В духа на 9 май, наричан още „Денят на победата“ в Русия, очевидци споделят за спомените, които ужасът от преживяното във войната е оставил в тях.
Алина Михайловна Тошева е родена през 1941 г. Тя е едва навършила две години, когато нацистите арестуват майка й за сътрудничество с партизаните.
Алина живее в приемно семейство, след като заедно с него я изпращат в концлагер в германски Любек. На 25 май лагерът е освободен и Алина Тошева се връща в Родината.
Лидия Александровна Осипова е родена през 1924 г. На 17 години отива на фронта като доброволка, работи като медицинска сестра в полеви болници. Наградена е с ордена на Славата 2 степен, медали „За победата над Германия“, „За отбраната на Москва“, „За завземане на Кенигсберг“.
Разказът на Лидия звучи така:
„Когато започна битката под Москва, аз отидох на фронта като доброволка, бях на 17 години. Попаднах в дивизията, която воюваше на Волоколамското направление. Първият ми страшен бой беше при освобождението на град Истра. Запомних го за целия си живот. Сутринта на 9 май ни съобщиха: краят на войната, подписан е мирният договор. Чакахме демобилизация. Но имаше заповед да ни изпратят в Далечния изток. През декември 1945 г. се върнах вкъщи.“
„Пожелавам на младежта мирното небе, да помнят винаги и да не забравят нашата победа и нашата история“, казва в заключение тя.
Ала Николаевна Илиева e родена през 1939 г. Живее в обсадения Ленинград, след войната остава без родителите и се учи в интернат.
Тя споделя, че е едно от децата жители на града, „които успяха не само да преживеят блокадата, но и доживеят до днешния ден. Животът ми в блокадата доведе до дистрофия със всички последвали проблеми. Много добре знам какво е гладът, студът, загубата на близки хора. Майка ми умря на 33 години, тогава бях дете. Баща ми загива на фронта, и много мои близки хора не са дожили до по-добри дни. Но моята съдба е само капка в океана на тези страдания, на които ни обрекоха фашистите“.
