Намират ги в канавки, по улиците, в храстите, пише „Асошиейтед прес“. Качват ги на влакове, изоставят ги в болници, захвърлят ги в храмове. Изпращали са ги, защото са били болни, изживели са времето за получаване на заплатите си или просто са остарели.
Докато стигнат до този дом за възрастни и нежелани хора, много от тях вече са били твърде занемарени, за да говорят. На някои им трябваха месеци, за да кажат истината за това как са прекарали последните си дни в изгнание.
„Казаха: „Да се грижим за него не е наша работа“, казва 65-годишният Амирчанд Шарма, пенсиониран полицай, чиито синове го оставили да умре край реката, след като бил тежко ранен при катастрофа. „Те казаха: „Изхвърлете го.“
В традициите си, в религиозните си постулати и в законите си Индия отдавна е затвърдила убеждението, че задължение на детето е да се грижи за застаряващите си родители. Но в страната, известна с почитта си към възрастните хора, се е появил таен срам: Нарастващо население от възрастни хора, които са изоставени от собствените си семейства.
Това е страна, в която бабите и дядовците обичайно живеят под един покрив с деца и внуци и в която очакването младите да се грижат за старите е толкова дълбоко вкоренено в националния етос, че старческите домове са относителна рядкост, а наемането на болногледачи често се смята за табу. Удължаването на продължителността на живота обаче доведе до нарастване на натиска върху грижите, вълната на урбанизация прогони много млади хора далеч от родните им села, а пълзящото западно влияние започна да подкопава традицията на живот на няколко поколения.
Съдебните зали се пълнят с хиляди случаи на родители, които търсят помощ от децата си. Пешеходните пътеки и алеи са претъпкани с възрастни хора, които сега ги наричат свой дом. Изниква и нестопанска индустрия за изоставени хора, която управлява постоянно нарастващ брой приюти, които непрекъснато се пълнят. Това е един от тях.
Обществото за образование и благосъстояние на сираците „Свети Хардял“, известно като SHEOWS, настанява около 320 души на 16 акра земя в този малък град в Северна Индия. Почти всички те са били изоставени от семействата си.
Една жена е прекарала повече от осем години, живеейки в далечен храм, където е била изоставена от децата си. Друга разказва за сина си, когото обичала, който я принудил да напусне, като казал, че ако тя не напусне, това ще направи жена му. Мъж, седящ на легло с чаршафи, украсени с плюшени мечета и усмихнати антропоморфни гъби, е бил оставен да умре на улицата, пристигнал тук толкова гладен, че изял 22 ротиса, един след друг, един след друг.
Бирбати, водещата болногледачка в женската сграда, която не използва фамилия, споделя, че след години грижи за изоставените, намира някои от тях на гости в сънищата си.
„Всеки от тях си има история“, признава тя и допълва: „Всички са тъжни истории.“
Където старостта е нова
Богатите страни се борят със застаряването на обществата от десетилетия, но този проблем едва сега започва да се проявява в развиващия се свят, където идеята за остаряването е все още нова за голяма част от населението. До 2050 г. две трети от световното население на 60 и повече години ще живее извън най-богатите страни в света. В Индия се очаква ръстът на старите хора да надхвърли този на младите.
Проклятията на тази демографска промяна вече започнаха да се появяват заедно с нейните благословии. Прогнозите са, че индиец, роден само преди 70 години, ще живее почти два пъти по-малко от днешния. Но по-дългият живот често води след себе си по-големи медицински нужди и поставя следващото поколение в икономически затруднения, които ги принуждават да балансират между нуждите на родителите си и нуждите на собствените си деца.
По традиция индийските родители живеят със син, който е отговорен за грижите за тях, въпреки че на практика тази работа обикновено се поема от жените. Това остава норма, но все повече възрастни индийци вече имат отсъстващи деца и недостатъчна помощ, за да се справят с разходите или грижите. Други се чувстват принудени да напуснат домовете си, в които се разгарят вражди. А в най-лошите случаи родителите биват изгонени от дома си от дете в спор за пари или в търсене на разумно решение на проблема с инконтиненцията, с който не могат да се справят, или с деменцията, с която не могат да се справят.
