Основната теза в книгата „Как умират демокрациите?“ на Даниел Зиблат и Стивън Левицки е, че демокрацията умира, когато политическите опоненти започнат да се представят пред широката като престъпници. Да, политическите сили, които са на власт имат инструменти да се разправят със опонентите си, тоест с опозицията – данъчни и съдебни проверки, и всякакви други форми на административен тормоз, но авторите на „Как умират демокрациите?“ смятат, че демокрацията не се крепи на тези действия, а на въздържанието от тях. Когато демокрацията вместо надпревара на идеи за политики и ценностен дебат около тях се превърне в упражнение за унижаване на политическият опонент, тогава според Даниел Зиблат и Стивън Левицки, демокрацията приближава края си. Това пише Станислав Тодоров в последния си анализ.
За съжаление нашата политическа действителност ни показва, че можем да започнем да мислим в посоката, която задава основата теза в книгата – „Как умират демокрациите?“. Шумната акция със задържането през нощта на бившия министър-председател Бойко Борисов и други разпознаваеми лица от управлението на политическа партия ГЕРБ задават индикации, че демокрацията ни е поела по тази посока, по посоката на повреждането си.
Подобни шумни действия в центъра, на които е политическият противник, поляризират обществеността и притъпяват когнитивните способности на хората до умаленото тълкуване на политическият свят до „за“ и „против“ определени политически лица или субекти. Това развива от своя страна нетърпимост в обществото към конкретни политически партии и лицата свързани с тях, което разглобява демокрацията като форма на сътрудничество и диалог между общностите с различни възгледи. А една от основните предимства на демокрацията пред недемократичните режими е възможността да имаш различно мнение или позиция, която да бъде приета или неприета от политическите ти опоненти, позицията в разглобената демокрация е сведена до схващането – „Кои от присъстващите на политическата сцена са престъпници или не?“ Някой би ме оспорил – „и това все пак е перспектива да мислим различно“ – да, перспектива е, в която демократичната политика в полето на ценностите е заглушена от персоналния образ на политическия враг. И да мислим различно, но в руйните на демокрацията, в която все по-рядко дебатираме за общностни приоритети, а да си имаш работа с врага е много по-изгодно в политиката отколкото да спориш за политики.
Преди не е сега и сега не е преди
Защо казвам всичко това? Защото не напредваме с „особени темпове“. С идването си на политическата сцена преди повече от 10 години партия ГЕРБ също предложи подобен шум, с който приковава общественото внимание – спомнете си акциите на Цветан Цветанов на първия министър на вътрешните работи в управленията им. Разликата е в това, че в първия мандат в управлението на ГЕРБ обществената ситуация беше много по-спокойна, нямаше ги днешните предизвикателства, пред които са изправени сегашните управляващи – глобалната пандемия, инфлацията, войната в Украйна. Отсъствието на тези проблеми в първия мандат на ГЕРБ предполага, че действия на шума от такъв тип биха направили общественото „око” по чувствително към тези действия.
Днес ситуацията е различна – такива действия на разправа с политическия опонент не биха стимулира обществената енергия в зададената посока така, както това би се случило в едно по-спокойно общество, пред което не са налични днешните проблеми и предизвикателства. И двата случая действията от такъв тип водят демократичната политика към гибел. Разликата е в това, че днешните управляващи предприемат действия от такъв тип, като не отчитат променилата се обществена среда, а тя е наистина различна. Сегашното управление би спечелило много по-съществен обществен фокус и подкрепа, ако предизвикат дебат около политики и решения, които да са насочени към днешните проблеми. Преди се действаше така с политическия противник и сега се действа по същия начин, но преди не е сега.
Даниел Зиблат и Стивън Левицки в книгата си „Как умират демокрациите?“ ни представят една много добра теза относно това на какво се крепи демокрацията, а това са неписаните норми на толерантност и въздържание. Когато политическите опоненти започват да се възприемат от широката аудитория като врагове, тогава обществената поляризация от провежданата политика на война неизвежда, а това от своя страна разглобява неписаните норми в демокрацията и самата демокрация като форма на съвместно сътрудничество.
Политиката на разправа в политическия опонент продължава и днес, а предлаганите етикети от политическите партии от сцената нямат значение, дори и етикетът да съдържа думичката „Промяна“….
Кой е Станислав Тодоров?
Роден в град Силистра на 13 юли 1984 г. Завършва Политически мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2021 г. защитава дисертационен труд в същия университет на тема „Пряката демокрация като инструмент за активизация на гражданското общество (Случаят България 2013-2017), /Ролята на информацията за гражданската активност в трите национални референдума/“. Има редица научни статии в реферирани издания.
