Днес отивам в банката в „Меден рудник“ да вкарам 100 бона да имам за черни короновани дни. На вратата ме посрещат и ми казват, че без маска и ръкавици не мога да вляза, че трябвало и да ми сложат дезинфектант на ръкавиците.
Издумках пачките с пари пред банката и викам:
– Шшш, трибойци, аре изчезвайте, че и‘ам 100 бонъ и ше отида у друга банка!
Някакво оли ме пита тихо:
– Що трибойци?
Погледнах го и тежко казах:
– Лек, ми щот к‘ат са качите на гръмоотвода по три дисциплини правите: хващане на копие, лангър-лангър на гюлета и плуване в собствен сос.
Тоя гледа умно, па каза да ме пуснат в банката. Ще ме пуснат, щот иначе ше ми подухват леко кат морски бриз в Айтос.
От куртоазия взех маската на служителката и си я сложих. Обаче нещо миришеше неприятно, свалих я, избърсах си телефона, носа, обувките и я върнах на банкаджийката. Тя с неохота пак си я сложи, че 100 бона по време на коронавирус уволняват…
После разбрах откъде идваше миризмата – жената гледала генерал Годжи Майтапчийски и приемала буквално всичко, което казвал. По тази причина спряла да си мие зъбите с паста, а само с дезинфектант. Казах й, че лошо няма ама другия път с нея ще говоря само по телефона, че ми люти на очите. На тръгване й подарих няколко дъвки. Не й дадох всичките, че тая воня с дъвки няма да се оправи и само ще ги изхаби.
Докато оправяше документите влезе друг клиент. Седна на съседното бюро и без да иска бутна стола ми. Обърнах се да видя кой и защо го е направил, и видях моята позната с големите обуща. Нямаше как с тия лопати да не ми бутне стола. Извини се и се разбрахме да поговорим отвън.
Внесох си парите, но поисках всяка банкнота да бъде дезинфенкцирана поотделно. След 5 минути управителят, заместничето и още 6-7 дупегащника налузиха ръкавици и започнаха нежно да ми го дезинфекцират. Вложението имам предвид.
Отворих им малко работа, защото 100 бона бяха в банкноти по 10 лева, но да са живи и здрави, за да приключат до Великден.
С моята надарена табанена позната започнахме сладка приказка. Оплака ми се, че останала разочарована от видеото с коронабургера, защото не само съм й се подигравал, но и не съм й дал да си опита от кулинарния шедьовър. Обясних й ситуацията набързо:
– Пу*ко, що да ти даам да мелиш от коронката, кат само ще я изхабиш. Хората ядат ама има полза – една се засища, друга й отива в циците, трета в акъла, четвърта в седялника, пък на теб у табаните. Аре, къш-къш корона и не ме занимаай с глупости!
Започна да ми се извинява, че съм бил прав, започна да ме дърпа да сме ходили да ме почерпи хамбургер на онова заведение гъзарското дето е на площад „Баба Ганка“ в центъра.
Качихме се в колата и потеглихме. Тъкмо да паркирам пред заведението, виждаме че пред него гамени запалили контейнер за смет /вижте снимката/ и работата се провали. Оставих табанерата на стоянката за таксита и зачакахме да дойде автомобил да я качи.
Дойде някаква чичка с набола брада /малко по-набола от тази на спътничката ми/ и момичето тръгна да се качва у колата, а тоя се провикна:
– Алооо, манекеншата, калъфите за цигулки ги остави в багажника!
Тя се опули и попита какви калъфи? Таксиметровият шофьор посочи надолу с глава и пак вика:
– Ей тия, ма!
Момичето погледна надолу и рече смутена:
– Това не са калъфи, а обувките ми. Нося голям номер и затова приличат на калъфи.
Таксиджията се чуди, чуди и накрая мъмри:
– Аре, ма, качвай са ама си държиш краката от прозореца навън!
Минаха минути, а аз все още плачех от смях при вида на гледката как потегля малка жълта кола и от прозореца й стърчат два огромни уродливи чепика…
