Новият вариант на SARS-CoV-2 – „Омикрон“, предизвиква много въпроси. На кои от тях науката вече има отговор – това попитаха от пресцентъра на Министерството на здравеопазването доц. д-р Любомира Николаева-Гломб, д.м., която ръководи Отдел „Вирусология“ в Националния център по заразни и паразитни болести.
Доц. Гломб, какво знае до момента науката за новия вариант на SARS-CoV-2?
Все още не знае много, защото „Омикрон“ е само на няколко дни. Това, което ни е известно, е пълната му секвенция, т.е. последователността, в която са подредени нуклеотидите, „тухличките“, изграждащи неговата нуклеинова киселина.
Секвенирането на новия вариант „Омикрон“ установи, че около 30 от новите мутации, появили се в него, се намират в шипчестия протеин. Това е тревожно и буди безпокойство, защото някои от тези мутации са познати и за тях се знае, че са белег за повишена заразност. Има и непознати досега мутации и трябва да се види какъв ще бъде ефектът им. Така че, до момента знаем, че имаме един нов вариант, който трябва да бъде проследяван с повишено внимание, защото наблюденията до момента показват вероятност заразността му да е силно повишена. За по-малко от месец той успя да повиши десетократно броя на инфектираните хора в Република Южна Африка.
Каква е симптоматиката му, има ли по-висок риск от тежко преболедуване, хоспитализации и летален изход в сравнение с останалите установени варианти?
За да може да се отговори коректно, е нужно време, през което да се съберат данни. Минали са едва няколко дни, откакто е установен новият вариант „Омикрон“. Наблюденията на колегите в Република Южна Африка установяват 10-кратно увеличение на новозаразените през месец ноември, но да не забравяме, че в началото на месеца все още не е установено дали това е „Омикрон“. Трябва тепърва да се разбере дали всички тези случаи на повишена заразност се дължат наистина на него.
Засега не се наблюдава променена симптоматика. Напротив – изглежда, че заболяването преминава относително леко, но да не забравяме, че Република Южна Африка е с относително младо население със средна възраст около 27,4 години. За сравнение медианната възраст на европейското население е 43,9 години, а за България, в частност, е 44,6 години. Следователно регистрираните, заразени с новия вариант, ако са с него, разбира се, са с характeристиките на болестта COVID-19, както е в тяхната възрастова група, но най-вероятно преобладават млади индивиди просто поради демографските особености на обществото там. При тях знаем, че протичането е много по-леко в сравнение с хората в напреднала възраст.
Така че, дали има по-тежко преболедуване това ще се разбере по-нататък, просто защото трябва да се натрупат данни. Когато сме предварително подготвени обаче, и най-неблагоприятният сценарий би се развил далеч по-добре.
Одобрените за приложение в ЕС ваксини осигуряват ли надеждна защита и срещу „Омикрон?
Това също е рано да се каже. Трябва да се види колко от ваксинираните хора са се разболели от „Омикрон“, колко от тях – тежко, и колко от разболелите се тежко са стигнали до летален изход. Наблюдавайки мутациите и разглеждайки едномесечното повишение на заразността в Република Южна Африка, би могло да се предположи, че ваксините ще осигурят достатъчно добра защита и от този вариант.
За кого е най-опасен той?
При всички положения всеки човек, който има придружаващо заболяване, напреднала възраст, изобщо някой от рисковите фактори, е сред хората с по-сериозна прогноза за протичане на болестта. Затова апелирам към ваксиниране. Сега е моментът всеки, който се колебае, да се ваксинира, както и ваксинираните хора, при които са минали повече от 7-8 месеца от завършване на имунизационния курс, да се реваксинират.
Каква е ролята на нефармацевтичните мерки като спазване на физическа дистанция, носене на маски, често миене на ръцете и др., за предпазването от „Омикрон“? Важни ли са?
Опитът на съвременната медицина е показал това – от около две столетия се прилагат ваксини, а карантинни, нефармацевтични мерки се спазват от хилядолетия. Макар и не на 100%, те са доказали ефективността си. Благодарение на ваксинациите имаме болести, които са изкоренени, както едрата шарка; които са на прага на изкореняването, както детския паралич; които са на прага на елиминацията им, както са рубеола, морбили. Така че, ваксината е един доказал се метод за ограничаване на инфекциозните болести. Подпомагащо към това, което правят ваксините, е прилагането на нефармацевтичните мерки. Ползата е голяма.
