През 30-те години на миналия век „звярът“, наречен фашизъм, се съживява и започва да завладява обществата по целия свят. След 10 години стана ясно, че това е една от най-лошите идеи за власт в историята, но мрачната реалност е, че по време на фашизма голям брой хора са били въодушевени от неговата привлекателност, и то не само в държавите, които по-късно се превръщат в движещите сили през Втората световна война. И все пак САЩ не са станали фашистка страна. Въпросът е защо?
През 1941 г. журналистката Дороти Томпсън пише тревожна статия за списание „Харпърс“, в която задава въпроса: „Кой е нацист?“ Въз основа на времето, прекарано в Европа тя е първата американска репортерка, експулсирана от нацистка Германия. По-късно Томпсън обяснява:
„Нацизмът няма нищо общо с расата и националността. Той е привлекателна идея за определен тип хора. Нещо повече, огромна част от американците притежават този тип съзнание.“
Погледнато от дистанцията на почти един век, причината САЩ да избегнат фашизма изглежда ясна. Тя не се крие в това, че тази нация е по-добра от другите, благодарение на присъщия си безупречен характер. Просто САЩ са имали късмет. И огромна част от този него е постигнат по време на управлението на президента Франклин Д. Рузвелт. Той е „правилният президент“ в точното време. Експертите смятат, че демокрацията може да донесе несъмнени ползи, както материални, така и емоционални, на отчаяните хора, тъй като метафорично казано, тя по някакъв начин тя изсмуква голяма част от психологическата отрова, която захранва фашизма.
Робърт Кътнър илюстрира това красноречиво в новата си книга „Going Big: FDR’s Legacy, Biden’s New Deal, and the Struggle to Save Democracy“ („Да станем големи, Наследството на Франклин Делано Рузвелт (ФДР), Новият курс на Байдън и Борбата за спасяване на демокрацията“). Кътнър, роден през 1943 г., пише: „Аз съм дете на Новия курс. Родителите ми купиха първия си дом с ипотечен кредит, гарантиран от държавата. Когато баща ми се разболя от рак, Департаментът по въпросите на ветераните плати за отлични медицински грижи. След смъртта му майка ми успя да запази къщата ни, благодарение на помощите за ветерани, които се полагаха на баща ми, и вдовишката си пенсия.“
Според Робърт Кътнър проблемът е, че неговото поколение е израснало, смятайки системата, създадена от революцията на Рузвелт, за нормална, но преди всичко тя е била крехка и изградена от обстоятелствата и късмета, както и от трайни структурни промени. Дълго време Кътнър се опитва да убеди Демократическата партия да се погрижи за своето наследство и да спре да сътрудничи на американската десница в подкопаването на разширената вселена на новите ценности и идеали. В книгата си той представя тревожна обосновка, че залогът вече е много по-голям. Първите думи в книгата са:
„Управлението на Джо Байдън ще бъде или исторически обрат към икономиката на Новия курс и стъпка към една енергизирана демокрация, или сърцераздирателно междуцарствие между два периода на задълбочаващ се американски фашизъм.“
Последната глава е озаглавена „Последният шанс на Америка„.
Авторът изтъква много примери за напълно доказан расизъм в САЩ, който години наред е бил властващ в редиците на Демократическата партия. По негови думи тази „расова лудост“ е едно от „двете мощни подводни течения“, които ще подкопаят управлението и на Байдън и ще го направят уязвим за бъдещи атаки. Кътнър твърди още, че макар расизмът да продължава да е широко разпространен в страната, обстановката в САЩ не са същата като през 30-те години на миналия век. Въпреки това неуспехът на демократите да осигурят икономически ползи за обикновените хора позволява на белия расизъм отново да запълни „политическия вакуум„, като това се дължи на втория фактор, който подкопава политиката на Новия курс, а именно „остатъчната власт на капиталистите в капиталистическата икономика“.
По-новата история, представена в книгата, включва „интелектуално демонтиране“ на някои от олицетворенията на тази власт, особено на двама от министрите на финансите на Бил Клинтън, Робърт Рубин и Лари Съмърс. Икономическият срив от 2008 г. до голяма степен може да се обясни с това явление. Кътнър изпитва заслужено удовлетворение, като посочва, че те или техните последователи са имали голямо влияние в администрацията на Обама, но до голяма степен са били маргинализирани от Байдън. По-специално Съмърс е бил принуден да се примири, когато през март 2021 г. беше приет планът за спасяване на САЩ с бюджет от 1,9 трилиона долара – план, много по-мащабен от всичко, за което мечтаеше Обама. На пръв поглед това е чудесно, но отвежда книгата към очевидния, основен проблем на американската политика в момента. Байдън би могъл да се опита да превърне междинните избори през 2022 г. и изборите през 2024 г. в референдум, за да утвърди своите идеи, сред които са правото на аборт във всички щати, разширяването на социалното осигуряване, борбата срещу корпоративните злоупотреби или която и да е от многото популярни позиции, които демократите теоретично заемат.
