Панайот Волов е една от ключовите фигури в българската история на националноосвободителното движение, чието име е синоним на смелост, решимост и жертва. Роден в сянката на османското владичество Волов се издига като ярък лидер, организатор на първото Велико народно събрание и войвода на първата организирана чета, открояващ се със своите стратегически и тактически умения в борбата за свобода.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как въпреки неминуемите трудности и неуспехи Волов остава верен на своята кауза, водейки своите съратници в няколко решаващи битки, които оформят хода на въстанието. Неговата история е епопея на смелост и саможертва, завършваща със самопожертва в името на свободата на родината.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„В условия на силна буря и дъжд под клоните на буковите дървета, на местността Оборище, от 14 да 16 април 1876 г. учителят Панайот Волов провежда първото в историята на България Велико Народно събрание на което той, по право и достойнство, е председател.
По време на заседанието из под листата изпълзява черна змия и се отправя към набързо скованата трибуна. По думите на Захари Стоянов, змията е усойница и всички приемат появата и като лоша поличба. За да демонстрира воля и самообладание на ръководител, Волов хваща змията за опашката, но тя се обръща и го ухапва по пръста. Той не напуска събранието, изсмуква отровата и продължава с думите: Тук сме се събрали да вземем решение за въстание и датата, на която да избухне…
След като получава пренесеното от 19-годишния Георги Салчев кърваво писмо на Каблешков, обявява въстанието. На 22 април оглавява първата сформирана чета в Панагюрище и я повежда към Стрелча заедно с Иван Маринов Парпулов, известен като Орчо войвода, а Бенковски изпраща към Балабановата кория. Въстаниците и жителите на Стрелча, начело със свещениците, посрещат възторжено своя любим войвода и доведените от него подкрепления. В продължение на две денонощия четата заема главните изходи на селото и води сражения с оказващите съпротива турци и черкези. На втория ден придобиват надмощие, нападат турската махала и я опожаряват, местни управници се укриват в джамията. За да не губи ценно време Волов се обръща за помощ от Копривщица.
На призива му са изпратени двадесет копривщенци, които се присъединяват към четата му. Тъй като попълнението пристига с четнически униформи, турците ги вземат за московци (руснаци), а след като гръмва и черешовият топ, предлагат преговори с войводата. Загубата на ценно време и дошлата турска войска, извеждат сраженията на Воловата чета и местните въстаници на позициите към височината Кози могили – на запад от селото. Виждайки, че по-нататъшната съпротива в Стрелча е невъзможна, Волов и Георги Икономов събират четата, като приобщават и стрелчанските въстаници и я повеждат обратно към Копривщица.
По пътя Волов решава една част от четата да се отправи за Клисура, а той, заедно с Тодор Каблешков и стрелчанската група, се насочват в помощ на Копривщица. С много енергия и умение те организират живота и дейността на града, изграждат укрепителни съоръжения, организират отбраната, посрещане, настаняване и прехрана на въстаници и мирни жители и т.н. Още с пристигането си Волов набира нови четници. На 23 април (Гергьовден) цялата чета пристига в Клисура, където е посрещната с безгранична радост от местните жители. Волов организира черковна служба и тържествено освещава клисурското знаме.
По указания на Волов се организира отбраната, въстаниците са разпределени по позиции в местностите Зли дол и Пресвета. Тук Волов посреща куриерите и се запознава с обстановката и хода на въстанието в селата зад Средна гора, Сопот, Карлово и Стрямската долина. Последва разочарование, което не споделя с никого. Веднага отдава заповед да се укрепят позициите в посока Карлово, на Злидолската позиция да бъдат поставени най големите черешови топове, а цялото население да се изнесе и укрие в гората Върлищница – югозападно от селото, за да избегне погрома.
Всъщност Карлово и Стремските села са определени за важна територия, където да се създаде втори въстанически център. На 24 април Волов прави опит да вдигне карловските села, но се изправя пред сериозен проблем. В село Слатина българите отказват да въстанат. Липсата на ентусиазъм предвещава провал, хора от групата му изявяват желание да тръгват обратно на Копривчица. Волов не загубва присъствие на духа, той се отказва от втория въстаннически център, като разпределя хората по старите им чети.
На 25 април сутринта той пристига в Копривщица и обединява всички под негово командване. Отправя се към Паничери, защото от писмата има информация, че хората му искат да въстават, но някой си чорбаджия не им позволявал. Волов и Икономов достигат до Паничери с един отряд. По пътя си оставят стражи на по на един куршум разстояние. Четоводецът на дружината Георги Търнев предлага да атакуват и принуждават турците да побягнат. Завързва се престрелка в дерето при селото и въпреки, че постигат победа, Волов не оставя местна власт в Слатина и Паничери, тъй като съгласно пощата срещу тях се отправя турска войска под командването на Неджиб ага. Волов и Иконмов повеждат въстаниците към Копривщица като минават незабелязано покрай селата Дудене (дн. Черничево) и Старо ново село. Пристигат едва в полунощ крайно изморени и изтощени. На 26 април Волов получава поща от Клисура със зов за помощ, тъй като срещу селото се изправя многобройна турска войска. Волов оглавява ескадрон от сто конника, намиращи се в Копривщица и се отправя за Клисура.
