известно под името „Закони судни людимъ” – правосъдни закони за хората. Така Борис се превръща във втория законодател на българската държава.
Цар Борис-Михаил много добре осъзнава, че ромеите няма да спрат да използват християнството, за да наложат контрол над българската църква, докато не наложат контрол върху самата държавата. За да постигне целите си, той започва дълги политически преговори с Рим и Константинопол. Първото му искане към Цариград за самостойна българска патриаршия е отказано. Със същото искане се обръща и към папата, но в резултат на това в България са изпратени двама римски епископи Формоза и Павел, които да заемат мястото на византийските и да покръстят българите според римския канон.
Папа Николай I отговаря на почти всички 115 въпроса на българския владетел. Основният от тях е този за статута на българската църква. Според него българският църковен глава не трябва да се нарича патриарх, а архиепископ, защото вярата не може да има повече от един владетел. От всичко това сами виждаме, че и Рим също не желае да даде независимост на българската църква.
Като среща твърдостта на Борис, Папата два пъти предлага преговори за собствен архиепископ, но и двата пъти не се съгласява изборът му да бъде направен от него. Чрез дипломатическите си действия царят превръща българския църковен въпрос в международен, но нито папа Николай I, нито папа Адриан II разрешават да бъде обявена българска самостойна църква. Борис решава отново да се обърне към Константинопол, за да използва свалянето на император Михаил III от новия василевс Василий I Македонец и отстраняването на Фотий I Константинополски. Новоназначеният патриарх Игнатий I Константинополски приема българските пратеници на извънредно заседание за изглаждане различията с Рим.
На този Осми вселенски църковен събор през 870 г. независимо от протестите на папските делегати завинаги се решава, че България ще принадлежи към източното християнство, като обявява Българската православна църква за Автокефална църква, т.е. самостоятелна църква, административно независима от останалите църкви с пръв архиепископ Йосиф-Стефан. Римското духовенство напуска обидено страната. Цар Борис-Михаил постига победа и издига българската църква в нов, самостоятелен християнски център.
Папа Йоан VIII се обръща отново към Борис и дълго време му изпраща писма, на които българският цар не дава отговор. По-късно патриарх Фотий е възстановен на длъжността си от новия църковен събор с благословията на папата. Когато представителите на Рим искат преразглеждане на българския въпрос, темата е отклонена от ромеите. Това поставя края на взаимоотношенията по църковните въпроси между двата стълба на християнската религия. Въпреки че по-късно са правени няколко опита за възстановяването им всички са неуспешни и християнският свят е разделен завинаги. Нещо, за което и до момента не искат да ни простят.
В България започва строеж на църкви по всички населени места, но значим проблем за населението е, че не разбира езика на проповедниците. Българският цар все повече осъзнава, че чрез християнството Византия успява да разшири политическото си влияние в страната. Точно в този момент на българската граница се появяват трима от учениците на Кирил и Методий. Те носят със себе си азбука и църковни книги на разбираем за българите език. Тази писменост се превръща в инструмент, с който Борис-Михаил да създаде самостойна българска църква с богослужение на роден език. С идеята да оглави впоследствие българската църква, той изпраща третия си син Симеон да учи в прочутата Магнаурска школа.
С тази цел през 885 г. той осигурява всички условия на приютените ученици от Великоморавия Климент, Наум и Ангеларий да създадат българска писменост и да обучат български свещеници. Преславската книжовна школа започва да разпространява Кирило-Методиевото дело не само в България, но и сред други народи и постепенно се превръща в най-важния литературен и културен център в България и в целия славянски свят.
През 886 г. създателя на Кирилицата-Климент е назначен за епископ и главен учител в югозападните български земи в областта Кутмичевица с център град Девол. Установява се в Охрид /откъдето е наречен и Охридски/ и създава Охридската книжовна школа. Ангеларий почива скоро след пристигането си в Плиска. Наум остава в българската столица, за да работи в тамошната школа и след 7 години заема мястото на Климент, като епископ на Кутмичевица. За седемте години, като епископ на областта Климент обучава 3500 ученика. На Преславския народно-църковен събор през 893 г. Климент е ръкоположен за епископ в земите на югозапад от река Струма и става „пръв епископ на български език“.
През 889 г. след продължително 36-годишно управление цар Борис се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастира „Патлейна”, където на 2 май 907 г. умира.
Делото на Борис-Михаил поставя основите за възникването на българската нация. С течение на времето кирилицата се превръща в официална писменост на руската, сръбската, влахо-молдовската и монголската общности, в общ книжовен славянски/черковнославянски език. Официално създадена през IX век българска азбука днес е позната на над 252 милиона души в цял свят. Просъществувала повече от хиляда години, азбуката се използва в 23 държави в Европа и Азия.
Кирилицата е официална писменост в България, Башкирия, Беларус, Босна и Херцеговина, Бурятия, Дагестан, Ингушетия, Кабардино-Балкарската република, Казахстан, Киргизстан, Македония, Марийската република, Монголия, Мордовската република, Русия, Сърбия, Татарстан, Тува, Черна гора, Таджикистан, Удмуртската република, Украйна, Чечня, Чувашката република, а до края на 70-те години на ХІХ век се използва и от Румъния.“
Пресиян I: Успешният владетел, който разшири границите на България
