„У нас, както много други неща, политиката ни обикновено имитира идеологически доктрини от Запада. „Дясното“, което уж управляваше България с членството ни в ЕС се състоеше най-вече в поддържане на много ниски нива на публични разходи за образование, социални плащания, здравопазване и сигурност с оправдание ниските данъци. Но всъщност така осигуряваше „фискално пространство“ за дискретни решения на властта да насочва свободните средства към обществени поръчки с предварително известен победител. Еврофондовете само циментираха тази политика и станаха неин фокус. Резултатът е известен днес – освен слабо развити публични услуги имаме и слабо развита инфраструктура.“
Така започва последният политически анализ на експерта Евгений Кънев, публикуван във Facebook. Постът му продължава по следния начин:
„Моделът ни – без ендемичната корупция – е сходен с този на Румъния, Унгария, донякъде Чехия и Балтика – които страни са на дъното в Европа по дял на социалните разходи в БВП – между 12 и 14% от БВП. Полша, Словения и Хърватия повече се доближават до социалния модел на западните страни, който осигурява по-голяма кохезия в обществото и активно гражданско общество в подкрепа на демокрацията, дори по-голяма ангажираност с държавните дела.
В западния модел, най-социалните държави са страните от Скандинавия, Франция, Германия и Австрия – с над 20% от БВП за социални разходи. Общо взето, това са и държавите с най-силна средна класа и демокрация. Виждате, че в класическия англосаксонски модел на неолиберален капитализъм като в САЩ и Англия големите неравенства раждат големи социални сътресения и противоборства, довели до Брекзит и Тръмп.
Изключенията на социална държава извън Източна Европа са единствено трите островни бивши британски колонии – Ирландия, Малта и Кипър, които – благодарение и на наследените традиции на добро публично управление – са се специализирали като офшорни зони и печелят от заетостта и данъците на привлечения чужд капитал.
България, дори с увеличение на социалните разходи от ПП (от 14 на 15% от БВП) е по-скоро в либералния модел, който аз също дълго като цяло съм защитавал. Той води относително до по-висок растеж и развитие, но до по-голяма нестабилост и разделения в обществото.
Увеличението на публичните и социалните разходи като част от тях е икономически закон, който рядко се разбира. Оказва се, че от гледна точка на световната икономика през последните 200 години периодите на намаляване на държавата като тазчъризма и рейгъномиката са били малки паузи в непрекъснатото увеличаване на държавата в обществените отношения, в частност и икономиката- макар и под различни форми. Разбира се, не линейно, а циклично.
Какво имам предвид?
Още през XIX в. немският икономист Адолф Вагнер е установил, че държавните разходи в процент към националния доход имат тенденция да нарастват – положение, известно като Закон на Вагнер. Според него това се дължи на нарастването на населението и на хуманизирането на социалните отношения.
Емпирично доказуемо е и твърдението на социлога Е. Енгел, че при дадени вкусови предпочитания с нарастване на доходите частта от тях за храна относително намалява и растат разходите за различни услуги, в т.ч. оказвани от правителството. Това положение е известно като Закон на Енгел.
Американецът Карол Райт, продължавайки този емпиричен анализ, установява, че делът на разходите за облекло остава приблизително еднакъв, на тези за жилище се променя незначително, а за обучения, здравеопазване, пътувания и развлечения расте. Тези изводи на К. Райт често се приписват на Е. Енгел.
По-късно след Втората световна война същите закономерности потвърждава и американският макроикономист и теоретик на публичните финанси Ричард Мъсгрейв. Причините според него са в три групи. Първо, нараства търсенето за публични услуги в областите социално и пенсионно дело, здравеопазване и образование. На второ място, паралелно нарастват публичните разходи по администрацията и сигурността. И трето, невъзможността за постоянно увеличаване на данъците води до нарастване на дълговете и лихвите за тяхното обслужване.
Като правило, с някои изключения – колкото по-развита е една държава, то толкова по-голям е делът на публичните разходи в БВП. И обратно.
Това е посоката и у нас. Всъщност, демографският проблем на България не е проблем на раждаемостта, а на смърността. А тя по европейски стандарти е изключително висока, заради ниските пенсии в комбина със слабите и некачествени публични услуги в здравеопазване и социални грижи.“