С развято знаме конниците пристигат в Клисура и заемат голите височини над Върлищница. Волов разбира, че е късно да помогне. Клисурската чета е разпръсната от черкезките орди на Тосун бей, къщите са запалени, а по улиците е настанала суматоха. Волов призовава на помощ Тодор Каблешков, които се явява с 200 души. Конвоирани оцелелите се отправят към Копривщица. Проливен и продължителен дъжд допълнително утежняват пътя на четите и бежанците от Клисура. Фишеците и барутът са унищожени, а хората с последни сили стигат до Копривщица. Апостолите Волов и Икономов настаняват първо населението, което водят със себе си и се събират на Военен съвет в кабинета на д-р Спасов.
Военният съвет взема решение да се разшири и закрепи въстанието, както и да прекъснат действията на Тосун бей. За целта се разделят на два отряда. Единият от сто души, предимно клисурци, под командването на Волов, се отправя през Средна гора към Стремската долина, за да се съюзи с въстаниците от Карлово, Сопот и селата, но след като разбират че там въстание не е избухнало, отрядът се връща обратно. Военният съвет издига нова основната задача – четата на Волов да премине през с. Дерелии (дн. с. Богдан) и оттам да удари в гръб Тосун бей. Волов стига до селото и завързва сражение, но след като не успява да вземе надмощие е принуден да се върне назад.
Волов и Каблешков не губят надежда, към четата присъединяват клисурските водачи Никола Караджов и Христо Драганов, но дъждът довежда до негодност всички муниции. Още при първата среща с башибозука въстаниците не могат да произведат изстрел. Волов взема решение цялата чета да се върне в Копривчица. На 29 април неуспехът довежда до реакцията на копривщенските чорбаджии. Първият капан е поставен за въстаническия щаб. На 29 април чорбаджии арестуват апостолите Панайот Волов, Георги Икономов, Тодор Каблешков, Никола Караджов, Григор Божков и Христо Благоев. Целта е по-личните дейци на въстанието да бъдат предадени на турската власт. Благодарение на помощта на Павел Бобеков, Манчо Манев и Орчо войвода, апостолите са освободени и още същата вечер Волов ги повежда към Балкана. На Чумина поляна спират за кратко, тъй като височините ги принуждават да оставят конете си.
На 1 май четниците са на билото на планината, като склонът, по който се движат съединява Средна гора със Стара планина. Четата спира при стражарницата Старо беклеме и после се спускат към местността Каменидица. Когато стигат местността Козница въстаниците искат да спрат и да направят почивка от тежките преходи. Волов е против това решение, но не може да се наложи. Той и няколко клисурски четници продължават пътя си, като се надяват, че останалите ще ги настигнат.
На сутринта, останалите не постигат съгласие и се разделят в различни две посоки. Една част поема към връх Вежен търсейки посока на север към Троянския Балкан, а другата групата последва Волов в източна посока към Тетевен. При Рибаришкия проход втората група настига своите другари. Волов скицира местността, като възпитаник на Николаевското училище е притежавал отлични познания по топография и картографиране. Докато води подготовка четата е разкрита и се завързва сражение при което загива Никола Караджов. Престрелката се състои в гората западно от връх Капуджин. Оцелелите на 3 май минават покрай с. Рахманларе (дн. Розино), изказчват се нагоре по билото и на 5 май достигат Каракачанските колиби в Троянския край. На 6 май Воловата чета се състои вече само от 12 души, които минават река Жеревица.
След неуспешните опити на Панайот Волов да възобнови въстаническа дейност в Троянския край и в своето добре познато средище Троянския манастир, войводата нарежда преспиване в землището на село Бели Осъм, а на 7 май потеглят за Троян. След нощувка в м. Чучул, се насочват към м. Средни дял, към Ново село и с. Колибето. Продължавайки пътуването си на изток, по билото на Балкана, достигат Габровския Балкан с надеждата да се свържат с въстаналите си другари от този край.
На 11 май следите им са разкрити от потеря, и за да се отскубнат, в продължение на два дни правят обиколки на дефилето около с. Кръвеник. На 13 май при Севлиевските села след като не чуват шума на кучетата тръгват по пътя за Свищов. При с. Сърбеглий (дн. Яворец) се натъкват отново на потеря която не само ги изтощава, но и им изгубва много от времето докато се отскубнат. На 17 май стигат община Ядъмово и нощуват в Дряновското землище при село Леденик, а на 19 май спят на брега на река Янтра. В покрайнините на Търново пристигат едва деветима. От съображения за сигурност четата се раздела на три групи по трима. Волов, заедно с Георги Икономов и Стян Ангелов образуват първата група. Синджирлийският учител Кольо поп Димитров, Ненчо Искров Налбантина и Стео Стоев оформят втората група. Останалите, двамата панагюрци Павел Бобеков и Манчо Манев и учителят от Клисура Христо Драганов, съставят третата.
