В историята на военните конфликти подготовката и стратегическото планиране често определят изхода – победа или поражение. Пример за това е обсадата и превземането на Одрин по време на Балканските войни, което се превръща в едно от най-значимите достижения на българската армия. Този успех не е резултат от случайност или просто военна мощ, а е плод на дългогодишна предварителна подготовка, иновативно стратегическо мислене и изключително владеене на артилерийското изкуство.
Тези исторически факти се разглеждат в статия от книгата „Приятели на българската история“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В статията може да се запознаете как още в края на XIX век българското военно командване започва да изгражда основата за бъдещи военни действия срещу Османската империя, като поставя акцент върху разузнаването, планирането и разработването на нови бойни тактики. Резултатът от тази дълбока и систематична подготовка бил демонстриран по време на обсадата на Одрин, където българската артилерия играе ключова роля за капитулацията на една от най-мощните крепости на своето време. Този случай подчертава значението на стратегическото мислене и детайлната подготовка във военното дело, илюстрирайки как те могат да преобразят военните действия и да водят към исторически успехи.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Успехът на артилерията при Одрин се дължи на един дълъг и последователен период на подготовка. Още в края на ХІХ в. командването на българската армия започва да планира действията при една евентуална война с Османската империя. Изучаването на условията и характера е основно изискване, а разработването на съвременни и нови способи и форми за нейното водене е главна задача на стратегията.
Събраната информация позволява през 1903 г. да се разработи първият оперативен план за война с Османската империя в две операционни зони Македонска и Тракийска.
Командването на армията отчита, че политическите цели на войната налагат и в двете зони да се проведат настъпателни действия който да се пренесат на противникова територия. Експертната оценка на главното командване е категорична, че това невъзможно като се аргументира с очаквано противниково превъзходство, наличието на силни отбранителни линии включващи крепостни съоръжения и най вече слабата подготовка на артилерията за единоборство с тях. Обстоятелствата показват, че моментните възможности на нашата армия позволяват единствено провеждането на активна стратегическа отбрана.
Не се променя идеята за действие на българската армия и в разработения през 1904 г. нов оперативен план. Във него се залага на стратегическата отбрана с последващо настъпление в Македония и съсредоточаване на основните сили на българската армия в Източна Тракия.
Възприетият способ поставя началото на отбранителното строителство като засилва ролята на укрепените пунктове с изграждането на нови укрепени позиции.
С особено внимание се следи развоя на започналата Руско-японска воина съпоставяна със задълбочени проучвания относно използването на артилерия и в току що завършилата Англо-бурска (1899-1902) която не показва нищо ново за усъвършенстване в тази област.
Още от първите анализи се разбира, че 75 мм, 87 мм, 9 и 12 фунтови медни нескорострелни оръдия не покриват критериите за водене на военни действия от съвременен тип. Веднага започват попълнения с нова техника в крепостната артилерия със закупуването на 30 бр. скорострелни 150 мм гаубици „Schneider-Canet”.
Изхода на войната между Русия и Япония (1904-1905 г.) оказва значително въздействие върху армиите на балканските страни веднага след приключването. Руското поражение, поражда големи опасения за националната сигурност на Балканите. Разбирайки, че все по трудно могат да разчитат на помощ от победена държава, за осъществяване на стремежите си срещу Османската империя ги налага да преосмислят териториалните си претенции.
Японския успех създава сериозна обстановка на несигурност в българската армия. Веднага започват опасения спрямо отбранителната ни сигурност защото щата на армията и голяма част от военната ни доктрина е съставена по образец на руската. Много висши български офицери са завършили военното си образование в Русия и са обучени по тактиката и стратегията на губеща армия. Тези факти сами по себе си налагат да се промени досегашния модел и да се разгледат положителните идеи на японската армия победител.
Реакцията е мигновена, Българския Генералния щаб изпраща специална военна комисия в Манджурия, която да се запознае с особеностите при провеждането на военни операции. За по обстойно запознаване и проучване на причините за загубата в детайли започва издирването на български офицери воювали в руската армия в тази война. Един от тях Димитър Добрев, които като лейтенант през май 1905 г. участва в морска битка Tsushima. Същият през 1912 г. заповядва на четирите български торпедни катери да атакуват, турския крайцер Hamidje в Черно море.
На базата на обобщените резултати военното министерството издава заповед 374/20 юни 1905 г. за промени в тактиката на пехотата по време на битка. Критерият за въвеждане на предложенията е постигането на положителни резултати в изпитанията по време на лятната подготовка на войските. В тактически план е закономерно артилерията също да премине изпитания, но за постигане на положителни резултати са нужни скорострелни системи каквито нямаме на въоръжение.
