Дългът, честта и готовността за саможертва, те не са празни понятия за българите.
Днес ще ви разкажем историята на един мъж – символ на честта и себеотрицанието, събирателен образ за действията на всички онези мъже, които в момент на трудност избират по-висши цели от личното оцеляване.
Представяме ви личния пример на Димитър Църцорков, оставил ярка следа след себе си. Той е роден на 7 август 1938 година в село Мененкьово, област София. Димитър е най-малкият от четирите деца в семейството. Той е учил до VII клас в родния си край. Оттам е продължил образованието си в столичен техникум за керамика и стъкло, но по думите му не го е завършил, защото е отишъл войник.
Църцорков разказва с умиление една запомняща се история от детството си – за първия 9-ти септември. Той сподели пред Искра.бг:
„На 9 септември 1944 година отидохме в Белово да посрещнем Александър Иванов Пипонков. Той е бил роден в село Дъбравите на 8 август 1920 година. На 9 септември Пипонков слезе с четата си. Бяхме събрани от целия регион, всичките села – Малко Белово, Голямо Белово, Момина клисура, Ветрен и други.“
83-годишният Димитър разказа, че по това време е имало шведска компания, която е снимала „Прелестите на Родопите“ и те са били поканени да заснемат слизането на Пипонков. Възрастният мъж си спомня:
„Аз бях много палав от малък. Както седяхме в сладкарницата с майка ми и баща ми, се чуха вековете на тълпата, че Пипонков идва. Аз като стрела изскочих от сладкарницата и направо при него. Отидох да му пипна гранатата, пушката. Той ме хвана да ме измести, а аз пак в краката му.“
Димитър споделя, че по това време е бил на 6 години, когато се е срещнал с този партизанин. За него това е един от най-радостните и запомнящи се моменти от живота му, където се е докоснал до този мъж.
Църцорков разказва, че сестра му е била женена в село Дъбравите и я посещавал много често по онова време. В същото село се е намирала и къщата на Пипонков. Димитър уточнява:
„Той беше единственият оцелял, жив партизанин, който слезе на 9 септември 1944 година с четата си. Брат му беше убит през 1943 година. Пипонков е носил убития си брат 35 километра на гърба си, за да не го остави да му отрежат главата и да му я сложат на площада. Като малък ходихме в селото да гледаме къщата му, защото беше изгорена от фашистите.“
Църцорков разяснява, че от този ден, в който се е срещнал с Александър Пипонков, е започнало честването на първия 9-ти септември. По думите му точно този момент го е подтикнал да служи в Българската армия. Димитър е бил началник радио-станция, старшина. Това е последната длъжност от старшинския състав. Той споделя:
„Аз имах слабост да стана военен. Първоначално бях разпределен в Телиш /Плевенско/ в школа за радисти. После по разпределение ме пратиха в Пловдив и оттам ме командироваха в Бургас. Тогава бях млад сержант и водих групата, която остана в Пловдив. Аз и още двама отидохме в Бургас, където имам служба 20 години.“
На една от своите снимки от 7 февруари 1958 година в Телиш, той е написал към родителите си:
„Ако нявга вражески куршум прониже моето сърце, то нека този лик ви напомня за вашия син – Димитър.“
Димитър Църцорков ни разказа важно събитие от неговия живот – спасяването на военното летище в Телиш, в която той е рискувал живота си в името на това да спаси летището и града от опожаряване.