Прогонени от домовете си, тези възрастни хора се оказват просещи на улицата или, ако имат късмет, в приют като този, където отделни сгради за мъже и жени гледат към нагрята от слънцето морава с високи палми и фонтан, обграден от розови храсти. Маймуни кръстосват покрива на болницата на място, докато вътре, в малката стая за физиотерапия, лекар се опитва да накара артритните колене на пациент да работят.
Пациентът Раджу Фулиале е с навити черни панталони, а около десния си глезен е завързал черен конец, за да предпазва от зло. Казва, че е на 65 години, но както много възрастни индийци, не е напълно сигурен за възрастта си.
Как се е озовал тук обаче, не може да забрави. Фулиале работел като готвач и живеел със съпругата си и двамата си възрастни синове, когато бил блъснат от шофьор и първоначално не можел да ходи и трайно ослепял. Той не може да работи. Жена му го напуска. Синовете му разказват, че са му уредили операция в Ню Делхи, далеч от дома им в центъра на страната, и когато пристигнали в болницата, му казали да седне, докато те отидат да се консултират с лекар.
„Чакай тук“, казали те. „Но така и не се върнаха.“
В продължение на два-три дни Фулиале останал на територията на болницата в един странен град, в един свят, който за един току-що ослепял човек току-що бил станал черен. Той огладнял и ожаднял и се разплакал. В крайна сметка служител на болницата се обажда в полицията, която от своя страна сигнализира на SHEOWS, които го прибират. Оттогава са минали около две години, а Фиоляле не е чувал нищо от синовете си. Той дори не разполага с тяхна снимка. Мъжът се чуди дали те не го смятат за мъртъв. Той разказва:
„Отгледал съм ги от малки. Не е ли техен дълг да се грижат за мен?“
Мъжът се хваща за главата и се просълзява, докато говори.
През прозореца на терапевтичната стая се вижда болнично отделение, пълно с пациенти с подобни истории, а отвън има още две сгради с още стотици.
Сцената се повтаря в три други обекта, управлявани от SHEOWS, и в съзвездието от приюти на други организации, осеяли този огромен субконтинент.
Претърсване на улиците
В Ню Делхи, на около 60 мили и на цял свят от черните пътища на Гархмуктешвар, екип от двама души на SHEOWS прекарва линейка през задръстените улици на столицата, където кравите се движат край групички от тукашни колички, а продавачите подреждат количките си с перфектно подредени плодове.
По улиците, препълнени с хора, не липсват и сърцераздирателни страдания, а в условията на затруднено движение мъжете проучват краищата на улиците в търсене на следи от стар човек в нужда.Те спират, за да проверят дали край пътя не лежи мъж без обувки и със скъсана риза, както и друг мъж, който седи на брега на реката с всичките си вещи, натъпкани в два чувала с ориз.
„Имате ли син?“ – пита шофьорът на линейката Ринку Семар. „Имате ли дъщеря?“
Някои от приближените на Семар и партньора му Аваниш Кумар отказват да тръгнат с тях. Други изглеждат пияни или дрогирани и не могат да бъдат отведени в един от приютите на SHEOWS. Докато оранжевото слънце се спуска в мъгливото небе, те качват мъж на име Атмарам, чиито дънки и риза са износени и мръсни и който влачи чувал с одеяло и други свои вещи. В линейката рикошират светлини от червени и сини светкавици, а сирената се разминава със силния призив за молитва от близката джамия.
Атмарам не използва фамилно име и не знае възрастта си. От почти плешивата му глава никнат няколко бели косъма, лявото му око е помрачено от катаракта, а повечето му зъби са изчезнали. Линейката пристига в най-новия приют на SHEOWS, където люлки и клатушки подсказват за предишния живот на имота като училище. Атмарам е отведен под душа, където водата под него става кафява, докато болногледач търка краката му с розов сапун. И двамата мъже мълчат.
Историите на изоставените хора често са непълни, изпъстрени с пробойни, прокарани от времето, тяхната мълчаливост, а понякога и от мъглата на деменцията. Атмарам не е по-различен и тази вечер няма обяснение защо е живял на улицата. Основните въпроси, като например дали има деца, остават без отговор.
