Когато Павло Жилин и неговият патрул тръгват по улиците на Черкаси, мъжете често се отклоняват, за да избегнат срещите, пише „BBC“.
Павло е офицер по наборна служба, който търси войници за украинската армия. Но почти две години след пълномащабната инвазия на Русия вече не се наблюдава поток от доброволци за фронтовата линия. Повечето от тези, които са искали да се бият, са или мъртви, или ранени, или все още са заклещени на фронта и чакат да бъдат заменени от нови наборници. В централния град Черкаси, както и на други места, намирането им не е лесно сега, когато първият прилив на ентусиазъм и енергия е отшумял. Украйна е изтощена.
Историята на Павло
Ето какво споделя мъжът: „Не го разбирам. Хората са навън и се движат, сякаш войната е някъде далеч. Но това е пълномащабно нахлуване, а на хората сякаш все още им е все едно.“
Той е разочарован от това, което вижда като безразличие и продължава: „Имаме нужда всички да се обединят, както направиха през първия ден. Тогава всички бяха единни, като братя.“
Вместо това службата за сигурност в Черкаси постоянно изключва местните канали на социалните медии, които предупреждават хората кога екипите за наборна служба са в града и ги предупреждават за районите, които трябва да избягват.
На 24-годишна възраст Павло е пожертвал много за страната си. Израснал е и е мечтал да бъде войник – очите му светват, когато си спомня за това – освен това е служил в армията през февруари 2022 г., когато руските войски преминават границата. Сражава се близо до Киев, а след това в Соледар в източната част на Донбас, където битката е жестока. През първото лято е преместен в Бахмут.
„Попаднахме под тежък обстрел. Един снаряд се приземи до мен. Загубих целия си лакът. Не остана нищо“, спомня си той, описвайки атаката, при която е тежко ранен.
Успял да пропълзи под един храст и започнал да се моли. Войникът признава, че стигането му до болницата е било огромно облекчение: не само защото е оцелял, но и защото най-накрая е напуснал фронтовата линия.
„Там беше тежко. Дори не мога да го опиша с думи.“
Той поглежда надолу и замълчава. Раните на Павло са тежки. Дясната му ръка е ампутирана под рамото, той все още усеща болка на мястото, където липсва крайникът му, а в крака му има шрапнели. Основната му протеза му дава ограничени възможности за движение. Мъжът обаче иска да продължи да служи, затова става офицер на наборна военна служба. След всичко, което е преживял, се чудя дали разбира защо други мъже избягват наборната служба. Павло смята:
„Един ден децата им ще ги питат какво са правили по време на войната, когато мъжете са се сражавали. Когато отговорят: „Аз се криех“, тогава те ще паднат в очите на децата си.“
И все пак цената, която Украйна плаща, за да се защити, вече е огромна. Когато питам Павло дали е изгубил приятели в боевете, той признава, че от цялата му компания не е останал почти никой. Мъжът признава:
„Единствените останали са ранени като мен. Останалите са мъртви.“
Историята на Серхий
Далеч от източната фронтова линия, сред руините има признаци на възстановяване. Ирпин, намиращ се близо до Киев, е окупиран от руските сили в самото начало на войната. Навсякъде има разбити от снаряди сгради, но също така се чува звук от строителни работи. За тези, които са загубили всичко, сега има малки градчета от сглобяеми къщички, всяка от които има две стаи и баня с душ. Около половината от жителите са от самия Ирпин. Други са разселени от по-близките райони на фронта.
Лилия Савиук и съпругът ѝ току-що са се преместили от Каховка на изток, която все още е окупирана от руските сили.
В началото на войната синът им Серхий е бил заловен там и държан в едно мазе. Лилия разказва, че той е бил измъчван за това, че е крещял проукраински лозунги. Когато Серхий излиза от там, той напуска региона и веднага се записва да се бие за Украйна. Когато Лилия преглежда телефона си за снимки, които да ми покаже, попадаме на изображения с ужасни наранявания. По-голямата част от плътта на единия крак на сина ѝ е откъсната, а стъпалото му е разкъсано.
Серхий е бил ранен миналата есен в Авдийвка, където боевете са ожесточени и дори украинските официални лица признават, че армията им е превъзхождана по брой и въоръжение. Според един от източниците разликата е 8:1 в полза на Русия.
Лилия и съпругът ѝ не могат да напуснат Каховка със Серхий, защото възрастните им родители отказват да тръгнат. Така че те остават под окупация, уплашени, че руснаците могат да открият, че синът им е войник. Накрая заминават, когато Серхий е ранен, за да бъдат с него в болницата, но Лилия плаче от срам, че оставя свите роднини.
„Обаждаме се и ги питаме: „Тихо ли е?“, казва тя, като има предвид дали има обстрел и допълва:
„Всички там чакат освобождението. За да бъде шумно. Но има само тишина. Хората плачат от толкова месеци и нищо не се подобрява.“
Но има и друг страх, който предизвиква сълзите на Лилия. Тя ми показва видеоклипове, на които бута сина си в инвалидна количка. Двамата се смеят, покрити със сняг. След това има снимки на кожните трансплантации, които са му направени, за които Лилия е категорична, че лекарите са „извършили чудо“. Но веднага щом Серхий е напълно здрав, той е казал на майка си, че ще се върне на фронта. Младият мъж е на мнение, че там няма достатъчно войници. Приятелите му имат нужда от него. Затова Лилия се моли на първо място да се сложи край на войната.
„Мисля, че той вече е изпълнил дълга си“, казва тя с очи, пълни със сълзи.
„Като майка е грехота да го кажа, но докато той е в болницата, мога да спя спокойно. Не мога да спя, когато той е на фронтовата линия. Затова се радвам, че синът ми сега е в болница, макар че наистина не бива да го казвам. Радвам се, че той не е на фронта.“
Историята на Владислав
В покрайнините на Черкаси има гробище с дълга редица от пресни гробове. Те са за мъжете от всички възрасти от града, които са загинали в боевете, след като руският президент Владимир Путин даде заповед за нахлуване. Украйна почита загиналите като герои, но скръбта е оставена на семействата им. Всеки гроб е украсен с национални знамена и е отрупан с венци и цветя. Има изображения на войниците във военни униформи, закрепени на кръстове или издълбани в мраморни надгробни плочи.
Инна все още не може да понесе идеята да постави снимката на сина си на гроба му. Изображението, което е използвала за погребението му, все още стои у тях. Тя не е готова да го остави. Владислав Биканов е убит през юни миналата година при експлозия на мина край Бахмут. Той тъкмо е навършил 23 години и вече е станал заместник-командир.
„Вярвам, че синът ми е загинал, като е постъпил правилно“, казва твърдо Инна, докато дъщеря ѝ плаче тихо до нея.
„Аз съм учителка и винаги казвам на децата това: ние сме прави, ние защитаваме нашата страна и нашите деца. Синът ми ни защитаваше. Той вярваше в тази кауза. И аз вярвам“, казва Ина, преди да направи пауза, за да разгледа знамената и лицата наоколо. Тя не е посещавала гробището от известно време и редицата от войнишки гробове е нараснала.
„Мислите ли, че синът ми не се е страхувал? Аз също се страхувах, когато той отиде. Всеки се страхува да умре“, отговаря тя, когато се чудя какво мисли за онези, които избягват да се запишат да се бият. Жената продължава:
„Но може би да бъдеш поробен от Русия е по-страшно? Сега виждаме смъртта. Това е много трудно. Много трудно. Но няма път назад. Не можем да се откажем.“
