В началото на 20-ти век в периода преди и по време на Балканските войни Българската армия направи решителни стъпки към модернизация и въвеждане на иновативни технологии в своите военни стратегии. Сред най-значимите подобрения бе създаването на балонни и аеропланни отделения, които маркираха началото на използването на военна авиация в България.
Тези исторически факти се разглеждат в статия от книгата на д-р инж. Румен Петков „Приятели на българската история“. В нея Румен Петков, доктор по история и писател, разкрива интересни събития от този период. За любителите на българската история и култура този материал може да предоставя задълбочено разглеждане на военната авиация.
Историкът дава подробности за тези нововъведения, които са били въведени с цел да се подпомогнат операциите на сухопътните сили, особено артилерията, като осигуряват ценна разузнавателна информация и наблюдение на противниковите позиции. Настоящата статия разглежда историческото и стратегическото значение на тези иновации, тяхното въздействие върху военните действия по време на Балканските войни и тяхната роля в трансформацията на военната тактика и технологии в началото на 20-ти век. Публикуваме целия материал без редакторска намеса:
„Балонните и аеропланни отделения в Българската армия се създават в Източна Тракия по време на подготовката за предстоящата Балканска война с цел да подпомогнат операциите на сухопътните сили, но най вече артилерията. Задачата им е да осигурят разузнавателна информация за разположението и придвижването на османските войски. По това време бойната авиация е все още в начален стадий на развитие. Идеята за внедряването на такива отделения в Българската армия не е от Итало-турската война, известна още като Триполитанска война 1911– 1912 г., в която самолетът за първи път се използва като средство за бомбардиране на противника, а опитът от Руско-японската война.
Използването на балони в нощни условия срещу 3-та Манджурска армия в боевете при река Шахъ и село Сандепу през декември 1904 г. дава положителни резултати относно добиването на информация за противника и дава възможност на руската артилерия да обстрелва японските войски на разстояние от 4 до 6 километра. В началото на септември (06–11.09.1912 г.) щабът на Въоръжените сили на Царство България провежда мащабно учение, наречено тогава военни маневри в района на Шуменската крепост. Тези маневри са предвидени да се проведат още през 1911 г., но финансовите затруднения на държавата пречат за тяхното осъществяване. Това се оказва добро стечение на обстоятелствата, защото иначе биха преминали без участие на самолет. Мястото на маневрите не е избрано случайно. Теренните условия най-много наподобяват тези около мощните турски крепости в Източна Тракия – Лозенград и Одрин.
В учението са ангажирани две армии. Трета армия, участва в занятието като настъпателна, с командир генерал-лейтенант Радко Димитриев. В състава на армията е включено аеропланно отделение, командвано от поручик Христо Топракчиев, заедно с единствения за момента самолет на българската войска – Блерио XI. За участие в учението отделението се базира на летище Ески Джумая (днес Търговище). Армията на генерал Радко Димитриев заема изходно положение на линията Разград – Ески Джумая със задачата да проведе настъпателно движение към крепостта Шумен. Планът на учението е да открие и атакува противника извън крепостта, като с това го отслаби, след което да обсади и впоследствие да щурмува самата крепост.
Защитата на крепостта е поверена на Втора армия с командир генерал-майор Стилиян Ковачев със задача да разкъса обръча и да се освободи от обкръжението. В разпореждане на армията е предадено балонно отделение с газодобивната станция, разположени в околностите на гр. Шумен, откъдето се извършва наблюдение на противника. Чрез разузнавателната си дейност балонистите трябва да помогнат на Втора армия в контраатаката, като коригират артилерийския огън на обкръжените. Тези маневри са генерална репетиция по нападение и отбрана на силно укрепени позиции (крепости) и по-конкретно за атака на Лозенградската и Одринската крепост. На практика това са последните приготовления на армията ни в навечерието на Балканската война.