А каква е разликата между антителата след преболедуване и след ваксинация срещу COVID-19?
Антителата са различни класове. Насочени са срещу различни антигенни участъци на вируса. След преболедуване се изгражда т. нар. пост-инфекциозен имунитет, при който изградените антитела са срещу всички антигенни епитопи на вируса. Само че заедно с антителата след преболедуване можем да получим и всички „екстри“ от усложнен тежък COVID. Знаем, че той е болест на тромбозата – води до усложнения от тромбози. Има и опасност от дълъг COVID, от пост COVID-ен синдром и редица други неблагоприятни последици, които може да си „спечелим“ заедно с на пръв поглед добре изглеждащия много широкоспектърен пост-инфекциозен имунитет.
От друга страна, за времето, през което са приложени вече няколко милиарда дози от ваксините, се доказа профилът на тяхната безопасност. Ваксините са под непрекъснато наблюдение – съобщават се нежеланите реакции, съответно се осъвременяват кратките характеристики на продукта. След ваксинация се получават антитела, т.нар. постваксинални антитела, които специално при РНК ваксините и при векторните ваксини са насочени срещу вирусния S-белтък.
Разликата между постинфекциозния и постваксиналния имунитет се състои в това, че при преболедуване не се знае с каква доза е стимулирана имунната система, за да отговори със съответния имунен отговор, т. е. имунният отговор може да не бъде достатъчно напрегнат. Докато при ваксинирането знаем точно определена доза, точно какъв вид и количество и каква сила на имунния отговор да очакваме.
Голямото предимство на ваксинацията е, че образуването на антитела се осъществява, заобикаляйки рисковете (краткосрочни и дългосрочни, а понякога и трайни) от преболедуването. Нещо повече, SARS-CoV-2 притежава фактори, които потискат пълноценния имунен отговор. Тъй като тези фактори липсват във ваксината, имунната система на ваксинирания индивид е в състояние да разгърне пълната си сила. Така че, и постинфекциозните, и постваксиналните антитела имат своите предимства и понякога недостатъци.
Хубавото е, че новите ваксини, изработени въз основа на модерните нови технологии – информационна РНК и векторни ваксини, достатъчно добре стимулират изграждането и на Т-клетъчен имунитет. Така че, моето лично мнение, както и на повечето колеги, е, че много по-добре е да придобием постваксинален имунитет – след ваксинация, защото това ще ни спести усложненията от преболедуване на COVID-19.
Освен това вече има много изследвания, че имунитетът, получен в резултат на преболедуване и след това – усилване с ваксиниране, е изключително напрегнат и дълготраен. Това е т. нар. хибриден имунитет. Ето защо, е важно преболедувалите също да бъдат ваксинирани. Така ще имат един много мощен имунен отговор.
Коя е доц. д-р Любомира Николаева-Гломб?
Доц. д-р Любомира Николаева-Гломб е завеждащ отдел „Вирусология“ в Националния център по заразни и паразитни болести (НЦЗПБ), където се намират 6 национални референтни вирусологични лаборатории. Референтните лаборатории в НЦЗПБ са част от глобалната мрежа на лабораториите, акредитирани към СЗО, и ежегодно преминават през независими професионални тестове, изпитващи готовността им за бърза и точна диагностика на заразните болести.
Д-р Любомира Николаева-Гломб се дипломира като лекар в Медицински университет-София, а след това придобива и медицинска специалност по вирусология. Защитава докторат по вирусология в Институт по микробиология „Стефан Ангелов“ на БАН в областта на експерименталната химиотерапия на вирусните инфекции. От 2011 г. е доцент и в периода 2012-2014 г. ръководи департамента по вирусология в същия институт.
От 2014 г. доц. Любомира Гломб е завеждаш Националната референтна лаборатория „Ентеровируси“ в отдел „Вирусология“ на НЦЗПБ, а от 2016 г. ръководи и целия отдел.
След първите съобщения за възникване на случаи на пневмония с неизвестна етиология в гр. Ухан, Китай, НЦЗПБ започна да следи внимателно ситуацията с цел превенция и контрол на нововъзникващата инфекция. Диагностиката на новия коронавирус SARS-CoV-2, причинител на COVID-19, беше въведена още в края на януари 2020 г., а първите случаи на COVID-19 в България бяха доказани на 8 март 2020 г. именно в отдел „Вирусология“ на НЦЗПБ.
