Статия от книгата на д-р инж. Румен Петков „Приятели на българската история“ представя историята на Южното българско Черноморие и неговите острови. В нея Румен Петков, който е доктор по история и е писател, разкрива интересни факти за този регион. Неговата работа може да представлява ценен източник за любителите на българската история и култура, като предоставя задълбочено разглеждане на историческите събития, културните особености и географските характеристики на Южното Черноморие.
Този материал е отличен ресурс за тези, които се интересуват от развитието на региона през вековете и влиянието му върху българската история и култура. Публикуваме целия материал без редакторска намеса:
„Последните изследвания на траколога Георги Китов и професор Казимир Попконстантинов предизвикаха широк отзвук у нас и в чужбина. Направената експертиза от учени в европейски университети подкрепи хипотезата, че костиците от ръката, лицевата част и зъба са действително от светеца Йоан Кръстител и Предтеча Господен, на когото се е паднала честта да покръсти самия Господ Иисус Христос.
Археологическата находка от 2010 г. постави много въпроси, чиито отговори тепърва трябва да бъдат търсени. Тя привлече интереса на научната общност и отвори нови хоризонти и страници от историята на Южното българско Черноморие и неговите острови. Има отделни статии за манастирите, които засягат различни периоди, но цялостен труд на български учен все още няма.
Първото по-сериозно изследване излиза преди повече от сто години и е дело на известния учен А. Пападопулос-Керамевс. През 2008 г. Константинополската патриаршия публикува двутомен каталог, който включва ръкописи от манастира „Св. Йоан Предтеча” край Созопол, пренесени през ХVІІ в. от созополските монаси на о-в Халки и съхранявани до 1941 г. в манастира „Св. Богородица Камариотиса”. Последният труд е изключително ценен за нашата история, но по необясними причини все не намира научно приложение у нас.
Разкопки показват, че в античността след Медиоланския едикт (313 г.), когато християнството става равнопоставено на останалите религии в Римската империя, островите се превръщат в убежища на едни от първите християнски храмове и езически светилища. В този период град Аполония (град на Аполон) променя името си на Созопол (град на спасението), запазено и до днес. Първите писмени сведения за района са от края на 13 в. на византиеца Мануил Фил (1275-1345 г.), който описва как пълководеца Михаил Дука Глава Тарханиот през 1263 г. успява да отнеме от българския цар Константин Тих-Асен крепостите по южното Черноморие.
През декември 1351 г. генуезка армия нахлува в черноморска Странджа. На 18 същия месец Созопол е превзет и оплячкосан, църквите и манастирите в областта са обругани, ограбено е всичкото злато и сребро, житните запаси иззети, бедните жители са отведени в робство, а знатните – разменени срещу откуп. За твърдата съпротива гражданите на Созопол е трябвало да бъдат наказани за назидание. Генуезците решават да опожарят напълно града, но срещу голям откуп го пощадяват. Армията се насочва към Урдовиза (дн. Китен) със същите намерения, но жителите ѝ предотвратяват разграбването ѝ, като влизат в предварителни преговори и се отплащат с откуп от 10 000 златни номизми.
През октомври 1366 г. флотът на Амадей VІ Савойски навлиза в Черно море, за да окаже натиск над българския цар Иван Александър, с искане за освобождаване на пленения от него византийски император и негов братовчед Йоан V Палеолог.
Българският цар отхвърля предложението, вследствие на което кръстоносците започват поетапно превземане на градовете Скафида (дн. с. Димчево), Аполония Понтика (дн. гр. Созопол), Месемврия (дн. гр. Несебър), Анхиало (дн. гр. Поморие) и Акра (дн. гр. Черноморец). Когато флотът се отправя на север, българският владетел и управителят на Добруджанското деспотство Добротица излизат с предложение за преговори. След като исканията на Амадей VІ Савойски са изпълнени дословно, генуезката флота се оттегля в Созопол, където на 28 януари 1367 г. качва на борда освободения от българите Йоан V Палеолог. Кръстоносният поход приключва, но завладените по негово време градове остават под византийско влияние до падането на Константинопол през 1453 година.
Въпреки че не влиза в споразумението, част от генуезките кораби остават и създават свой пристан в района на нос Галата, с цел да осъществяват контрол над българските плавателни съдове. Цар Иван Александър е силно притеснен, но няма флот, с който да се противопостави на модерните плавателни съдове на граф Савойски.
Превземането на района от османските турци през 1453 г. води след себе си не само до пълното разграбване на манастирите, но и до тяхното разрушаване и запустяване. Приключва един период, който в зависимост от принадлежността на района съответно към България или Византия, манастирите с център град Созопол са имали царски или императорски статут. Доказателство за това е, че в бъдеще много от игумените му са ставали патриарси на Вселенската патриаршия.