Аеропланното отделение, съставено от амбициозните и добре подготвени летци, още в първия ден от учението (6 септември 1912 г.) изпълнява блестящо поставените от командването на армията задачи. То успява да разузнае от въздуха разположението и движението на противника, доставяйки данни с голяма точност за артилерията. Генерал Радко Димитриев е възхитен и изненадан от дейността на пилотите и от ценността на данните за противника, които те му доставят. Учението представлява голям интерес и за българската журналистика. На сутринта вестник „Утро” излиза със следната статия:
„Тази сутрин (6 септември) в 7 часа, началото на маневрите, аеропланът, който е в нападащата армия, се издигна във въздуха, за да разузнае разположението на противника в крепостта. Той направи рекогносцировка на цялото поле и наблюдава къде се движат войските. Всичко това достави немалко удоволствие на шуменци. Към 10 ч. аеропланът слезе в Разград, където се оказа със завършена мисия. Може да се каже, че отбранителната армия, която се намира в Шумен и околностите, е открита от неприятеля. Това се дължи на аероплана. Всичко е известно на щаба на нападащата армия…”
Българското главно командване още на първото си заседание дава положителна оценка на новосформираните отделения, заключавайки че в предстоящата война ще играят важна роля и предвижда да им възложи отговорни бойни задачи. За целта в Русия е изпратен Симеон Петров със задача да се срещне със свои колеги летци от френската школа на Луи Блерио и с тяхна помощ и съвет да договори най-новите летателни средства, които могат да бъдат използвани за военни действия (бомбардировки). Поручикът закупува за каузата на България 21 самолета и резервни части, като успява да убеди и редица руски летци и механици, които идват заедно със самолетите с готовност да се включат като доброволци в предстоящите военни действия.
Щабът на войската посреща радостно новината и веднага възлага на специалиста по пиротехника капитан Величков да влезе в преговори с работилница „Щулце-Зилберман” в София, където по негови указания да се изработят 80 аеропланни бомби – 50 сферични и 30 със стабилизатори. При обявяване на мобилизацията на 17 септември 1912 г., въздухоплавателният парк на Царство България се състои от два сферични балона „София 1“ и „Годар“, два самолета – Блерио XI-2 и Албатрос F-2, модел 1911 г. За началник щаб на парка е назначен майор Васил Златаров, балонното отделение е с командир поручик Йордан Казанджиев и аеропланното отделение – с командир поручик Симеон Петров. При мобилизацията въздухоплавателният парк е развърнат в Търново Сеймен (дн. Симеоновград), а след началото на войната е пребазиран в новоосвободения Мустафа паша (дн. Свиленград). Веднага след обявяването на войната на 5 октомври въздухоплавателния парк се реформира в три аеропланни отделения.
Първо аеропланно отделение с командир поручик Радул Милков е определено да съдейства на Втора армия при обсаждането на Одринската крепост. Второ отделение под ръководството на поручик Димитър Сакеларов е придадено на обединените Първа и Трета армия, които ще действат на фронта при Чаталджа. Трето отделение с командир поручик Пеньо Попкръстев е придадено на Четвърта армия, действаща на фронта при Галиполи. При така създадената организация всички бойни задачи на авиационните отделения се определят от необходимостта им в съответната амия.
По този начин Българската армия за първи път в света при бойна обстановка създава авиационни единици, придадени в оперативно подчинение на обединенията в състава на сухопътните войски. На 16.10.1912 г. щабът на действащата армия поставя първата бойна задача на 1-во аеропланно отделение – да разузнае противника в крепостта Одрин. Същия ден се извършва първия в света боен полет, който осъществява разузнавателна дейност на противника – в Одрин, като разкрива турските резерви при с. Кадънкьой. Авиаторът Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев със самолет „Албатрос“ изпълняват тази задача, като осъществяват разузнавателна дейност на османските позиции около Одрин (Караагач, Юруш, Кадънкьой, Доганджа, Емекчикьой и околността, където се вливат реките Тунджа и Марица).
Получените след полета данни се изпращат в щаба на Втора армия. Командването на артилерията своевременно използва резултатите от разузнаването и още на следващия ден успешно обстрелва турските резерви в района на с. Кадънкьой. На 17 ноември 1912 г. италианския авиатор Джовани Сабели и майор Васил Златаров със самолет „Блерио XI“ извършват въздушна бомбардировка на османските позиции край Одрин. Синхронът между артилерия и авиация привлича вниманието не само на военните специалисти, но и на световната общественост. Смятаното за невъзможно наблюдение и коригиране на артилерийския огън по целите в дълбочина при подготовката и провеждането на атаката на Одринската крепост се превръща в реалност с помощта на балонното отделение.
