Тракийската, гръцката и римската държавност и култура са оставили значителни следи в североизточната част на днешна България, като всяка е внесла свой уникален принос в историческото и културното наследство на региона. В статия от книгата на д-р инж. Румен Петков „Приятели на българската история“ се представя историята от тези периоди.
В нея Румен Петков, доктор по история и писател, разкрива интересни факти за този регион. Неговата работа може да представлява ценен източник за любителите на българската история и култура, като предоставя задълбочено разглеждане на историческите събития, културните особености и географските характеристики в Североизточна България.
Този материал е отличен ресурс за тези, които се интересуват от развитието на региона. Публикуваме целия материал без редакторска намеса:
„Най-ранните сведения за население, обитаващо днешните земи на североизточна България, са за траките. Тези сведения се отнасят за бронзовия век от края на II хилядолетие пр. н. е. (т. е. от епохата на Троянската война). Районът от р. Дичина до гр. Дионисополис е населяван от кробизи, а Малка Скития, днешна Добруджа, до устието на р. Истер господства племето гети. Тракийските племена пристигат в тези райони от обширните степни области в Северното причерноморие на сегашните южни Украйна и Русия, наричано тогава Голяма Скития, където намират гостоприемство в широколистните гори в региона.
При заемането на тези райони обществено-икономическият строй на траките е първобитнообщинния, но с масовото навлизане на желязото във всички отрасли на
производството стопанският облик бързо се променял. Модернизацията постепенно насърчавала племената към разширяване на обработваемите земи и бързо ги преориентирала от чергарство към заседнал земеделски живот.
Цялата местност започнала да се запълва с тракийски селища, за което свидетелстват обитаваните пещери в Шуменското плато и регистрираните над 600 от тях в могили в района на Лудогорието. Всичко това показва, че родовообщинният строй на траките се намира в стадия на своето крайно разложение. Социална единица е голямото патриархално семейство, начело на което стоял мъжът. Отделните семейства са обединени в община, която постепенно се превръщала от родова в териториална. В този стадий се наблюдава, че някои белези на родовата все още намират приложение, като например периодичното преразпределение на земята, въпреки че е частна собствеността на семействата. Пасищата, горите, реките и пр. са общинска собственост, от която могат да се възползват всички членове на общината. Общите проблеми и въпроси се решавали с взаимно съгласие.
Общините се обединявали в племена, начело на които стояли вождове. Ръководните им функции най-осезаемо се задействали при военна обстановка, когато настъпвали кризисни ситуации за племето. Такава политическа организация се нарича военна демокрация.
Бързите промени в тракийските общества дали твърда основа на частната собственост, а оттам се появило и икономическото неравенство. Богатите земевладелци веднага образували тракийската аристокрация, а техните земи започнали да се обработват, както от роби, така и от свободни селяни. Стремежът на новата класа към притежание на плодородни земи, водоизточници, ловни райони и пленници от сражения, които да продават в робство, става основа за постоянна вражда между племената. Новият строй сам по себе си наложил управлението на племената да се поеме от военните вождове.
По логиката на изложението е уместно да се зададе въпросът, защо не-съюзени и дори враждуващи племена са наречени със събирателното наименование „траки”? Терминът се използва за пръв път от Омир във втора песен на „Илиада“, откъдето мнозина го възприемат буквално. Неговото съдържание обаче не съвпада с онази действителност, с която археолози и лингвисти наричат населението от средата и края на ІV хил. пр. н. е. То не отговаря и на митологическите версии, и не фигурира в ранната проза на Херодот и Тукидид. Очевидно за вековете до късната бронзова епоха – ХVІ-ХІІ в. пр. н. е., към които хронологически се отнасят стиховете от втората песен на поемата, терминът „траки“ е напълно условен. Тук най-вероятно авторът има предвид населението на Тракийския Херсонес /дн. Галиполски полуостров/.
