Огледах за пореден път празния паркинг и въздъхнах. Беше време. Прибрах декларацията от работодател, здравната си книжка, удостоверението за платени данъци и служебната бележка от общината в раницата и излязох от колата.
Радиоактивният дъжд тихо барабанеше по жълтия ми защитен костюм. Пръстите ми стискаха до побеляване пистолета пълен с дезинфектант, докато притичвах към главния вход леко приведен.
Момчето от охраната стоеше отпред и пушеше едновременно две цигари. Още не беше излязло официално становище от СЗО, че пушачите не се заразяват, но много хора бяха започнали превантивно да пушат.
Заобиколих незабелязано сградата и се насочих към задния вход. Датчикът засече температурата ми и вратата с тихо съскане се отвори. Стъпките ми глухо отекваха по пустия коридор докато крачех към асансьорите.
Внезапно, на няколко крачки пред мен, рязко се отвори врата и в коридора изскочи едра фигура. Жена облечена в синя престилка. Носеше кофа и парцал и се насочи към асансьора. Очите ѝ студено ме изгледаха над маската, когато ме забеляза. Тялото ѝ се напрегна, а ръката ѝ посегна към дръжката на парцала. Преглътнах тежко и отстъпих назад към стълбите. Човек трябваше внимателно да избира битките си. Етажите бавно се точеха, докато атрофиралите ми от лежане на дивана мускули горяха от напрежение. Олюлях се от изтощение и посегнах да се хвана за парапета, но строг глас прогърмя в главата ми:
Да не се докосват!
Отключих бавно вратата на офиса и пристъпих напред. В полумрака различих преобърнати столове, разпилени папки и защитни маски, около принтера беше изградена малка барикада. Заключих вратата и преместих барикадата пред нея. После изпратих уведомителен СМС с местонахождението си на Щаба и извадих лаптопа.
Господи, как мразех понеделниците.
