Войната на Русия преобрази всичко в Харков, включително детството, пише „BBC“. Ракети бяха изстреляни по втория град на Украйна от другата страна на руската граница, който е толкова близо, че разполага само със секунди, за да ги спре. Ако те са насочени към Харков, има всички шансове ракетите да уцелят – и малък шанс да стигнат до убежище.
Сградите на училищата и детските градини са затворени от почти две години от съображения за сигурност, а детските площадки стоят празни. Сега, когато пълномащабната война наближава третата си година, части от живота в Харков се осъществяват под земята. Дълбоко в метрото, специално построени класни стаи вървят успоредно на платформата на пет станции. Местните власти започнаха да предлагат уроци под градските улици преди няколко месеца. Наскоро са включили и предучилищни класове през уикендите.
Историята на Ника
За шестгодишната Ника Бондаренко това е шанс отново да общува с други деца. След две години обучение онлайн, тя прескача до най-близката до нея метростанция в ярко розови дрехи. Маршрутът ѝ минава през бомбардираните руини на военни служби, унищожени в началото на инвазията, точно срещу нейния дом. Наоколо има още счупени стъкла и очукани от шрапнели сгради. Но след като Ника е във влака, което отнема един час път, майка ѝ може да спре да се тревожи.
„Родителите могат да бъдат сигурни, че нищо няма да се случи с детето им и детето може да продължи повече или по-малко нормалния си живот“, обяснява Олха Бондаренко и добави: „Врагът не може да ни доведе до тук.“
Тя споделя, че Ника е пропуснала много посещения в детската градина.
„Толкова е важно. В противен случай едно дете няма да може да вижда други деца, защото няма такива по улиците и сирените за въздушна тревога през цялото време.“
Харков вече предлага близо 700 места в детските градини под земята за деца до 6 години. Най-малко 3 пъти повече деца посещават училищни занятия в едно и също пространство. Някои са загубили родители в боевете или са живели в райони, подложени на силни сражения, и се нуждаят от допълнителна подкрепа от психолозите, които са на разположение заедно с учителите. В деня, в който посещаваме, има музика и движение и много смях. Една предучилищна група са облечени като лекари и медицински сестри; други пеят и градят с пластмасови тухли.
В опит всичко да е нормално
Персоналът направи всичко, за да може нещата за децата да останат възможно най-нормални. По стените, освен ярко оцветени снимки на цветя и гигантски гъсеници, има плакати за опасността от мини. Но когато сирените се задействат, предупреждавайки за наближаващи ракети, никой не трябва да мърда.
Семейство Бондаренко бяга от града в началото на войната, тъй като руските войски настояват да превземат Харков и обстрелът е постоянен. В този момент в метрото живеят хиляди семейства. През март 2022 г. видях възрастни дами да спят във вагоните и бебета на пероните с родителите си. Когато руските сили бяха отблъснати през септември, градът отново започна да диша по-спокойно и Олха и децата ѝ се прибират обратно. Съпругът ѝ е военен и да бъдат в Харков означава да останат близо до него. Когато питам сестрата на Ника дали се страхува от въздушните нападения, Виктория поклаща глава.
„Сирената означава, че ракета може да удари или може да не удари. Това е 50:50. Просто трябва да вярвате, че всичко ще бъде наред.“
Тя е на 11 години.
Плановете
Най-големият проблем на Харков е местоположението му, тъй като руската граница е само на 40 километра (25 мили). Кметът Игор Терехов твърди:
„Имаме нужда от модерни системи за противовъздушна отбрана. Ако ракетите удрят сега, това означава, че нямаме достатъчно.“
Но дори и най-съвременните западни системи биха се справили на такова близко разстояние. Интензивността на въздушните атаки се увеличи от декември и училището на метрото се пълни с деца. Така че градът започна да прави по-трайни подземни договорености. В квартал Индустриален, силно повреден от ракетни удари, цяло ново училище се оформя под спортно игрище. Класните стаи ще бъдат заровени на пет метра под повърхността с капацитет за 900 ученици на две смени. Засега това е продълговата черупка със строители, които запояват, измазват и чукат, накъдето и да се обърнете. Главният конструктор ми казва, че фирмата му е построила изискана нова зоологическа градина и е преработила централен парк преди нашествието. „Сега правим това“, вдига рамене той.
Това му напомня за ядрените бункери, построени в съветските заводи по време на Студената война. При оглед на място кметът обяснява:
„Наистина не искам да се местим под земята. Това е принудена мярка за безопасност.“
Училището трябва да бъде готово до края на март, но това изглежда доста оптимистично. След това кметът планира подобна структура във всеки район. Това е голяма инвестиция.
„На ракетите, използвани най-често, за да разрушат града ни, им трябват 40 секунди, за да летят дотук“, посочва Терехов – недостатъчно време за евакуация на нормално училище.
„Тази война ще приключи, когато победим. Но междувременно децата имат право да учат. Затова строим такива училища.“
Историята на Марина
Малко преди да пътуваме до Харков, залп от ракети удари жилищни райони на града. Единадесет души бяха убити. Една ракета удари жилищния блок на Марина Овчаренко, унищожавайки цялата крайна секция с всичките ѝ апартаменти.
18-годишното момиче и родителите ѝ са напуснали дома си само две минути по-рано. Марина си спомня, че е видяла ракетата да влиза. Тя е усетила ударната вълна и е отблъсната от нея, но е невредима. Тийнейджърката още не може да повярва, че е жива, след като толкова много нейни съседи са убити, включително и дете.
Претърсвайки руините на собствения им апартамент, Марина намира свои лични вещи. Тя намери акта си за раждане. Майка ѝ Анастасия намери куфар с вечерни рокли. По някакъв начин семейството все още се усмихва.
„Имаме се, живи сме – не сме ранени!“ – казва Анастасия, придърпвайки дъщеря си към себе си.
„Това е чудо.“
В деня след удара на ракетата бащата на Марина се качва върху руините на сградата и поставя украинско знаме на покрива.
„Ние сме тук и продължаваме, каквото и да прави Русия с нас. Могат да ни убиват и убиват, но ние стоим“, така Марина обяснява какво е направил. — Продължаваме.
Учителите
От другата страна на града, в училището на метрото, Олха Бондаренко също говори много за непокорството и устойчивостта. Наричат го несломим град. Ето какво споделя майката на две деца:
„В Харков нанася въздушен удар, стресираш се малко, след което изтриваш сълзите си и продължаваш. Така живеят всички тук.“
Но разликата между живота и смъртта тук може да е въпрос на мигове или метри. Олха сънува кошмари как е хваната под руините на къщата си с децата си.
„Много ме е страх от това. Имам пристъпи на паника от това, че съм под развалините.“
Подземните училища са за адаптиране – и за оцеляване.
„Разбира се, че е странно, но какво друго можем да направим? Искаме децата ни да растат в нашата страна. В Украйна“, категорична е пред мен Наталия Билохрищенко. Тя ръководи отдела за предучилищно образование в градския съвет и казва, че учителите „летят от щастие“ да се върнат на работа. Жената допълва:
„Очите им бяха светли. Липсваха им децата.“
Внезапно Наталия започва да плаче.
„Когато има мир, елате на гости и ще ви покажем нашите нормални детски градини“, казва ми тя през сълзи.
„Всичко е толкова тъжно… Но всичко е наред. Всичко ще бъде наред.“