Това е достатъчно основание веднага да започне постепенно превъоръжаване в областта на полската и планинска артилерия със 75 мм скорострелни оръдия „Schneider”. Опита на Манджурия демонстрира на българите артилеристи, че се изисква нов метод за стрелба. Вместо заемането на отворени позиции и стрелба даващи възможност за изпълнение на задачи с право мерене, полева артилерия се преориентира към дълбоки маскирани позиции.
Като се има в предвид релефът на по-голямата част от Балканския полуостров, и границите ни със Сърбия и Турция това е от голямо значение за нас. Друг важен урок за обсадната артилерия е демонстрацията и универсалността при използване както по крепости и укрепени позиции, тъка и по полеви съоръжения.
Българския военен персонал осъзнава значението и решаващата роля на самото окопаване както и ефикасността от внедряването на новите технологии за комуникация, като полеви телефон, телеграф, хелиограф и др. Тава кара българската армия да започне превъоръжаване в областта на тежката артилерия.
До тази война господства убеждението, че артилерията действа успешно само ако е разположена в открити огневи позиции. Закритите се използват само в единоборство с по силна артилерия и когато релефът на местността не го позволява.
Проследявайки европейската военна литература от последните години преди тази война се вижда, че такова е схващането във всички европейски армии с най-добрите нейни представители, като френския генерал от артилерията С. Ланглуа, Роне, немския генерал Фон дер Голц, Оври и др. са ръководени от същите принципи.
Японците още от началото на войната разполагат батареите си в закрити и маскирани огневи позиции, докато руснаците на базата на утвърдилите се тактики понасят големи загуби. В последствие сами се принуждават да развръщат бойния ред по видения от противника способ.
Японците отлично маскират артилерийските позиции далеч зад пехотните окопи, изчаквайки благоприятни условия за откриване на огъня. Заемането и смяната на позициите се извършва нощем или преди разсъмване, дневните маневри са рядко явление.
Поддръжката на пехота от японската планинска артилерия дава много добри резултати. Закритите огневи позиции дават възможност за маневри оставащи скрити за противника, явявайки се съвсем неочаквано на противниковия фланг.
Боя при Ялу дава възможност да се види за първи път ефекта от съсредоточаване на четири гаубични батареи в една цел включващ изненадата от залповия огън.
Получените резултати променят идеята за съвместно действие на артилерията с другите родове войски като я тласкат към развитие. До този момент действията на артилерията се определят повече като неутрализиращи с единствено предназначение за поддръжка на пехотата. Без да се допуска, че може да води и самостоятелни бойни действия.
След войната японците променят ръководните устави и наставления по отношение обучението в артилерията. Поддръжката на пехотната атака се извършва от разстояние на обхвата на системите изпълняващи стрелбата. Излизането на открити огневи позиции се налага само при нужда от обстрел по неприятелско оръдие като тази задача се възлага само на оръдия в близост до пехотни окопи.
Тази война дава възможност да се осъзнае голямото значение на артилерията и взаимодействието и с пехотата. Най трудният елемент в тази схема се оказва свръзката която като за начало се извършва от специално обучени войници.
Големите предимства на формацията пехота с артилерия изискват спешна модернизация и коренно изменение на средствата за свръзка. Тук веднага намират място новите технологии за първи път свръзката между батареите и наблюдателните пунктове да се извършва с телефон.
В началото на войната артилерията се разполага на позиция в една линия независимо от намиращите се естествени прикрития на местността. Ограничаването на загубите до минимум показва на командирите, че и това схващане трябва да се промени. Нова идея в тази война се явява използването на фалшиви батареи, устроени изкуствено целящи заблуждаване на противника.
Единствения недостатък който артилерията показва е безсилието срещу окопан противник, от което се поражда идеята за създаване на полската гаубица.
След тази война артилерията придобива по-голямо значение с което се обяснява увеличението на процента и спрямо другите войски.
Завладени от способностите на модернизираната артилерия българското командване несъзнателно игнорира в плановете си участието на конницата. В действителност по време на войната Японците не включват използването на този род войски като източник на огнева мощ. Защо Българската армия дава приоритет на артилерията пред кавалерията се обяснява с постепенното приемане на японската тактиката. Тази голямата слабост във войната срещу Турция се доказва с възвръщането си в следващата война и подвига на генерал Иван Колев.
В рамките на постепенното развитие в световен мащаб българската артилерия, приема на въоръжение системи за бърза стрелба, осигуряващи по голяма огнева мощ, и нарастващата роля на артилерийски огън по време на битка. Голям принос за това има опита точно от тази война който е много поучителен в тактически аспект относно използването на артилерията. Това е основният мотив за редакция на инструкции и устави в периода 1905-1909 г.
Новите оръдия, приети от Българската армия, както и новите изисквания на съвременната война се нуждаят от нови начини на обучение в артилерията. Тъй като оръдията са главно от френски заводи, приетите инструкции са за водене на огън се взаимстват от тях. Практически това се случва и в Германия, Русия, Великобритания, Австрия държави които също приемат на въоръжение френски системи за бърза стрелба.
