Психологът и психотерапевт Георги Станков публикува коментар в своя профил в социалната мрежа Facebook по повод спора за преместването на Паметника на Съветската армия в София. Той анализира какви монументи са необходими на българския народ в днешно време.
Публикуваме коментара му без редакторска намеса:
„Какви паметници ни трябват?
1. Не ни трябват паметници, които да разделят нацията ни. Необходими са ни паметници, които символизират духовните, интелектуални и военни подвизи на предците ни, които отразяват националния ни идеал и националните ни стремежи – минали, сегашни и идни. Разделенията, крайните противопоставяния и поляризацията ощетяват земята ни, разбиват чувството ни за общност и ни правят лесна плячка на външни сили, които искат да сме слаби, разгневени, разделени и дезориентирани.
Кое е това добро нещо, по-голямо от всеки от нас, което може да ни събере? Кои са символите на днешното време, които могат да ни обединят? Кое е общото, което ни прави и ще ни прави народ, освен, че живеем на една територия и споделяме една съдба?
2. Трябват ни паметници, които със своята естетика и визуално послание ни въздигат духовно! Паметници, които ще ни вълнуват, вдъхновяват, смиряват. Вижте паметника на Левски в София. Невисокият му ръст, особено сравнен с паметника на Съветската армия, може да не внушава страхопочитание и удивление, но ни позволява почти личен контакт с неговия лик. И главата на барелефа му, сведена скромно надолу, ни поглежда и ни позволява да я погледнем, за да поговорим с него и със себе си. И ни помага да пораснем поне мъничко като него.
Такъв е и Паметникът на скърбящия воин във Видин. Скромен, човешки, на пръв поглед негероичен, но повече от много други говори за травмата, изцелението, паметта и помирението.
3. Видно е, че зад жежките страсти около Паметника на Съветската армия в София прозират болезнено ясно нашето разделение, нашето филство и фобство, нашето самоприемане и самонеприемане. Този паметник не ни обединява и не ни възвисява. Той ни разделя и принизява. Той не ни дава нито здрава опора в миналото, нито надежда и вяра за бъдещето. Този паметник символизира окупацията на нашата държава от друга държава, символизира насилственото налагане на една диктатура, която унищожи десетки хиляди българи и причини още много страдания на нашия народ, той символизира раболепието на българските комунисти, които направиха най-високия паметник в цяла България не за чест и слава на българската войска, на българския народ, на българските герои, а на чужди нам хора, които дойдоха да ни отнемат правото сами да ковем съдбата си.
Вярвам, че дори защитниците на този паметник, особено тези, които се наричат патриоти, ще се съгласят, че не е родолюбиво и народополезно дело енергията ни да се хаби за паметник, който ни разделя и противопоставя. Този паметник не е наш, защото не е общ. По-добре за всички ни е да намери мястото си в музея и след това да помислим кои са тези символи, личности, идеи и каузи, които ни обединяват – тези, които не са спорни, а са безспорни. На тях трябва да издигаме паметници, тях трябва да почитаме, на тях трябва да се кланяме.
Днес повече от всякога са ни нужни паметници, които обединяват и възвисяват българите.“