Сбогуват се братски, с пожелание Бог да ги пази. При раздялата Волов като войвода запазва последното оцеляло знаме на въстанието и всички тръгват по пътя си.
Икономов, Волов и Стоян Ангелов съзряват турска стража недалеч от прочутия Беленски мост на уста Кольо Фичето. Опитват се да я заобикалят, но са видени от пъдаря Юмер кои ги предава. Турците започват да стрелят от моста и раняват Волов. Изчаквайки вечерта, на 26 май тримата правят опит да преплуват реката Янтра край град Бяла, Русенско, но се удавят в ледено студените и води.
Така завършва животът на главния апостол на IV революционен Пловдивки окръг. Той не успява да види свободна България, но приносът му, макар и често забравян, е наистина огромен.
През 1901 г. близо до лобното им място е издигнат скромен паметник с надпис, като вместо името на Стоян Ангелов е изписано Никола Попов. През 1960 г. е издигнат по-голям паметник с бюст на П. Волов, но отново паметната плоча е с имената на Волов, Икономов и Попов. След брожение на Й. Шишманова и на Б. Риндова с решение на Окръжния съвет в Русе паметната плоча е подменена (дек. 1982 г.) и историческата грешка коригирана.
Втора и трета група се спасяват. Тримата от трета група са приети и спасени от революционния комитет в с. Самоводене, Великотърновско. Ръководството ги укрива в продължение на 3 месеца, до август, когато преминават в Румъния.
След което Павел Бобеков участва като доброволец в Сръбско-турската война, при обявяването на Руско-турската война се включва като преводач и е зачислен при щаба на генерал Гурко, но при Търново заболява от туберкулоза. Умира на 29 октомври 1877 и е погребан в двора на църковния храм „Св. Никола“ във Велико Търново.
Христо Драганов първоначално се установява в Александрия. Става доброволец в Руско-турската война (1877–1878) и в Сръбско-българската война (1885).
След Освобождението е учител последователно в Карлово, Клисура и Севлиево. Установява се да живее в Севлиево, където заема различни длъжности – книжар, кмет на Сев¬лиево (1893–1894), окръжен училищен инспектор (1894–1895), окръжен управител (1899–1901), търговски инспектор (1913–1919). Председател на читалище „Росица“ в града (до 1887) и библиотекар на д-во „Развитие“ (1920–1927).
Манчо Манев по време на Руско-турската война става опълченец. След това се заселва в Пловдив. През 1885 г. се включва в подкрепа на движението за Съединение на Източна Румелия с Княжество България, а след това и в Сръбско-българската война. Бил е председател на дружеството на опълченците и поборниците от Пловдив. Отделено е избиран за общински съветник и народен представител. В периода 30 октомври 1893 – 7 юли 1894 г. е кмет на град Пловдив. След мандата си изпада в мизерия, с помощта на Върховния комитет на благотворителността е настанен в сиропиталище.
От втората група. Ненчо Искров Налбантина (1842-1898) е заловен в Свищов. След Сан-Стефанския мир е освободен и се заселва в Карлово, където остава до смъртта си.
Стео Стоев остава жив, виждал съм негови снимки като възрастен, но няма никаква информация с какво се е занимавал.
За Кольо поп Димитров не може да се намери никаква последяваща информация.
През следващите дни знамето е намерено във един от вировете на реката от овчаря Митю Бояджиев и го предава на свещеник Иван в местната църква на гр. Бяла. Божият служител го освещава и покрива с него олтара като преценява, че там ще е най-скрито.
Оказва се, че това е знамето на въстаниците от с. Синджирлий, припознато е от трима негови съратници сред които и Захари Стоянов и самият знаменосец Стео Стоев.
Взето е от църквата през 1901 година по нареждане на Министерството на вътрешните работи и се предава за съхранение в Националния исторически музей, а по – късно в Националния етнографски музей. По време на бомбардировките над столицата през ВСВ 1944 г., то изгаря и е унищожено за историята.
След освобождението Захари Стоянов издирва и оръжието на Волов пушка марка „Шнайдер“ с което е обявено въстанието. Оказва се че тя също е намерена в реката от местен жител. Никола Обретенов издирва, откупва оръжието и го съхранявана като семейна ценност. Като министър З. Стоянов успява да убеди Н. Обретенов да предаде оръжието за нужда на поколенията във Военно-историческия музей в София. При откриването на къщата-музей „Панайот Волов“ в Шумен то става част от неговата постоянна експозиция.“
Умор – краткото управление и загадъчната съдба на българския кан