Всъщност етнонимът „траки“ е грецизирана форма на нимфата Траке. Според тълкуванията в йонийския и по-късно в атическия език той има първоначален смисъл „смел“, „храбър“ и „дързък“. Но през класическата епоха по законите на народното елинско етимологизуване терминът получава коренно противоположно значение, а именно „остър“, „див“, „груб“, „суров“, „необуздан“ – нещо съвсем естествено за представата, която гърците изграждат за северните си съседи.
При всички положения, първоначално, наименованието „траки“ е използвано при военен конфликт, за да се назове съюз от противопоставили се племена. Характерно е през този период племената да изпитват чувството на общност само в редки случаи на политическо напрежение и военна опасност. Тази формулировка едва впоследствие се разпростира върху целия етнически масив. Корените на езика, с който общуват помежду си племената е индо-европейски, произлизащ от източния клон „Сатем” на индоевропейското езиково семейство, генетично свързан с албанския, арменския, славянските, иранските, индо-арийските и германските езици.
Тези факти карат гръцката държавност да възприема северните си съседи като напълно обособено население със свой език, начин на живот, религия, със со-циални, политически и държавни институции, които се различават от техните, с едно общо наименование „траки”.
Богатствата на това население веднага привлекли вниманието на колониалистите от балканска и малоазийска Гърция. Липсата на държавност и единомислие между племената през VIII в. пр. н. е. дава възможност на гръцкия робовладелски строй да започне масово създаване на колонии по цялото черноморско крайбрежие. В зародиша си колониите са транзитни търговски центрове или земеделски поселения, но с течение на времето всички те прераснали в градове, средища на оживена търговско-промишлена дейност, с което се превърнали в първите огнища на робовладелските отношения в тракийските земи. За региона това са Одесос (Odessus, дн. Варна) и Дионисополис.
Гръцките колонисти посредством военни походи и търговия започнали да извличат значителни богатства от траките. След като превършили ресурсите от природните дадености, гърците подложили на системни опустошения тракийските селища, намиращи се в близост до техните градове, а едновременно с това и поробвали голяма част от местното население. Гръцката колонизация срещнала упоритата съпротива на племената, която след време прераснала и до нападения срещу самите градове-колонии.
От оживените стопански връзки между колониите и тракийските селища траките постепенно усвоявали гръцката култура. Високото развитие на производителните сили в тези колонии влияело съществено за растежа на производителните сили у траките. Обществено-икономическото развитие на различните тракийски племена започнало да се променя и отличава във всяко едно от тях. В някои родовообщинния строй все още се запазвал, докато в други той бързо преминавал в класово общество.
Наличието на голям брой роби в именията на тракийските благородници и военни вождове все още не давали облик на селищата като робовладелски, въпреки че с бързите си темпове на развитие те постепенно преминавали към пълното налагане на робовладелските отношения. В този момент основната производствена сила били свободните селски производители. Икономически гетите достигат своя апогей през I в. пр. н. е., образувайки своя държава , за което свидетелстват най-новите археологически открития на проф. Диана Гергова в националния резерват Сборяново през 2013 г.
Силно развиващата се икономика в региона не убягнала от погледите на Рим и империята отправила поглед към завладяването на целия Балкански полуостров. За първи въоръжен конфликт между римляни и траки научаваме през 188 г. пр. н. е., когато местното население влиза във въоръжена схватка със завръщащата се от поход в Азия армия на Волзон. В сблъсъка траките успели да нанесат поражение на легионите и да плячкосат заграбеното.
През 114 г. пр. н. е. консулът Гай Порций Катон предприема военни действия срещу организиралите се вече в държава племена и претърпява сериозни поражения. Първите завоеватели, достигнали бреговете на р. Дунав, са Марк Ливий Друз (112-111 г. пр. н. е.) и Луций Сципион (110-107 г. пр. н. е.), които разбили и покорили тракийските племена в земите на днешна североизточна България, а тези от тях, които решили да не влизат в схватка със завоевателите, преминали на левия бряг на р. Дунав .
