„Тези, които следят икономическите теми в нашите медии няма как да не са забелязали нещо като обсесия около темата “дефицит”. Защо дефицит, а не баланс на приходи и разходи? А защо пък не и излишъци? А ако има дефицит, защо цели 3%, а не 1% максимум?“
Така започва последният анализ на икономиста Евгений Кънев, публикуван във Facebook и продължаващ по следния начин:
„Причината е една – в България през Прехода властва икономическата школа, която беше следвана от Рейгън-Тачър през 80те години на 20 век: малката държава, ниските данъци (за най-богатите), балансирания бюджет, дерегулацията и приватизацията. В голяма степен основните й постулати бяха залегнали в политиките на МВФ, успешно приложени и у нас. Аз също дълго съм ги подкрепял, защото чрез тях станаха единствените качествени пазарни реформи у нас.
Всичко беше чудесно до 2008 г, когато започна световната финансова криза и Голямата рецесия. Тогава – за разлика от 1929 г, когато ненамесата причини Голямата депресия – държавите се намесиха агресивно в икономиките, за да съхранят системата. А най-силният пример даде най-мощната капиталистическа държава САЩ в президенството на консерватора Буш-младши.
Две основни причини сложиха край на доминантната дотогава неоконсервативна политика. Вече не държавата – обект на тази политика, а мощни и неподлежащи на ефективен контрол станаха мегабанките и мултинационални корпорации, чиито спекулативни операции (банките) и износа на капитал (корпорациите) към Азия причиниха кризата.
Като геополитическа последица Китай стана икономически и политически конкурент на САЩ, а огромните инвестиции на резервите й в американски ДЦК изкриви лихвите на финансовите пазари. Светът навлезе във Втора студена (засега ) война. И нова икономическа парадигма.
Логиката е такава, че когато глобалният ред се доминира от една мегасила, тя задава на света своите ценности.
През първата (либерална) вълна на глобализация от 19 век, водеща сила е Британската империя и тя налага ред базиран на свободната търговия, който е оспорен чак в две световни войни. През 19 век превес имат либералните икономически теории, произлизащи от Адам Смит, но се появява накрая тяхно предизвикателство в лицето на марксизма.
През втората (социална) вълна на глобализация (1945-1990) светът е в Студена война на два блока и в тази ситуация, свободният свят взема на въоръжение кейнсианството с рецепти за държавна намеса в икономиката, за да се противопостави на марксизма, който е на въоръжение в комунистическия блок.
През третата (неолиберална) вълна на глобализацията (1990-2008), комунизмът се проваля, марксизмът отпада, а глобалният ред е осигурен от една мегасила САЩ според нейните ценности, станали такива и на ООН още през 1945 г. Тогава “избухват” неолибералните теории, които се изучаваха у нас през Прехода. Малката държава – основна теза – означава нисък дял на държавните разходи в БВП и балансиран бюджет.
През четвъртата (неосоциална) вълна (2008-) отново започна блоково противопоставяне между демокрации и автокрации и ренесанс на (нео)кейнсианството и на Запад, и на Изток. Държавната намеса – в една или друга степен – в икономиката цели да съхрани позициите на местните икономически играчи; да защити тях и населението от чуждите играчи; да подсили националната сигурност срещу хибридна и реална военна агресия; да адресира климатичните заплахи; да реагира на киберзаплахите в дигиталната ера и пр.
Бюджетът трябва да е балансиран – и дори с излишъци, в условията на висок и устойчив икономически растеж и геополитическа сигурност – все допускания, на които скоро няма да се радваме. Ако държавата харчи само колкото “изкарва” от данъци – това означава поемане на системни рискове от пробиви в националната сигурност и загуба на конкурентоспособност. Което пак – рано или късно – ще доведе до бюджетни дефицити и дългове. Ето защо концепцията за винаги балансирания бюджет е семпла и опасна в епохата на Втората студена – дано не стане гореща – война.“