На 22 януари за пръв път в световната история се срещат и два противникови самолета. По една случайност поручик Симеон Петров не си е взел служебния пистолет по време на полета. „Срещнахме се и се разминахме, като всеки продължи своя път” – пише в своите спомени летеца. В последствие се оказва, че пасажерът във вражеския самолет бил Енвер паша – тогавашен военен министър на Турция.
Първоначално авиацията се използва предимно за засичане на цели и наблюдение движението на противниковите части, но в хода на бойните действия кръга на задачите се разширява. Най-голямо значение се отдава на възможността за разузнаване на противника, а не на бомбардирането му от въздуха. Командването започва да поставя на военните летци непознати до тогава бойни задачи.
В хода на бойните действия летците започват да се използват от артилерията като предни наблюдатели, изготвящи топографски скици или конкретни донесения, придружени с фотографски материали. Поражението във Втората балканска война се отразява негативно на икономиката и стремежа за развитие в България. От друга страна успехите и получените овации от използването на авиационната техника в първата Балканска война кара основните доставчици умишлено да ни изолират. В този труден период за българското въздухоплаване се появяват и първите ентусиасти, опитващи се да построят аероплани собствена конструкция.
Първите изпитания на биплан, конструиран от артилерийския поручик Христо Жинзифов подобен на „Voisin“, на 15 юли 1915 г. завършват трагично с неговата смърт. Ползата и преимуществата от такива балонни отделения при провеждането на бойни действия в началото на ХХ век са неоспорими и жизнено важни за артилерията. Включването ни в Първата световна война изисква от ръководството вземане на бързи решения и реформи. В първите дни е формиран щаб на Балонния парк с командир подполковник Златаров, 2-ма офицери въздухоплаватели и отделение от 272 души личен състав.
Новосформираното отделение е с щат от един привързан балон „Солун” има задача не само да води наблюдение от височина, но и да разузнава и коригира стрелбата на артилерията по противникови цели в дълбочина. Тактико-техническите характеристики отговарят на изискванията и напълно покриват нуждите на артилерията в началото на Първата световна война.
В началото на октомври 1915 г. балонните отделения получават назначение с готовност за включване в бойните действия. Първото си издигане отделението извършва на 1 октомври край Цариброд. Балонът „Солун” доставя точни данни за противниковото разположението на пехотата, артилерийските батареи и целия маньовър, извършен от Тимошката и Моравската дивизии. Сведенията от него дават отлична възможност на командира на 1-ви тежък артилерийски полк да подави съпротивата още в първите часове. Практически точната информация за противника улеснява не само планировката на боя, но и самото изпълнение.
Този приоритет стимулира общовойсковите командири да превърнат този вид дейност не само в постоянен цикъл, но и непрекъснато да я усъвършенстват. На 18 октомври балонът „Солун” е издигнат повторно, със задача не само да добива информация за противника, но и да изпълнява задачи, присъщи на артилерийски командно-наблюдателен пункт. Разполагането на балона на 1 км югоизточно от връх Планиница се оказва стратегически най-правилното решение. Неблагоприятното време и противниковия обстрел не са пречка за командира – пилота-балонист капитан Йордан Казанджиев, успешно да изпълни задачите на артилерията в района на връх Дрянова глава. При започналото преследване от противника Балонното отделение се изтегля първоначално в Пирот, а по-късно в Ниш, където остава до началото на 1916 г.
Усложняването на отношенията с Кралство Румъния налага балоните да бъдат придадени в състава на дислоцираната в Южна Добруджа Трета армия. Германия като съюзник ни подарява два змейкови балона и Българската армия започва да развива по-голяма мащабна дейност. Започналите боеве в Южна Добруджа принуждават командването на нашата армия да активизира действията на отделението. Още с пристигането на змейковия балон „Солун” Четвърта дивизия веднага го издига в близост до наблюдателния пункт на началника на артилерията на Русенския укрепен пункт и започва да води наблюдение за движението на речните съдове по левия бряг на р. Дунав.