Някои улики се появяват през следващите дни: Някога е изработвал глинени съдове. Той и брат му живеят в един дом със съпругите си. Жена му умира, а след това и брат му. След това снаха му го изгонила.
„Тази къща не е твоя“, казва той, че тя му казала.
Душът му е приключен и на Атмарам са дадени чисти дрехи, сервирана е топла храна на метален поднос, след което му е показано леглото в общата стая. Персоналът на приюта повтаря тази рутинна процедура много пъти, но никой не изрича това, което знае, че е истина: Малцина от пристигналите тук ще видят отново семействата си.
„Казват: „Ще се върне някой ден“, твърди Саураб Бхагат, 35-годишен ръководител на SHEOWS, организацията, основана от баща му. Мъжът допълва:
„Но почти никой от тях не се връща. Как могат децата да правят това?“
Макар че повечето от тези, които са приютени от SHEOWS, идват от улиците на Ню Делхи и прекарват известно време в някой от градските приюти на организацията, с времето повечето се озовават тук, в най-големия обект на организацията в Гархмуктешвар.
Служителите на центъра са заместители на отсъстващите семейства и бързат да се погрижат за тях или да им дадат допълнителна порция храна. И тъй като годините на настойниците тук минават, всеки от тях натрупва спомени за случаи, които го преследват.
Старецът, чийто крак е бил толкова заразен с червеи, че е прекарал месец в болница. Жената, която приличала на скелет, когато я намерили да трепери в храстите в зимния ден, който щял да бъде последният за нея. Мъж с деменция, който често плаче, но не може да каже защо.
„Как може децата да правят това?“, пита невярващо 30-годишният управител на дома Навед Хан.
Всеки, който идва тук, има различен отговор, но се появяват и прилики. Отново и отново те разказват, че са били отхвърлени, когато нуждите им са станали твърде големи, когато финансите са били твърде ограничени или когато споровете в пълния дом са били твърде тежки за понасяне. Мъжете са повече от жените. Много от тях са с влошено здраве. Често срещани са деменцията и психичните заболявания. Повечето от тях са надживели своя съпруг/съпруга, която е важна линия на защита.
Шушила Джаин, която е на около 80 години, бута пластмасов стол като импровизирана проходилка и, оглеждайки стаята с много други като нея, вярва, че живеят в това, което индусите наричат Кали Юга – най-лошите времена, период, белязан от конфликти и катаклизми. Отгледала е двама сина и две дъщери, грижила се е за съпруга си, за свекърва си и за трима внуци. Но никой не й отвърнал с взаимност, тъй като нейните собствени нужди нараснали. Жената споделя:
„Никога не съм мислила, че ще се стигне дотук.“
Бащата на Бхагат, Гирдхар Прасад Бхагат, основава организацията SHEOWS преди две десетилетия, когато започва да вижда как се погазват ценните традиции на Индия и как възрастни хора остават по улиците на Ню Делхи. Той и преди е чувал за хора, които изоставят родителите си, най-вече в северния град Вриндаван. В продължение на стотици години лабиринтът от улици и алеи с храмове е привличал вдовици, чиито семейства са ги изоставили, след като смъртта на съпрузите им ги е заклеймила като носители на лош късмет.
Когато възрастният Бхагат се движи по улиците на Ню Делхи, той вижда нещо ново. Проблемът, който някога е бил концентриран на едно място и се е дължал на религиозни и културни проблеми в периферията на обществото, сега е намерил почва сред по-широк кръг от хора в много по-голяма част от страната.
От основаването си досега SHEOWS е приютил 10 000 души, но няма надеждни данни за общия брой на изоставените възрастни хора в Индия. В градовете на страната организациите, които се грижат за изоставени хора, казват, че през последните години се е задълбочил проблем, който тлее от десетилетия. SHEOWS открива втори приют, след това трети, после четвърти. Подобни организации са направили същото, някои с подкрепата на милиардери филантропи като Азим Премджи и Макензи Скот.
Проблемът продължава да се задълбочава. Това се случва, дори когато Индия, сега най-многолюдната страна в света, преживява десетилетия на феноменален растеж, по време на който се създават милиардери, но се задълбочава и неравенството.