Многобройните военни походи на османските войски носят нови опасности за монасите. През 1594 г. те са принудени да напуснат манастира си „Св. Йоан Предтеча” на остров Свети Иван и да се установят в своя метох „Св. Николай” в град Яш. Походът на османската армия в Молдовлахия обаче ги застига и там, манастирът „Св. Николай” сериозно е пострадал, а монасите са принудени за пореден път да бягат – този път в Москва.
В периода 1567-1620 г. селищата от Северното Черноморие – Балчик, Каварна, Варна, Кюстенджа, селищата около делтата на р. Дунав и в цяла Добруджа са подложени на системни казашки набези, в резултат на което хиляди българи са избити, десетки селища опожарени, а български жени и деца са продавани от тях в робство.
Казашките общности са силно военизирани през този период. Грабежът на съседни земи се превръща в основна тяхна дейност. Обект на нападенията им стават всички съседни земи. Православието и въобще християнството в този период не играе никаква роля за тях. Поведението им ги сдобива с много врагове, които, за да се защитят, сключват съюзи с цел да ги унищожат. В тези моменти казаците, за да се запазят като общност, винаги търсят подкрепата на покровителя си – Москва.
Замонашения в манастира „Св. Йоан Предтеча” – Созопол, Вселенски патриарх Йеремия ІІ Транос, родом от Анхиало (Поморие), не може да се примири с нещастието на народа си и решава да направи всичко възможно да отхвърли поне част от теглото му. Казашките домогвания го предизвикват през 1589 г. да влезе в преговори с Руската църква и да я издигне от ранг на митрополия в патриаршия, при условие, че ще повлияе на необузданата орда да се откаже от посегателствата над беззащитния български народ. Руската църква прави всичко възможно да си извоюва нужния авторитет и да въдвори ред в тази общност, но въпреки поетите ангажименти не може да спази обещанието си. През 1621 г. казаците се насочват отново към българските земи, като този път нахлуват и по Южното Черноморие. Жителите на Несебър и Поморие са подложени на системен тормоз.
При поредния си грабителски набег през 1623 г. казаците, със 17 лодки тип „Чайка”, опустошават първо Несебър, след това Агатопол (дн. Ахтопол). На връщане нападат остров Свети Иван, обират манастира „Св. Йоан Предтеча” и отвеждат монасите в плен до Созопол. Завързаните духовници показно минават през града, след което населението е принудено да се събере в централната част на града и да откупи всеки един обречен. На път за Несебър обират малкия манастир „Св. Николай – помощник на бедните” в близост до Акра и „Св. Анастасия” на едноименния остров. На връщане, с цялата плячка, по пътя за Несебър ги застига буря и потапя всички лодки. Спасява се само техният атаман, който с плуване се добира до нос Емона (Емине). Шест години по-късно, през 1629 г., се извършва пореден набег, който достига до Босфора.
Доволни от плячката по Южното Черноморие, при своето завръщане казаците са изненадани от акостиралия османски флот в района на Созопол. Сто и петдесет казака отплават, без да вдигат шум, до остров Свети Иван и заемат позиции за отбрана около манастира „Св. Йоан Предтеча”. В продължение на 8 дни казаците не допускат настъпващите да стъпят на острова. Пристига подкрепление от други казаци, които принуждават османците да се оттеглят. Окуражени от победата корсарите издигат на остров Свети Иван червен флаг, наричайки го „Хубавеца Червенков” (първият в света пиратски флаг), с което на практика обявяват зоната за тяхна територия (Пиратска република). Необезпокоявани, черноморските пирати започват да плячкосват крайбрежието на импе-рията и васалното на султана Кримско ханство.
През лятото на 1629 г. падишахът решава да реши въпpоcа с военна намеса. Първата наказателна ескадра от 15 галери с по 300 еничари на всяка не се завръща, вследствие на което е изпратена втора от 14 кораба, по-голяма, по-маневрена и по-бързоходна.
Казаците, още като научават за приближаващата армада, натоварват плячката и напускат острова с вдигнати платна на север. Османската флотилия застига бягащите лодки в района на Несебър и ги потапя. Осем ладии с 260 души екипаж отиват на дъното, малцината оцелели са приковани към веслата на галерите.
Експедиция на Националния исторически музей през 1994 г. откри-ва със сонар една от тези лодки на 55 метра под водата, но не притежава техника да я извади, със съжаление отчита тогава проф. Божидар Димитров.
