Тази нощ не съм си лягал.
Две украински деца, студенти, момче и момиче на 19. Отишли с Уизеър на разходка в азиатска държава. С по една раничка на гърба, както се пътува с нискобюджетните авиолинии. И с летни дрехи, защото там, където отиват, е лято.
Там ги заварва войната. Нямат къде да се върнат. Нямат и как. И остават на улицата. Просто така. Съвсем сами и съвсем без нищо.
Отиват в посолството на една много уредена и много много богата европейска държава и искат помощ. Оттам им казват, че им съчувстват но нямат бюджет за да ги превозят до богатата държава.
За щастие, в съседство с посолството на богатата и уредена държава било посолството на най-загубената и неуредена държава в Европа. Посолството на загубената държава нямало бюджет дори за дребни сладки за прием на националния си празник, какво да говорим за самолетен билет на бежанци, и то двама, и то украинци.
Само че консулът, който срещнал децата, не им го казал. Прегърнал ги. Прибрал ги при себе си. И започнал българският екзодус с цялата си хаотична красота. Местната българска общност приели децата вкъщи, щипали им бузките, направили им баница, събрали помежду си пари, дали им дрехи, купили им самолетни билети.
Щафетата на живота.
Вчера влязох при ректор на малко висше училище, където се преподава специалността, която учат украинчетата. Не довърших изречението. Минути по-късно с човек от студентския съвет намерихме стая в общежитието.
Благодарен съм, че тази нощ точно аз бях Избран да взема децата от летището. Граничните полицаи ме пуснаха почти до самолета. Щафетата на живота сработи и тук. Всеки познава някого, който познава друг, който работи някъде… Държавата ни е пълен хаос, няма нито идея, нито правила какво трябва да се прави. Но хората ни са добри и правят каквото трябва.
Имах две деца. Вече имам четири. Сега спят.
Източник: Борис Станимиров
