Искаме промяна, ама ни е страх нещо да не стане. Принципно и в пълно съответствие с народопсихологията българинът обича да си мрънка. Не да протестира, не да се изправи срещу това, което му харесва, а просто да си мрънка. След което прави това, което са му наредили. Псувайки под носа си, ама тихичко, сакън, да не го чуят началниците.
Ние искаме да променим живота си, но много се притесняваме, ако утре не същото като днес. Ужас от действието и промяната бележат прехода, в който уж искахме всичко да променим. Да, променихме – с нашата апатия и мълчание допуснахме престъпниците да се изкатерят по гърбовете ни и да ни сложат нашийници. И ние пак мрънкаме, правим пърформанси и вуду-ритуали, не сме съгласни, но просто…..стоим.
Сутринта имах много показателен разговор с една жена от един областен град в Родопите. Не искала да прави ПСР тест на внука си, ама ги задължавали от училището. На елементарния съвет просто да откаже, се ужаси, защото то в този град не съм знаела какви са хората, какво ще кажат, работа нямало. Е, бре хора, вие искате хем да ви е спокойно и нищо да не ви застрашава, хем да промените нещо, ама ако може не лично, а някой друг да ви го свърши, докато вие сте се вторачили в пъпа си и нищо друго не виждате.
Всяка промяна започва първо с нарушаване на комформизма и личният уют в кочинката. И със саможертва. Не става със страх. Страхът ви убива бавно. Убива всяка мисъл и живот. Но вас ви е страх нещо да не ви наруши спокойствието. Знаете, че ви отнемат свободата и живота, но мълчите, да не стане по-зле. Че колко по-зле, бре? Колко?
Страх, малодушие, завист и злоба са основните пречки пред нас и пред промяната, която искаме. Защото предпочитаме да се вторачваме в дребните лични проблеми, но не и да решим кардинално всички и да продължим заедно напред като народ, а не като сбирщина от наплашени овце.
Съдбата обича смелите. И смила страхливите!
Източник: Елена Гунчева
