На днешния 28 март се навършват 134 години от рождението на бележития български поет и автор на редица лирични и сатирични стихотворения Димчо Дебелянов.
След смъртта на бащата, семейството на Дебелянов се премества от Копривщица в Пловдив при най-възрастния брат Иван. Там Димчо учи в „Жълтото училище“, по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, сега Гимназия с хуманитарен профил „Свети Свети Кирил и Методий“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1906 година в списание „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“. По това време той е на 19 години и негов кумир е Пенчо Славейков, малко по-късно и Пейо Яворов.
Любознателен по природа, поетът научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир.
В началото на Първата световна война сатирикът сам настоява да бъде изпратен на фронта и през нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 година, около 10:00 часа сутринта, в боя близо до Горно Караджово на 29 години и 6 месеца.
Научавайки за смъртта му, другият наш голям поет Гео Милев пише:
„Димчо Дебелянов беше пленник на голямата проблема Изкуство. И остана недовършен. Той не достигна онова, което дири. И все пак: неговите скръбни строфи са ярки петна сред пространното безцветие на българската поезия. Димчо Дебелянов беше достатъчно силен, за да отрече традицията и да подири един нов път; свой път (той беше най-самобитният между младите български поети). Но този път остана недовършен.“