Силно раздразнени от обстоятелствата, турските флотски офицери дават разрешение на екипажите да разграбят манастира, а корабната артилерия получава задача да го разруши до основи, за да не може повече да бъде ползван като убежище от казаците. Така е унищожен манастира на остров Свети Иван. Част от монасите са избити, а други предадени в робство – като гребци във флота. Българското население събира сумата 5000 талера–ефимки и за пореден път откупува своите духовни ръководители. Монасите събират малкото си оцеляло имущество и се отправят към остров Халки в Мраморно море, за да изградят манастира „Св. Богородица Камариотиса”, който се превръща за тях нова обител.
Въпреки положените усилия османската флота не успява да изкорени пиратството. Българските хайдути усвояват занаята и залагат на изпитаната тактика, видяна от казаците. Вълчан войвода включва в четата си подразделения от хайдушки гемии и се провъзгласява за капитан на флотилията. Морските разбойници изчакват в затулените заливчета плавателните съдове и ги плячкосват. Новите харамии бързо се увеличават по численост и по брой на плавателните съдове, които използват. За кратко време района между Кюприя (Приморско) и турското пристанище Мидия е под контрола на четата.
Конструкцията на лодката се посипва с водорасли, а екипажите се притаяват до дъното. Атаката винаги започва от подветрената част, като се използва течението. Обвитата във водорасли лодка предизвиквала ужас в противника. След като се изкачат на палубата, отмъкват плячката и запалвали вражеския кораб. Налагало се час по-скоро да изчезнат и да се спасят, преди турците да започнат да ги преследват в морето. Тогава махали водораслите от конструкцията, опъвали платната, превръщайки ги в обикновени платноходки, и с помощта на вятъра се отправяли към най- близкия бряг. Тази тактика предизвиквала възторг сред специалистите. През 1784 г. френският офицер Лафит-Клаве поема командването на турските войски, дислоцирани по островите, със задача да прекрати пиратството и да подготви подразделенията срещу евентуалните нападения на руския флот.
Благодарение на дарители от Бургас манастирът „Света Анастасия“ е възстановен от тежките пожари и пиратски набези през вековете. През 1802 г. е ремонтирана и изографисана манастирската църква „Св. Климент Охридски” със средства на котленеца хаджи Матей, родоначалник на известния бургаски род Хаджипетрови, с което на практика е съхранен последният оцелял средновековен островен манастир по Западното Черноморие.
През декември 1828 г., по време на започналата Руско-турска война, контраадмирал Михаил Николаевич Кумани провежда разузнавателен рейд в Бургаския залив. По негова преценка Созопол е най-сигурното пристанище на юг от Балкана и е в относителна близост до Босфора и Константинопол. Превземането на Созопол се превръща в основна задача за руския флот. Успехът би предоставил пълен контрол над целия западен бряг на Черно море и ще елиминира опасенията от евентуална флангова турска офанзива.
Сутринта на 11 февруари под негово ръководство руската ескадра в състав от 3 линейни, 2 фрегати и 3 канонерски лодки и два товарни кораба и 335 оръдия с 1162 войници на борда при тих източен вятър отплавала за Созопол.
По пътя флотилията окупира залива Фарос (дн. Бургаски залив), превзема остров Света Анастасия, а друга част се отправя към остров Свети Кирик при насрещен вятър. На разстояние 2,5 мили от целта, измерено по карта, корабите навлизат в гъстата мъгла, която се спуска по цялото крайбрежие. Липсата на информация за наличието на плитчини и морски рифове в тази част, принуждава руските капитани да не поемат излишни рискове. Корабите спускат котва и изчакват промяна на метеорологичните условия. На третия ден (14 февруари) в 17 ч. при пълно безветрие корабите заемат позиции на безопасно разстояние пред Созополския рейд.
Турската артилерия забелязва плавателните съдове и открива огън с всички налични батареи. Руските екипажи се ориентират по пушека за местата на артилерийските оръдия и отговарят на огъня. Последва кратко затишие от турска страна, при което адмирал Кумани преценява, че е настъпил моментът да изпрати парламентьори с предложение за примирие.
Турския комендант Хамил паша отказва да предаде града и заявява, че ще се сражава до последно. На 15 февруари при наличието на гъста мъгла в 09:00 ч. сухопътните войски десантират брега, а корабната артилерия открива залпов огън и подлага града на 15 часова бомбардировка. Турските батареи правят опит да противодействат, но след като не получават превес.
