Нека си припомним една мисъл от книгата на Жан-Жак Русо „За обществения договор“, чрез която той различава лошото от доброто управление. Според него някои нарочно не обръщат внимание и не искат да се съгласят с белега, чрез който може да бъде разграничени доброто и лошото управление, пише в анализа си Станислав Тодоров. В труда си той припомня, че Жан-Жак Русо задава следния въпрос:
„Каква е целта на политическото сдружение?“
Отговорът, който дава в класическия си труд, е следният:
„Опазването и благоденствието на неговите членове. А какъв е най-сигурният белег, че членовете на политическото обединение се опазват и благоденстват? Това е техният брой и прираст. Така, че не търсете другаде този толкова оспорван белег. При еднакви условия във всяко друго отношение безусловно най-доброто е нова управление, при което гражданите живеят и се множат без странични средства, без натурализация, без колонии. Управлението, при което народът намалява и гние, е най-лошото. Изчислители, сега идва вашият ред. Бройте, измервайте, сравнявайте.“
Наскоро излязоха данни от националното преброяване, които показват, че населението ни намалява с 844 000 души за 10 години – за периода от 2011 г. до 2021 г. В изложените данни от преброяването се забелязва, че продължава тенденцията на обезлюдяване на малките населени места и на увеличаване на населението в столицата. За тези 10 години жилищата в страната са се увеличили с 295 000 в повече.
Някои от критиците на изложения от Тодоров пасаж на Жан-Жак Русо от книгата му „За обществения договор“ биха казали:
„Проблемът с възпроизводството е ценностен и не, няма ефективни политики, с които да се стимулира този процес, затова и в други страни в ЕС с по-висок жизнен стандарт от този на България, също са с отрицателен естествен прираст въпреки това.“
Дори да се съгласим с критиката, все пак трябва да отбележим, че нашата действителност не може автоматично да бъде поставена друга и да сравняваме, защото от преброяването излязоха и други данни, освен това, че се стопяваме като нация. Например примерът с други страни с по-висок стандарт на живот, е напълно съвършен. В тези държави не са налични области, градове, села, които драстично се обезлюдяват, понеже там населението не може да се реализира на пазара на труда и в повечето случаи се ориентира към столицата ни или към други по-големи областни градове. Този процес на движение на населението от едно населено място към друго, прави определени региони много по-засегнати от този процес на обезлюдяване от други.
Вторият процес в този на преброяването е увеличаването жилищата на база на намаляването на населението. Той може бъде тълкуван по няколко начина – единият е неуместен, а другият е тревожен.
Неуместният е, че в резултат движението на населението от едно място към друго, автоматично води до придобиването на собственост в новия град на местоживеене. Това тълкование е неуместно, защото в повечето случаи хората от безизходица заминават да „печелят“ в друг град.
Тревожното тълкование заслужава повече внимание. Там се разкрива това, че докато едни придобиват собственост, други „придобиват“ ново местоживеене, а съвсем други стават свидетели на обезлюдяването на родните им места. На фона на намаляването на населението и на обезлюдяването на определение населени места, т.е в ситуация на демографски регрес, едва ли мнозина са увеличили собствеността си. Така, че критиката към Жак-Жак Русо приложена към нашата действителност, както може да бъде правилна, така може и да е неправилна.
Има разместване в ценностите, създаването на поколение, дори и да е отстъпило по-назад в скалата, а по-напред да са кариерата и други неща, на Тодоров му се струва, че това е валидно за обществата с различни стандарт на живот от нашият.
Може да спомним пирамидата на Маслоу, в която се вижда, че няма как да възникне потребността от самоусъвършенстване, ако базовите потребности не са задоволени. Критиката, която може да възникне, може да е правилна когато става въпрос общоевропейският случай като цяло, но когато става въпрос конкретно за България, тогава тя може и да не е правилна. Най-лесното е да освободим политиката от този проблем и да кажем:
„Навсякъде е така.“
Политиката трябва да носи отговорност за възпроизводителните процеси в определено общество, защото дори проблемът да е ценностен, зададените ценности пак са също продукт на упражняваната политика върху определена територия. Така, че Тодоров мисли, че Русо не греши с думите, че „управление, в което народът намалява е най-лошото“, белегът на доброто управление не трябва да бъде пренебрегван.
И накрая анализаторът излага един пример от родния си град Силистра – „през последните 15 години имам усещането, че в него се зароди нов вид поминък – кандидат-кмет, кмет и общински съветник. Само, че мнозинството от съгражданите ми отново няма поминък.“
Кой е Станислав Тодоров?
Роден в град Силистра на 13 юли 1984 г. Завършва Политически мениджмънт в СУ „Св. Климент Охридски”. През 2021 г. защитава дисертационен труд в същия университет на тема „Пряката демокрация като инструмент за активизация на гражданското общество (Случаят България 2013-2017), /Ролята на информацията за гражданската активност в трите национални референдума/“. Има редица научни статии в реферирани издания.
