И минималното би било достатъчно

Да обичаш, значи да пазиш!

Доскоро си мислех, че повечето хора обичат природата. Обичат да отидат на море и да се наслаждават на чисти плажове. Тръгват за планина с идеята за красиви гледки, свеж въздух и приятни моменти. 

Оказа се обаче, че не е точно така. Голяма част от иначе приказните кътчета на нашата страна са заринати от боклуци. Можеш да видиш всичко – от опаковки на хранителни продукти и цигари до празни бутилки, захвърлени на земята или в по-гнусния случай – закачени като украса на клоните на някое дърво.

Идва ти да си поплачеш, но просто отбелязваш в съзнанието си, че ще е добре по време на разходка да носиш със себе си голямо количество чували и немалък брой ръкавици.

Не би искал да пипаш с голи ръце боклуците на хора, чието поведение е далеч от човешкото. 

Замисляш се и за десетките кампании, които се организират от хора, на които наистина им пука за природата. Чудесно е това, че ги има. Но по-прекрасното би било да няма нужда от тях. 

В идеалния вариант прекрасното би било да носим лична отговорност за поведението си, за страната си, за това, което искаме да виждаме пред себе си и това как допринасяме за изграждането на един по-добър свят. В реалността и минималното на този етап би било достатъчно:

Ясно е, че може и нищо добро да не направим. Но поне да не рушим това, което имаме.

В очакване сме на онзи неизвестен герой, който ще оправи България, ще оправи нас, ще оправи живота ни. Чакаме го десетилетия. И докато го чакаме не е лошо да се научим да се оправяме сами…

Иначе може да дойде и да разбере какви мизерници сме.

А разбере ли, ще се откаже. И ще си останем  неоправени. И само чакането…