Виждайки своето безсилие и отчаяна съпротива, през нощта гарнизона започва масово да дезертира. В тъмнината войниците с викове отдалеч започват да се предават на подразделенията от десанта, като част от тях попадат на българските въоръжени доброволци от дружината на Стойко Мавродиев от с. Граматиково. На 16 февруари руският флот, с помощта и на местното население, превзема Созопол.
Руснаците веднага възстановяват разрушените клетки, разполагат в тях артилерията от корабите, изграждат нови укрепления и превръщат крепостта в модерно съоръжение за отбрана. До края на месеца крепостта се заема от сухопътни подразделения на две части от по 1500 и 1000 души. Бригът „Ганимед” получава специалната задача да патрулира и охранява остров Св. Анастасия в случай, че турците се опитат да си го възвърнат.
След като русите превземат Созопол, Стойко Мавродиев организира по своя инициатива българите от този край и сформира първият голям български въстанически отряд. В Тракия избухва въстание, което обхваща района от Сливенско през Сакар до Странджа и Малък Самоков, Тополовградско, Лозенградско и Бабаескийска кааза. Сформираните отряди категорично заявяват, че искат да се присъединят към руснаците и чакат задачи за изпълнение. Без да чакат решението на руското военно командване, командирите на отряди започват самостоятелни действия и саморазправа с местната турска власт.
За кратко време Василико (Мичурин), Гьоктепе (Звездец), Армутлии (Сакарци), Мехмедкьой (Росен), Чукур чешме (квартал на Лозенград) и други селища, са под управлението на въстаниците. Руснаците имат опасения, че нещата ще излязат извън контрол, но за да запазят симпатиите на българското население от Одеса са изпратени 2000 пушки и муниции, с които българите да се защитават в освободените територии.
Българското население добива национално самочувствие и престава да изпълнява задължения си на рая, като спира да плаща данъци и не се явява в дните по график за ангария. Във всички градове въстаническите отряди излъчват местна стража, която се подчинява единствено на своите старейшини и войводи. Между четите на Стоян войвода, Гълъб войвода, Петър войвода и Бойчо войвода се създава стройна организация, която териториално обхваща Странджа и Сакар.
Трафикът по всички основни и второстепенни пътища е под контрола на организацията. Турските обози и башибозушки орди се превръщат в основен източник на оръжие и храна. Турското население от селата Ичме (Стефан Караджово), Факия, Голям Боялък (Шарково), Карабунар (Грудово), Караеврен (Близнак), Гьоктепе (Звездец), Юктепе, Малко Търново, Ениатско и Лозенград се изселва основно към Одрин, Цариград и други градове със запазена турска власт.
През зимата на 1829 г. в Бургас пристига генерал Дибич Забалкански и усилва гарнизона с допълнителни подразделения. Пристигащите войници са посрещани възторжено от населението.
На 28 март османска войска от 4 000 пехотинци и 1 500 конници настъпва към укрепленията на града. Руснаците отговарят със силна артилерийска канонада по суша и море. Битката е решена с масирана контраатака на руския резерв. Турската войска се пръсва, оставяйки много жертви. След този бой Созопол се превръща в основна база на руските военноморски операции до края на войната. През април в пристанището се разполагат основните сили на Черноморския флот начело с адмирал Алексей Грейг.
От Созопол той парализира турското снабдяване по море и съдейства на прекосилата Стара планина армия на ген. Дибич при превземането на Месемврия и военно, и с доставка на провизии. До подписването на Одринския мирен договор 14 септември 1829 г. Бургас се обособява като главна квартира на руската армия.
Русия изявява скромни претенции към османците, като смята, че е в неин интерес да запази османското присъствие на Балканите. Окуражени от руската политика, турците веднага започват саморазправа с хрис-тияните по местата, където последните са дръзнали да въстанат.
Това дава началото на изселническа кампания на християнското население от Източна България в Русия. Страхът от издевателствата довежда до масово обезлюдяване на Бургаския край, вследствие на което населението му намалява наполовина, а това коренно променя посоката на по-нататъшното културно и икономическо развитие на района през втората половина на века.
След създаването на Българската екзархия, единственият действащ манастир остава в подчинение на Константинополската патриаршия. В периода 1901-05 г. след дълги протести, манастирът „Света Анастасия“ е предаден от Константинополската на Българската патриаршия. Преди предаването игуменът на манастира прави опит да изнесе манастирския инвентар, което предизвиква брожение в Бургас. Днес сградата се стопанисват отново от Българската православна църква. От месец май 2014 г., благодарение на спечеления и изпълнен от Община Бургас проект „Културно-историческото наследство”, о-в „Света Анастасия“ е превърнат в конкурентоспособна туристическа дестинация, финансирана по Оперативна програма „Регионално развитие”.“