Българската „Инструкция за употреблението на полската скорострелна артилерия в боя”, публикувана през 1905 г. е разработка по превод от „Titre V. L’artillerie dans le comba” от 1903 година.
Разликата е в схващанията, френската разработка изисква артилерията да бъде мобилна, с бързо изтегляне на системите след стрелба от закритите позиции, до като Българската армия залага на системи с по-голям калибър, формиращи така наречената „Тежка полева артилерия”. Стрелбата с такава артилерия дава възможност да се обстрелват целите по траектория с по голям диапазон.
До 1906 г. крепостната артилерия няма правила за ръководство. Нуждата от регламентирани действия принуждава командването да приеме дословно правилата, приети от френската и германската армия, като ги публикува още същата година в „Инструкция за употреблението и службата в крепостно-обсадната артилерия при атака и отбрана на крепостите и изобщо укрепените позиции”, описвайки подробно всички утвърдили се действия в тези армии.
Тактиката на полева артилерия е обработена в „Устав за строевата служба в полската скорострелна артилерия”, публикуван през 1906 г. Той е адаптация на френския „Règlement de manovre de l’artillerie de campagne published” от 8 юни 1903 г. в две части. Първата част е изцяло с инструкции за работа, до като втората с отличия, паради, инспекции и маневри, като за първи път се регламентира придвижването .
Тактиката на планинската скорострелна артилерия е поместена в „Устав за строевата служба в планинската скорострелна артилерия”, публикуван през 1906 г. и окончателно приет с изменения и допълнения през 1909 г. Той е адаптация на френския „Règlement de manovre de l’artillerie de montagne”, публикуван на 25 август 1905 г., на базата на „Regulations dealt with the quick-firing guns”. Уставът регламентира, бойната работа със скорострелните оръдия, като дава инструкции и за работата със старите образци нескорострелни оръдия.
Превъоръжаването на българската артилерия с модерен скорострелни оръдия, още през 1904 г., изисква въвеждането на нови правила, които да заместят старите, публикувани преди две години. Според началника на Техническия отдел в Артилерийската инспекция полковник Калин Найденов (бъдещ министър на отбраната), на този етап не може да има замяна на старите, уповавайки се на факта че, бърза стрелба с оръдия в България още не е провеждана, а единствената информация, на разположение са бележките водени от ръководителя на административния отдел, подп. Владимир Вазов, при обучението му в Поатие, Франция.
Във връзка с това в продължение на три години новите артилерийски системи са интензивно изследвани до постигане на обективни резултати по изготвянето на „Наставление за стрелба в полската и планинската скорострелна артилерия” публикувано през 1908 година.
Тактиката на тежката артилерия е обработена в две ръководства „Инструкция за употребата на тежка полска артилерия в боя”, публикуван през 1908 г. и публикувания две години по-късно „Устав за строевата служба в скорострелната гаубична артилерия. Отнасящи се за новите скорострелни гаубици, 120 мм „Krupp” и 150 мм „Schneider”. Приемането на инструкцията изпреварва доставката на системите за който е валидна.
Още от 1886 българската армия прави редица безуспешни опити да въведе инструкции, регулиращи ездата в артилерията. През годините командването на артилерията изпраща кадри за обучение в кавалерийското училище „Yelisavetgrad” Русия (днешен Кировоград-Украйна). Други изучават родната кавалерията в Софийското училище. Провежда се обучение и от руския специалист Петраков, но резултатите на групите и обучението се оказват недостатъчни за да се въведе желаната инструкция.
За решаването на този сложен въпрос, през 1908 г. артилерийския инспектор ген. Никола Марков Русков определя специална комисия. Членовете и са артилерийски офицери на действителна служба, ангажирани в изпълнение на задълженията си. Решението е текстът да бъде написан основно от ръководителя на административния отдел на артилерийската инспекция, подп. Владимир Вазов, с помощта на полк. Паун Бананов служещ в Лейбгвардейския на Н.В. конен полк. Едногодишния им труд дава изискваните резултати, формулирани в „Наставление за ездата в артилерията”, публикувано през 1909 г.
На тази база сe изготвят таблици за стрелба за всички видове полеви и планински оръдия, приети на въоръжение от българската артилерия. В инструкциите се разглеждат всички видове снаряди, използвани от скорострелните и не скорострелни системи, описвайки в подробности основните им характеристики и тяхното въздействие. Тези фактори са значително важни за повишаване на ефективността от огъня.
Попълването с офицерски състав на действителна служба се извършва само чрез военното училище в град София. При завършването му длъжности в артилерията са предлагани на офицерите с най – висок успех. От 1 март 1906 година е функционира артилерийска школа, през която преминават за преподготовка всички артилерийски командири от командир на батарея до командир на полк включително.