На 5 септември 1916 г. балона е издигнат повторно на 7 км югозападно от Тутракан в района на височината Меше-махле (днес слято със с. Варненци) като командно-наблюдателен пункт за обслужване на артилерийската стрелба. Получените данни и корекции са с голяма точност и осезаемо повишават качеството на артилерийската стрелба от батареите. Появата на балона оказва силно деморализиращо въздействие върху противника. Липсата на информация за предназначението и функциите на съоръжението всява страх и паника в редиците на румънската армия. Тези два фактора много спомагат за овладяването на фортовия пояс, който е част от главната опора на крепостта Тутракан. На 7 септември 1916 г. щабът на действащата армия изпраща до българския представител при щаба на армейската група “Макензен” следната телеграма:
“Търново, щаб групата Макензен, за майор Дочев. Главнокомандващият счита, че е от голяма важност разрушаването или поне повреждането на моста при Черна вода, затова помолете щаба на групата Макензен да даде заповед на цепелина и на хидропланите да бомбардират въпросния мост.”
Подготвената атака на Кобадинската позиция от Трета българска армия също разчита на утвърдилото се вече балонно отделение. Лошото време на 17 септември не дава възможност то да бъде използвано в бойните действия, но през следващите два дни (18 и 19.09) включването му е от решаващо значение за успешното отразяване на контраудара, предприет от руско-румънските войски в този участък от фронта.
Подготвяната втора атака включва и новосформираното Второ балонно отделение със змейков балон „Одрин“. Заедно с Първо балонно отделение задачите им се концентрират върху обслужване на огъня на тежката артилерия, придадена на Първа конна дивизия. И двете отделения със своевременните си наблюдения помагат на Трета армия да извърши успешен пробив в полосата за отбрана на обединената руско-румънска Добруджанска армия. Бойните действия при това стълкновение носят елемент на съвременна, маневрена война и се развиват с бързи и нехарактерни темпове в сравнение с окопните действия по другите фронтове на Първата световна война.
До достигането на българските части при делтата на р. Дунав отделенията отчитат седем бойни дни и на практика се оказва, че участието в настъпателни действия се оказват трудно изпълними за отделенията. С което се обяснява и ниската им продуктивност. Тези резултати дават основание на българското командване да проведе допълнителни курсове на отделенията, след което отново да ги изпрати на позиции край Исакча и Тулча. Веднага с включването си след обучението през юли и август Второ балонно отделение успява да повиши своята ефективност като реализира 18 успешни издигания.
Германското командване осъзнава превъзходствата на Българската военна тактика, която след внедряването на въздухоплавателни средства в армията е повишила многократно огневата си мощ. Като съюзник в още в средата на 1915 г. започва да строи елинги за дирижабли в околностите на гр. Ямбол, снабдени със собствен газов завод, електростанция, радиостанция, радиопеленгаторна и метеорологична служба. Съвместното формирование е предвидено основно да обслужва германските плавателни съдове в единоборството им с корабите от руския черноморски флот, както и дирижаблите да извършват патрули над Мраморно и Егейско море.
Задачите с които се заема новосъздадената въздушна база е да окаже пълен контрол над Черноморския басейн като ограничи военните доставки на Антантата към Русия както и да блокира акваторията на Средиземно море. Първата се оказва успешна, докато втората се оказва непостижима, тъй като съюзническия съглашенски флот налага пълен контрол над цялото водно пространство, а рискът се оказва икономически неизгоден.
Дирижаблите започват да се използват с двойно предназначение. На отиване когото са маневрени използват празния курс за разкриване на минните полета поставени от руските военноморски сили пред Босфора, а на връщане са натоварени и изпълняват задачи по доставката на каменни въглища от Зонгулдаг и близките пристанища около Константинопол. Съвместната дейност с германските морски кораби „Гебен” и „Бреслау” се превръща в господстващи военни единици на Черно море. С активното им участие е бомбардирана главната руска военноморска база в Севастопол и пристанището на Батуми.
Тези две завоевания дават допълнителен кураж на Централните сили и те насочват цялата си енергия на юг. Цепелинът LZ 104, получава задача да извърши полет от базата в Ямбол до Хартум и да окаже помощ на армията командвана от Енвер Паша в Арабия отбраняваща Константинопол. След 95 часов успешен полет въздухоплавателното съоръжение се прибира в Ямбол, с което на практика извършва първият в света трансконтинентален полет.
