Тя е актриса – талантлива, интелигентна, красива и обичаща работата си. Енергията, която влага в своето поприще, я превърна в любимка на хиляди почитатели на киното и театъра. Впечатлява със своята усмивка и умелия начин, по който се преобразява във всяка една роля, която е избрала да изиграе. Тя няма нужда от представяне. По тази причина единственото, което ни остана да направим, е да Ви оставим да се насладите на разговора между екипа на Искра.бг и приказната Деси Бакърджиева.
Кога решихте, че искате да станете актриса и пред какви предизвикателства се изправихте, за да сбъднете мечтата си?
Първата ми изява на голяма сцена беше в зала 1 на Националния дворец на културата. Била съм на не повече от 4 годинки. Изпълнявах детска песничка. В края на изпълнението ми публиката стана на крака и заръкопляска, толкова ми хареса това усещане – като любов от пръв поглед.
Години по-късно в театър „Сълза и смях” бяха обявили приемен изпит за детската трупа с художествен ръководител проф. Венцислав Кисьов. На връщане от морето през целия път репетирах баснята на Крилов – „Лисица и грозде”.
Мисля, че бях надула главата на всички в колата. Така и не я казах. Пях на комисията песнички, танцувах, разказвах някакви истории. Помня, че много се смяха. И вместо да престанат да ме „мъчат“, те толкова се забавляваха и пляскаха, че се чуваше:
Разкажи ни още нещо, а какво още ще ни изпееш…?
Кой знае какви глупости съм говорела. Тогава ме поканиха да стана част и от „БНР“, където заедно с Минчо Събев се учех и по-късно озвучавахме детските приказки по програма „Христо Ботев“. Това беше началото.
Обичам си професията, работата. Въпреки, че когато отивам на работа, по скоро отивам да живея друг живот, да влизам в нова роля, да изследвам характери. Тази професия е тясно свързана с психологията и философията.
За мен един актьор трябва да е универсален, да е трудолюбив и бързо да се приспособява, за да отговаря на съвременното светоусещане, изискванията, търсения.
Живеем в много динамично време и трябва да сме със сверени часовници, за да се чувстваме добре в кожата си и да ни търсят. През годините се влюбих в тази професия, много хора се опитаха да ме откажат от нея, имала съм хиляди перипетии, които е трябвало да преодолея, лишения, сълзи, разочарования, но не съм се отказвала.
Опитвала съм се да мисля позитивно и честно казано дори не искам да се връщам назад. Старая се винаги да съм вярна на себе си, не съм си позволявала да играя в живота. За там се искат други качества – като нахалство, интригантщина, да си безскрупулен, сарказъм, лъжа. Аз не искам да съм такава!
Когато направихте първите си стъпки, вярвахте ли в успеха и какво Ви мотивираше да вървите напред?
Никога не съм вярвала, че ще успея, но това не означава, че не съм се надявала и не съм положила усилия. Знам, че имам още много хляб да изям, докато постигна желаното от мен ниво и реализирам целите си, но знам със сигурност, че нищо не е било напразно.
Какво ме мотивира? Има много прекрасни неща в живота ни, които могат да ни направят щастливи и в тези трудни времена да ни да дават кураж. Любовта, семейството и приятелите са сред тях.
Тази криза се надявам да ни научи да оценяваме стойностните неща в живота си на мига, а не когато безвъзвратно са изчезнали. Знам, че този период е свързан с лишения, воля, компромиси и много търпение. Това, че съм далеч от срещата с публиката не ме е обезкуражило.
Може би това ни прави експериментатори и ни показва, че е настъпил моментът да импровизираме, да се учим от грешките си, да сме единни, да бъдем иновативни.
Съжалението води до отчаяние, отчаянието до депресия, а това в никакъв случай не е нещо стимулиращо, здравословно или градивно. Трябва да се научим да се изправяме, след като сме паднали.
Превъплъщавате се в различни роли – има ли образ, който е променил начина Ви на мислене към настоящия момент?
Не мога да кажа, че ролите са ме променили. Повечето от тях са били коренно различни от мен, но винаги съм търсела начин да оправдая поведението на персонажа си, да го харесам, дори да го обикна.
Във всеки изграден образ търся истинността, посланието и това което го доближава до мен самата. Например ролята на доктор Хинова ми позволи да обогатя общата си култура в областта на медицината, но това не ме е превърнало в педиатър или съдов хирург.
Актьорската професия е голямо предизвикателство и всяко ново такова те сблъсква с различни трудности. В това се крие и сладостта на извайването на образа, просто реализацията му е на различен принцип.