По време на голямата римска гражданска война (49-45 г. пр. не. е.), по- известна като гражданската война на Юлий Цезар, Тракия остава в периферията на римските интереси, а на север от Стара планина гетският цар Буребиста Дакийски създава още по-голямо отпреди племенно обединение. В плановете на Цезар стои широкомащабна военна кампания срещу него, но убийството му предотвратява тази римска експанзия.
В последвалата гражданска война на наследниците на Цезар – Марк Антоний и Октавиан срещу републиканците Брут и Касий траките застанали на страната на последните (всъщност траки, като наемници, имаме засвидетелствани още във войната срещу Югурта през 111-106 г. пр. н. е.). След победата на Антоний и Октавиан на траките не им останало нищо друго, освен да се съобразяват с волята на Рим .
Новата власт веднага започнала да налага обичаите, законите и духовната си власт в заетите територии. Политика, която с течение на времето постепенно ще романизира племената на траките.
На територията на днешна северна България през 12 г. пр. н. е. се създава префектура Мизия (римска провинция), която дава началото за развитие на добре планирана широкомащабна римска кампания по придвижване на войски до южните брегове на р. Дунав и най-вече впоследствие на завладяване на целия Балканския полуостров. Римският натиск се насочил към тракийските племена на север от Стара планина, където се търсел повод за подчинението им.
Постоянните бунтове на траките и нежеланието им да търпят игото на римските завоеватели създавали несигурност у зараждащата се римска власт. За да затвърдят господството си, римляните премахнали всички следи от автономия, която преди това привидно са предоставяли на някои тракийски племена с политическата цел да се постигне противопоставеност между тях. Тази политика през 46 г. от н. е. превърнала земите на двете племена в римска провинция, което означавало пълно подчинение на траките под властта на обширната Римска империя.
Земите на юг от Стара планина образували провинциите Тракия и Македония, а тези на север от нея, до Дунав – провинция Мизия. Последната от своя страна се деляла на две части: Горна Мизия (лат. Moesia Superior) на запад от р. Цибрус (дн. Цибрица, река в Северозападна България, област Монтана) и Долна Мизия (лат. Moesia Inferior) на изток от нея.
Налагането на римската власт в тракийските земи означавало установяване на робовладелските обществено-икономически отношения, които господствали в Римската империя. Племената са превърнати в извор за обогатяване на римската робовладелска аристокрация, която се стреми по всевъзможен начин, с всички възможни средства, да изсмуче жизнените сокове на траките. Римските робовладелци си присвоили най-плодородните земи, като ги превърнали в свои латифундии , обработвани от селяни, организирани в териториални общини.
Голяма част от тракийското население е откарано в централните части на империята, за да работи в занаятчийските работилници и латифундии на римските аристократи.
Римските робовладелски отношения все повече и повече намирали място в градовете на провинция Долна Мизия, които съществували от по-рано или били създадени от римската власт като нейни опорни пунктове. Падането на траките под чуждо владичество се отразява крайно неблагоприятно върху социално-икономическото, политическото и културното им развитие и най-вече за формирането им като отделна и самобитна етническа общност.
Тракийският свят е лишен окончателно и завинаги от своя собствена държава, от свободен политически и обществен живот. А това означава, че се прекратява ролята на един от главните етнообразуващи и етноспояващи фактори. При липсата на собствено управление траките продължили да живеят в условията на племенна раздробеност и изолираност. Това личи от данните, които се съдържат в съчиненията на редица антични (гръцки и римски) писатели, като Страбон, Плиний Стари, Помпоний Мела, Клавдий Птолемей и пр. Всички те пишат за наличието на голям брой тракийски племена, живеещи под римска власт в земите северно от Стара планина. Има дори основания да се допусне, че в сравнение с положението в доримския период, по време на римското владичество племенната разпокъсаност сред тракийския свят до известна степен се увеличила. Това е било резултат от общата политика на римските управници, насочена към това да се разединяват победените етноси, за да може по такъв начин да се държи по-здраво властта над тях.