Батарейните командири повишават своята квалификацията като се изпращат на обучение в Руски и Австрийски школи. Основният команден кадър в артилерията преминава обучение за придобиване на инженерна квалификация като се обучава в чужди академии. Главната цел на нашито командване е с тези обучения да се усвои тактиката и стратегията на повечето армии. Примери за това са поручик Янко Бойчев обучавал се в „Scnola d arrlieati one d urtigleria e genio”, и поручиците Петър Русев и Димитър Ангелов в Михайловската артилерийска академия в гр. Петербург. Мнението и опита на тези обучени кадри е играла важна роля при взимането на решение относно щатове още в мирно време и тактическа развръзка по време на бойните действия.
Съгласно разработения през 1908 оперативен план за война с Османската империя театърът на военните действия с противника вече се подразделя на три оперативни направления: Южен (Одрински), Родопски и Западен. За най-важен се приема Южният защото от там се очаква да бъде решен изхода на войната. Стратегическият пункт в него е превземането на Одринската крепост.
Превземането на съвременна крепост, за каквато се смята Одринската по това време, е трудно, дори невъзможно по мнението на световните военни специалисти.
Несполучливият опит да се щурмува и да се превземе Порт Артур през Руско-японската война 1905 г. с открита сила при помощта на скорострелна артилерия кара специалистите да отричат възможността да се превземе крепост като Одринската с ускорена атака.
В нашите военни стратези надделява мнението, че Одрин е непревземаема крепост и че нейната съдба може да се реши само чрез дълговременна обсада. През 1910 г. специално поканеният руски летец Борис Маслеников на 15 ноември от импровизираното летище в местността Лагера край София извършва първия полет над българска земя за да покаже функциите на самолета. Демонстрацията получава одобрение в следствие на което е направена поръчка за доставяне на авиационна техника. Асимилацията на преработените и новозаписаните ръководни документи се оказва трудна задача.
В края на месец февруари 1912 г. се констатира, че окопаването като част от инженерната подготовка не е осъзнат приоритет не само за някои подразделения, но и не заляга в обучението на възпитаниците във военното училище. Командването на армията веднага се намесва в учебния процес като налага цялостна преработка на програмата и темите залегнали в нея.
Идеята за взаимодействието между авиацията, въздухоплаването и сухопътните войски и по-специално с артилерията е реализирана през август 1912 г. след завръщането на първата изпратена група летци във Франция, където са се дипломирали в една от школите на легендарния Луи Блерио летци Симеон Петров, Христо Топракчиев и Никифор Богданов за нуждите на българската армия. Под командването на поручик Христо Топракчиев се сформира първото аеропланно отделение.
Колективът на новото формирование още в първите дни (13.08) извършва с доставеният от Франция първи български аероплан тип „Bleriot XXI“ първия демонстрационен полет над българска земя.
За да обобщи всичко направено през годините в началото на септември (6/11.09.1912 г.) Щабът на войската планира военни маневри в района на Шуменската крепост. Мястото на маневрите не е избрано случайно. Теренните условия много наподобяват тези около мощните турски крепости в Източна Тракия – Лозенград и Одрин.
Проучването в детайли на Руско-японската война дава възможност да бъдат забелязани мероприятия извършвани и от губещата страна в конфликта които не са толкова съществени на пръв поглед. Идеята за използване на балони във военни операции също е идва от там. Балонът е въведен на въоръжение в Руския флот със първоначално предназначение да открива вражески кораби над хоризонта. Във самата война се използва и за издирване на потънали кораби, но се оказва най-полезен при откриването на мини.
Тези маневри са генерална репетиция по нападение и отбрана на силно укрепени позиции (крепости) и по-конкретно на Лозенградската и Одринската крепост и на практика са последните приготовления на артилерията в навечерието на Балканската война.
Аеропланното отделение от амбициозните и добре подготвени летци още в първия ден от учението (6 септември 1912 г.) изпълняват блестящо поставените от командването на армията задачи. Те успяват да разузнаят от въздуха разположението и движението на противника. Генерал Радко Димитриев е възхитен и изненадан от дейността на летците и от ценността на данните за противника, които те му доставят.
За военните специалисти веднага става ясно, че самолетът коренно променя старите схващания за водене на война и в предстоящата война ще играе важна роля.
Успешното използване на аеропланите за коригиране огъня на българската артилерия при подготовката за щурмуването на Одринската крепост на практика се превръща в първата съвместна операция между двата рода войски. Българската авиация се оказва особено ценна за коригиране на артилерийската стрелба. Направеното за момента се оказва уникална идея която с необходимите модернизации намира широко приложение в двете световни войни запазвайки се и съвременните операции на НАТО.“