Творецът не само мисли и действа, той изживява с цялото си същество. Няма значение дали е на снимачната площадка или на сцената, важното е да е верен и публиката ще го оцени.
Театърът или киното – къде се чувствате по-добре и защо?
Чувствам се еднакво добре и на сцената, и пред камера. Театърът и киното са взаимно свързани, различни по начина на изразяване, но вълшебството го има и при двете. Не казвам телевизия, защото съвременните сериали се реализират по същия принцип, както филмите за големия екран, но финансирането е различно. Динамиката в телевизията е огромна, за сметка на снимачната площадка на един кинопроект.
Много ми се иска да играя роли с послание, на които да умея да прощавам. Обичам професията, защото ми дава възможност да бъда психолог, да изследвам характери, да се стремя към доброто.
Във всеки образ може да оставиш своята следа и послание, да помогнеш на някой в беда да погледне отстрани на себе си и да вземе правилното решение, за да спасиш този човек, но най вече себе си, семейството, душата си.
Много неща не харесвам в доктор Хинова, понякога ми се иска да я изоставя, да я нагрубя, защото е наивна, а същевременно отличник на випуска и брилянтен специалист. Безспорно е, че обича съпруга си и прави всичко възможно да е близо до него, да запази семейството си, да имат детенце, но при нея това се превърна във фиксидея.
Обичам всичките героини, които съм изиграла без значение дали са лоши или постъпват глупаво. Колкото повече оправдаваш своя герой, толкова повече успяваш да се превъплътиш в него и да оставиш правилните послания на зрителя, да го провокираш.
Едно от основните неща, които съм научила от моя професор Енчо Халачев, е че самонаблюдението е първата крачка към провала пред камерата и на сцената. Когато изграждаш един образ не е нужно да разсъждаваш как изглеждаш, а как мислиш, действаш!
Важното е да имаш прототип, ако героят ти е далеч от твоята същност. Аз никога не бих се държала така, както Босилка или Нели, Диана, Лили, Лора, Албена… не бих подхождала към хората по техния начин.
За да създадеш един герой на сцената или пред камерата, според мен е както да отгледаш едно живо същество, да го възпиташ, да му покажеш как да ходи, как да се облича, как да говори, как да мисли, да го разбереш и да го оправдаеш, независимо какъв е, добър или лош.
Само тогава този персонаж може да оживее, защото зад фасадата му ти си го изпълнил с живот, с биография. Важно е да се чувстваш добре, а как изглеждаш ще определи публиката.
Коя е ролята, която искате да изиграете, но още не сте имала тази възможност?
Бих искала да изиграя много роли, както в театъра, така и в киното. Имам две театрални предложения и едно филмово, но нека да подпишем на документите и тогава спокойно ще ги споделя.
Върху какви проекти работите на този етап?
Съвсем скоро ще започнем снимки на новия сезон на „Откраднат живот“. За поредна година почивката на море ще бъде уталожена. Честно да ти призная след изолацията изключително много се радвам и се вълнувам, че ще се срещна с колегите си и отново ще имам възможността да работя това което обичам.
Защо изкуството е важно и обръща ли се достатъчно внимание на проблемите, които имат артистите в страната ни.
Изкуството е духовната храна за човека, това е стимула за усъвършенстване и надграждане, подадената ръка, за да сме смели когато имаме нужда от морална подкрепа.
Тежко се отрази пандемията от коронавирус на проектите, в които участвах, и в по-глобален мащаб на театъра, киното и телевизията. За всички хора на изкуството това беше и все още е период на огромно изпитание и лишения. Много от проектите бяха уталожени, други изцяло отказани.
Жалко е, че когато си положил усилия, труд и организация на много хора, а впоследствие някой сякаш те оковава на стената и изведнъж всичко се проваля и превръща в пепел…
Всеки от нас трябваше да намери решение как да продължи и дали ще има шанса да оцелее при липса на работа, особено ако я обича истински, това за мен е истинска трагедия.
Въпреки това има много прекрасни неща в живота ни, които могат да ни направят щастливи и в тези трудни времена да ни да дават кураж. Любовта, семейството и приятелите са сред тях.
Човек винаги трябва да умее да търси положителната страна на живота, за да се справи. Тази пандемия за мен беше наниз от непредвидени събития, които те карат да съумее да преоткриеш силата в себе си и да свериш часовника си.
Важно е не само какво взимаш от хората, но и какво даваш. Важно е какво можеш да научиш, но по-важно е да покажеш, че си достоен да се развиваш и занапред и заслужаваш знанията и таланта.
Довършете изречението: Да бъда актриса за мен е…
… трансформация на човешкия дух и физика, преплетена с много философия, работа и лишения в името на едно послание.