Тази офанзива постепенно прекроява инфраструктурата на целия балкански регион. Започва дислоцирането на военни гарнизони на незаселени от траките земи. Поради специфичното географско разположение на империята, по р. Дунав, в околностите на днешния град Свищов, през 48 г. сл. н. е. се настанява Осми Августов легион. С течение на времето военният гарнизон прераства в град, а на 26 октомври 69 г. император Веспасиан настанява в него Първи Италийски легион (най-верният легион на императора), давайки му името Нове (лат. Novae дн. Свищов) .
В началото на II в. от н. е. император Траян, за да прослави успехите си, доразвива инфраструктурата и управлението на провинциите, като основава редица градове в Долна Мизия. Такъв е случаят с града Никополис ад Иструм (на гръцки: Νικόπολις η προς Ίστρον), чиито развалини се намират днес при с. Никюп, Търновско, изграден в чест на победата му над Дакия в днешна Румъния.
Други градове възникнали по търговските и военни пътища и край лагерите на римските войски (напр. градовете по крайбрежието на Дунав). В Дуросторум се настанява една от елитните единици на Римската империя – ХІ Клавдиев легион. Градът придобива муниципален статут (самостоятелен град и важна митническа станция). Управлява се от двама избрани дуумвири , двама техни помощници едили и двама квестори – касиери на общината.
Абритус по същия начин от военен лагер е преустроен в град, като в него е настанена да лагерува cohors II Lucensium (помощна военна част на XI Клавдиев легион). В чест на сестра си Улпия Марциана Траян преименува град Партенопол в Марцианопол , давайки му статут на главен град в провинция Долна Мизия.
Римляните се отличавали със здрава администрация и широк военен мироглед. В стратегията им влиза прокарването на важни пътища, които да съедининяват главните икономически и военни центрове в областта. Планът включва всички пътища, построени в Долна Мизия, да преминават през Шуменското плато, което географски се намира в средата на новосъздадената провинция. В северна посока се изграждат две основни артерии – в посоките Абритус и Сексагинта Приста и една в източна посока – към Одесос.
Първостепенно значение имал пътя от Византион (Цариград) до Одесос (Варна). За охраната на този участък по протежението на цялото Шуменско плато са построени малки, свързани помежду си, укрепления. Доминиращо значение имала крепостта Хисар (дн. Шуменска крепост), която охранявала и отбранявала самия проход, в който се събират пътищата, а за централен пункт в източната част на Шуменската равнина е построена крепостта Сиврикос-кале (североизточно от дн. с . Овчарово обл. Шумен).
След като населените места и гарнизони били свързани с добре поддържана съобщителна система от шосета и мостове, почти всички градове получили от върховната власт правото на самоуправление и дори възможността да секат свои монети. Населението в тези градове било разнородно. В тях се срещали хора от всички части на империята – колонисти, търговци, откупвачи на данъци, чиновници и най-вече ветерани от римските легиони, които притежавали земя и голямо количество роби.
В градовете кипял разностранен културен живот. В тях се устройвали представления, циркови зрелища, гладиаторски борби, прочути оратори и писатели четяли своите речи и произведения, но тези развлечения били достъпни само за управляващата класа. Робите трябвало да работят в занаятчийските работилници или в полето, а селяните се задължавали да обработват земите и да плащат данъци върху получените добиви или да служат във войската. Селата териториално се предавали за управление към най-близкия град, като селяните нямали право да членуват в градските съвети и да вземат участие в самоуправлението на общината. Това право имали само богатите земевладелци, които в мнозинството си били колонисти от Римската империя. Те се разпореждали с проблемите на селските общини, определяли данъците и повинностите. Селячеството било изложено не само на техния гнет, но и на притесненията и експлоатацията от страна на държавните чиновници и войниците.
