В края на 90-те години на миналия век, във време, когато глобалното господство на САЩ все още изглеждаше непобедимо, сингапурският дипломат и академик Кишор Махбубани повдигна въпроси дали надигащата се Азия може да попречи на американската хегемония в близко бъдеще, пише „The Intercept“.
Същността на аргумента на Махбубани – изложена в неговата провокативно озаглавена книга от 1998 г. „Могат ли азиатците да мислят?“ — беше, че западните елити, които тогава бяха зачервени от победата си в Студената война, бяха станали прекалено удобни да диктуват границите на легитимен дебат и разумна политика на останалия свят. Тази властна връзка, която е съществувала от колониалния период, е на път да приключи, каза Махбубани. Азиатците и другите не-западни хора имаха свои собствени идеи за това как трябва да се управлява светът и скоро щяха да имат силата да ги приложат.
Няколко десетилетия по-късно войната в Украйна разкрива колко прав е бил Махбубани. Въпреки недоволството на американските политици да заемат страна в конфликта, все по-голям брой азиатски, африкански и латиноамерикански страни са начертали неутрален път. Китай, Индия, Бразилия, Турция, Индонезия, Южна Африка и дори Мексико останаха настрана, съпротивлявайки се на призивите за дипломатична изолация на Русия или присъединяване към кампанията за налагане на санкции на икономиката ѝ. Азиатските компании останаха в Русия, дори когато западните им колеги масово напуснаха. Междувременно в Организацията на обединените нации група африкански държави, най-голямата сред които Южна Африка, се въздържаха от резолюции, насочени към остракизъм на руския президент Владимир Путин за инвазията. Неутралната позиция на тези страни очевидно е дошла като шок за много западни елити, отдавна свикнали да инструктират други нации какви геополитически позиции трябва да заемат.
Начинът, по който Западът събра подкрепа като единствена суперсила по време и след Студената война, с други думи, вече не е ефективен.
Индия предлага най-добрия пример за това доколко тази поза на неутралност от користни интереси е хванала неусетно американските елити. Ричард Хаас, президент на Съвета по външни отношения, пример за външнополитическия естаблишмънт на САЩ, осъди Индия за нейната неутрална позиция. Хаас, очевидно неосведомен за покровителствения му тон, каза, че отказът на Индия да застане на страната срещу Русия доказва, че страната с население от 1,2 милиарда души „остава неподготвена да поеме големите отговорности на властта или да бъде надежден партньор“. Президентът Джо Байдън по подобен начин разкритикува Индия, че е „нестабилна“ в отговора си към Русия, в сравнение със страните от Европейския съюз и Япония, които се обединиха за украинската кауза.
Американските лидери отдавна се надяват, че Индия ще бъде готова да служи като партньор в подпомагането на САЩ да овладеят Китай и да поддържат подкрепяния от САЩ либерален ред. Както се оказва, Индия има свои собствени интереси, които да преследва. Тя е основен клиент на руските оръжия и енергия, като се радва на дълги отношения с Москва от времето на Студената война. Като оставим настрана морала, има конкретни, материални причини, поради които индийците не биха искали да пожертват тези връзки, просто за да спечелят похвала във Вашингтон.
Индия далеч не е единствената страна, която остава неутрално неутрална спрямо Украйна. В развитие, което видимо раздразни американските дипломати, голям брой африкански държави също избират да останат встрани. След гласуване в ООН, осъждащо Русия за нейната инвазия, от която 17 африкански държави избраха да се въздържат, посланикът на САЩ в ООН Линда Томас-Гринфийлд разкритикува страните за предполагаемия им неуспех да разберат сериозността на ситуацията, без да обръщат внимание на собствените си търговски интереси или връзките за сигурност с Русия и на практика изискват те да заемат позиция, която следва американската позиция. Ето какво каза Томас-Гринфийлд:
„Мисля, че това, което смятам за това е, че трябва да свършим допълнителна работа, за да помогнем на тези страни да разберат въздействието на руската агресивна война върху Украйна и мисля, че вече сме свършили част от тази работа по отношение на ангажирането с тези страни . Мисля, че много от тях смятат, че въздържането е неутрално, а тук няма неутрална основа. Няма въпрос. … Не можете да стоите встрани и да гледате агресията, която виждаме да се случва в Украйна, и да казвате, че ще бъдете неутрални по отношение на нея.“
Подобно на Индия, африканските нации, разбира се, имат свои собствени интереси в конфликта, различни от тези на Съединените щати. Много от тях имат добри отношения с Русия и са изградили критични икономически и политически връзки с правителството на Путин.
Русия е основен доставчик на суровини като пшеница и също така се радва на истинска популярност като алтернатива на Запада за инвестиции и подкрепа за сигурност. Докато много западни страни обещаха да приемат украински бежанци през последния месец, африканците, живеещи в Европа, страдаха от расизъм на граничните пунктове, докато сами се опитваха да избягат от конфликта – нещо, което се превърна в основен проблем за много африканци, включително дипломати, но беше игнорирана от Томас-Гринфийлд в нейните коментари, призоваващи африканските нации да се наредят.
В статия, критикуваща забележките на американския посланик, африканският учен Ебенезер Обадаре посочи, че Томас-Грийнфийлд е третирал африканците като ефективно „морални юноши, които се нуждаят от западен надзор, за да разберат и правят това, което е правилно“, като настоява за подкрепата им за позицията на САЩ по въпроса с Украйна, докато не отчита собствените си интереси или перспективи. Все още има време служителите на САЩ да опитат нов подход, каза Обадар. Не е ясно обаче дали дипломати от суперсила, свикнала да се движи по света, са способни на по-нюансиран подход.
Иронията на независимия, необвързан световен ред, възникващ в този точен момент, за да противодейства на САЩ, е, че американската позиция относно войната в Украйна е изградена върху силна морална аргументация. Лидерите на САЩ са прави, като критикуват Русия за бруталната, непредизвикана инвазия в суверенна държава. Използването на нескрита сила за принуждаване на демокрацията да пожертва своята независимост е опасно развитие, което има законна причина да се осъди. И все пак след десетилетия на собствена агресия и злоупотреби голяма част от света изглежда е стигнала до заключението, че доверието в САЩ е изчерпано по подобни въпроси.
Вместо да се подреждаме на страната на един или друг блок, както бяха принудени по време на Студената война, ние виждаме появата на истински постамерикански свят. Много от страните, които сега си пишат носа на САЩ, включително амбициозни велики сили като Индия и Китай, са виновни за собствените си тежки нарушения на човешките права. И все пак е малко вероятно те някога да се върнат към предишните си роли като молители или последователи на Запада.
Преди години Махбубани, сингапурският дипломат и писател, вече видя формата на този свят, който сега ясно се вижда. Поради смесица от грешка и неизбежност, Западът вървеше към упадък и много от ценностите, които той създаде, щяха да залязат заедно с него.
За добро или лошо, каквото и да последва, ще бъде чиста почивка от последните няколко века на западната хегемония, не само в политиката, но и в културата и идеите. Махбубани коментира това така:
„Западните ценности не образуват безпроблемна мрежа. Някои са добри. Други са лоши. Но човек трябва да погледне на нещата извън Запада, за да види това ясно и да забележи как относителният упадък на Запада се причинява от негова собствена ръка.“