Друг цепелин L.59 излита от Ямбол, за да атакува британската морска база на остров Малта, като за тази цел прелита Родопите. През нощта на 7 април 1918 г., германската подводна лодка UB-53 изплава на повърхността за да осъществи контакт с цепелина. Командирът на подводната лодка оберлейтенант J. L. E. Sprenger, съобщава, че вижда цепелина на височина от 700 фута (пр. 200 м.). Няколко минути по-късно, офицерът съобщава, че на хоризонта вижда гигантско огнено кълбо, което пада във водите на Средиземно море. Цепелинът не се завръща, а други данни не са открити. Пораженческото поведение след войната както и унищожените архиви не дава възможност за изследване на случая.
Съвременните проучвания показват, че унищожаването на дирижабъла не е заслуга англичаните, нито на италианците тъй като не само не фигурира в корабните дневници на капитаните, но се оказва, че не знаят и за случая тъй който не биха пропуснали да препишат като заслуга в корабните дневници. Изводът е, че най-вероятно 21 членен екипаж от който няма оцелели след инцидента е претърпял авария. За съжаление въпреки актуалната снимка на екипажа не можем да кажем кой сред тях българи.
През втората половина на септември 1917 г.,
На 25 октомври 1917 г. балонистите получават подарък от Западния фронт – нов трофеен английски змейков балон и сформират ново балонно отделение с командир поручик Любомир Николаев. Включвайки и новосформираното отделение балонистите общо успяват да извършат 105 бойни полета за годината, което е един добър резултат за армията. До края на войната балоните остават на очаквателни позиции на десния бряг по долното течение на р. Серет и р. Дунав, а румънските и руските войски заемат левия бряг на въпросните реки. Това положение на воюващите армии е известно като Серетски фронт, откъдето се стига до подписването на Брест-Литовския мирен договор с Русия на 3 март 1918 г., който нарежда България сред четирите държави – победителки.
На 07.05.1918 г. в Букурещ е подписан мирен договор и с Румъния, в който България, освен че си възвръща отнетата през 1913 г. Южна Добруджа, получава и част от Средна Добруджа, като северната и граница върви на няколко километра южно от жп линията Черна вода – Кюстенджа. През август 1918 г., преди настъплението на съглашенските войски при Добро поле, балонните отделения са прехвърлени на Солунския фронт.
По заповед на началника на Инженерните войски т. нар. балонни станции са поставени от двете страни на р. Вардар – едната за съдействие на Девета Плевенска пехотна дивизия, а другата – на Пета Дунавска пехотна дивизия. Тук обаче те не успяват ефективно да се проявят. На 3 септември 1918 г., по време когато змейковият балон „Одрин” обслужва огъня на артилерията, се разразява буря и го изтръгва от ръцете на обслужващите го войници, вследствие на което той изчезва безследно в тила на противника, с което завършва и бойната дейност на Второ балонно отделение. Трето балонно отделение по време на коригиране на артилерийския огън в дълбочина на противниковата отбрана при с. Конско (Добро поле) попада под обстрел на картечници и самолети от съюзническата авиация.
С намалена боеспособност и възможност за управление на 15 септември 1918 г. то се превръща в лесна мишена за противниковата артилерия и има същата съдба. Участието на отделенията в състава на Трета армия приключва за 34 бойни дни, в които са предадени близо 250 донесения и е коригиран огънят на артилерията по 140 цели на противника.
През целия период на Първата световна война трите балонни отделения действат общо 162 бойни дни, показвайки изключителна активност и висока бойна ефективност в условията на позиционната война не само на Добруджанския, но и на Солунския фронт. След края на войната отделенията престават реално да съществуват. Техните остатъци са сведени в т. нар. Балонна група, която е поставена под командването на подполковник Казанджиев. При общата заповед за отстъпление на Първа армия Балонната група изоставя на заеманите дотогава позиции цялата си материална част.
Въздухоплаването не изостава от еволюционното си развитие, започва производство на апарати с нова бордова апаратура, включваща вграден предавателен апарат, с помощта на който много по-лесно се засичат цели и се коригира огъня на артилерията. Всичко това постепенно започва да се прилага отначало в самолетостроенето и то несъзнателно измества балона от въоръжение.“