По време на „Великото преселение на народите” (IV в. от н. е.) през земите на империята започнали от север и от изток да преминават вестготи, вандали, остготи, хуни, славяни, прабългари и др., наречени от римската управляваща аристокрация „варвари”. Много от тези племена се установили трайно в територията на Долна Мизия, като образували свои кланове и общности. Свободното им присъствие, нехарактерните им за местните власти порядки и необремененото им мислене дали възможност на примиреното местно население да погледне по нов начин на съдбата си. Започнали масови робски въстания, които силно подкопали основите на робовладелския строй. Присъстващите без статут в района племена веднага използвали затрудненото положение, в което се намира империята, като организирали редица опити да съборят държавността в района, за да се възползват от богатствата й, натрупани върху основата на робската експлоатация.
Тези действия довели до криза в цялата империя. Провинциите били ограбени, свободните занаятчии и селяни непрекъснато обеднявали и нямали възможност да плащат данъците си, вследствие на което земите на селяните преминавали в ръцете на едрите земевладелци.
Завоевателните мисии на империята били преустановени, спрял и потокът на роби, който по-рано се вливал в империята. Цената им се вдигнала рязко и превърнала робския труд в неизгоден.
Всичко това довело до неизбежно преустройство на римското робовладелско стопанство. Едрите земевладелци започнали да разкъсват земята си на малки участъци и да ги дават за обработка на своите роби, като ги освобождавали от робство. Срещу това бившите вече роби давали на господаря на земята част от производството си. По този начин едрите земевладелци си осигурявали заинтересоваността на селския работник в производството. Към тази система прибягвали и мнозина свободни селяни, които били задлъжнели към едрия земевладелец или били изгубили земята си поради кризата. Всички тези освободени роби или бивши свободни селяни били задължени да не напускат земята на господаря си. Тази система, известна под името колонат, е силна нова форма на експлоатация, не по-малко жестока и не по-малко тежка за населението.
Колонатът постепенно се разпространил по целия Балкански полуостров, а впоследствие и из цялата Римска империя, задълбочавайки кризата. Тази политика през 312 г. довежда до нова гражданска война в Рим. В битката Константин I, който до този момент се е старал да поддържа политика на неутралитет при борбите за власт, побеждава претендента за престола Максенций и заедно с Лициний става „август” . Година след това двамата издават Медиоланския едикт, с който признават християнството като равноправна религия.
През 320 г. Лициний се отмята от религиозната свобода, и започва ново гонение на християните. Това е провокация спрямо Константин, водеща до поредната гражданска война на Балканите през 324 г. Лициний, подпомогнат от готски наемници, олицетворява миналото и античната езическа вяра. Войските на Константин, включващи франкски федерати , маршируват под християнския знак на лабарума , като и двете страни виждат борбата от религиозна гледна точка. Най-вероятно по-малобройна, но подтиквана от своята ревност, армията на Константин побеждава в битките при Адрианопол (Одрин), Хелеспонта (пролива Дарданели) и Хрисополис (античен град в района на сегашния Истанбулски район – Юскюдар).
С разгрома и отстраняването на Лициний година по-късно, когато той е обвинен в заговор и е екзекутиран, Константин I става единствен император и най-после успява да наложи властта си над цялата Римска империя.
Константин I смята, че кризата в империята не може да бъде преодоляна и предприема действия за прехвърляне на столицата по-близо до границите й. Това е и началото на края на единната Римска империя. През 330 г. Константин I си харесва разположението на неголемия град Византион, разширява, укрепва го и го обявява за нова столица. След време градът приема името на императора – Константинопол, а отцепилата се през 395 година Източна Римска империя (наречена много по-късно – през 1553 (1557) г., далеч след загиването й, от немеца Йероним Волф по името на Византион – Византийска империя) приема статут на самостоятелна държава.“