Произходът на мнозина от присъстващите тук може да бъде изненадващ, включително на учени, бизнесмени и професионалисти. По-вероятно е жителите на SHEOWS да произхождат от семейства от средната класа, отколкото от бедни семейства.
Все пак икономиката е основен фактор за напускането на града. Повечето възрастни хора в Индия не получават пенсия, държавна помощ или здравна осигуровка и семействата често търсят подкрепа от тях.
Аннапурна Деви Пандей, антрополог от Калифорнийския университет в Санта Круз, чиито изследвания са я отвели в домове за изоставени хора в родната ѝ Индия, казва, че уважението към възрастните хора остава дълбоко вкоренено в обществото, но някои трябва да направят труден избор между това да се грижат за децата си или за родителите си. По думите ѝ:
„Чувството за дълг се превръща в екзистенциален въпрос.“
Оставени да умрат сами
Грижливо засадени редове със зеленчуци пресичат средата на имота в Гархмуктешвар, при полъх на вятъра оживява хлътнало индийско знаме, а стената по периметъра е изрисувана с послания за надежда.
„Продължавай да се усмихваш.“
„Обичайте и уважавайте възрастните хора“.
„Бъдете щастливи и ще полетите.“
Места като това не би следвало да са необходими.
През 2007 г. парламентът прие Закон за издръжката и благосъстоянието на родителите и възрастните хора, за да гарантира, че порасналите деца и внуци осигуряват прехраната на възрастните си роднини. Индийският Департамент за социална справедливост и овластяване, който контролира закона, не е публикувал данни за броя на получените искове. Един средно голям щат, Керала, заяви през 2022 г., че десетките му съдилища са обработили около 20 000 случая след приемането на закона, което е микрокосмос на общия брой за страната.
Проучванията показват, че огромното мнозинство от възрастните хора изобщо не са наясно с правата си по закона за издръжката. Дори и да знаят, много от тях едва ли ще заведат дело срещу роднините си в съда.
Бхагат, ръководител на SHEOWS, коментира, че не знае нито един обитател на приютите му, който да е завел дело. Много от тях се примиряват със съдбата си и продължават да защитават децата, които са ги изоставили.
Тук цари усещане за приемане. Тези, които наричат този дом, може да са били отхвърлени от семействата си, но са спасени от улицата. Уютът идва с ритъма на надеждните ястия, следобедните чайове и собствените им тихи молитви. Кастите изчезват, а приятелствата разцъфтяват.
По-поразителна от сериозността на историите или тежестта на скърбите е топлината, която обитателите излъчват. Широките усмивки се разстилат по обветрените лица, когато ръцете им се притискат една към друга в знак на приветствие или се поставят на главата на посетителя, като нежно разрошват косата му, за да го благословят. Бхагат изтъква:
„Не че не им липсват семействата, но съм виждал много разбити хора, които се излекуват с течение на времето.“
Повечето от пристигналите тук в крайна сметка остават няколко години. Някои са тук от самото откриване.
В един от ъглите на болницата на центъра има купчини папки, по една за всеки обитател, прибрани в шкафове. Всяка от тях съдържа историята на даден човек тук, като се започне от мястото, където е бил намерен.
Жена, изхвърлена в сикхска гурдура. Мъж, лежащ на улицата. Жена, оставена в полицейски участък.
Една купчина папки принадлежат на тези, чиито син или дъщеря са се върнали за тях, попълнили са документи за освобождаването им и са отпечатали лилав отпечатък на палеца си, за да го направят официално. Но много повече папки стават дебели и изпокъсани, докато не се вмъкне една последна – тънка ивица хартия с равната линия на последното ЕКГ…
Остава неизяснено кога някой пристига тук: Повече от вероятно е това да е мястото, където ще умре. Когато това се случи, болногледачите изкъпват и обличат мъртвите, след което отнасят тялото до реката, където го натриват с гхи и го запалват. Никой от семейството не идва да ги оплаче и не се изричат възпоменателни думи.
Освобождава се едно легло и скоро пристига нов обитател…
