„През 10-те години, в които работех като журналист в Москва, се опитвах да си представя как и кога ще напусна Русия.“
Така започва историята на Ева Хартог, която е главен редактор на „Moscow Times“, преди да стане кореспондент от Москва за холандското новинарско списание „De Groene Amsterdammer“ и „Politico Europe“. Тя самата е наполовина рускиня и се е преместила там през 2013 г., желаейки да научи повече и да отрази една страна, която според нея често оставала неразбрана от много хора на Запад. В крайна сметка решението е било взето миналия месец, когато представител на руското външно министерство й се обадил, за да й съобщи, че визата й няма да бъде подновена и има 6 дни да напусне.
„Беше ми казано, че решението е взето от „съответните органи“ – термин, който се използва широко за обозначаване на службите за сигурност“, добавя тя.
След като „Politico“ е публикувал новина за експулсирането й, тя получила съобщение от колега журналист, който й пожелал успех.
„Същото нещо се случи и на мен“, пишеха те.
В дните след това и други колеги споделили своите истории за фактическото си изгонване от Русия. Повечето от тях имали дълбоки връзки с Русия и говорели свободно езика. Взети заедно, техните случаи илюстрират една тревожна тенденция: Журналистите от западните страни бавно биват изтласквани от Русия, тъй като Кремъл потиска последните няколко независими гласа, които отразяват вътрешните последици от войната в Украйна преди президентските избори догодина.
„Това е начин да се зададе тон“, казал й Александър Баунов, бивш руски дипломат, сега старши научен сътрудник в Центъра за Русия и Евразия „Карнеги“.
„В противен случай западният пресцентър може да си помисли, че е свободен да прави, каквото си иска. Смисълът е да ги накараме да обмислят всяка фраза, да претеглят всяка своя дума.“
Вътрешният фронт
Докато руските танкове се подреждат на пътя към Киев през февруари 2022 г., у дома Кремъл започва втора атака: срещу независимите медии в страната.
Първо, правителственият цензор Роскомнадзор блокира онлайн достъпа до шепата критични издания, които все още функционират. След това бяха приети нови закони, които на практика забраниха думата „война“ и въведоха наказание до 15 години затвор за разпространяване на информация, която поставя под съмнение официалния разказ за това, което Русия нарича „специална военна операция“.
Руските журналисти взеха пример и масово напуснаха страната. Обезпокоени от слуховете, че властите са на път да въведат военно положение и да затворят границата, много от чуждестранните им колеги последваха примера им. С течение на седмиците и месеците обаче много от тях постепенно се завърнаха.
„Докато руските граждани бяха преследвани по силата на новите закони за цензура, тогава изглеждаше, че няма да ни пратят в затвора за репортажите ни“, каза ми в телефонен разговор Аря Паананен, кореспондент на финландския вестник „Илта-Саномат“.
Това се вписва в дългата традиция чуждестранните журналисти да бъдат пощадени от вътрешни репресии. В годините преди войната билетът за този специален статут се предоставяше под формата на акредитация, издавана от руското външно министерство, за която журналистите трябваше да кандидатстват отново веднъж годишно, за да получат виза. След като отношенията между Русия и Запада се влошиха заради анексирането на Крим през 2014 г., документите се увеличиха. От 2022 г. например Русия въвежда задължителни здравни проверки за чужденците, включващи снемане на пръстови отпечатъци, рентгенова снимка на гръдния кош и сеанс при психиатър. На някои журналисти започна да се казва да представят образци от работата си заедно с искането за подновяване на акредитацията. Но допълнителната бюрокрация до голяма степен се възприемаше като безобидна, макар и тромава формалност.
Ето защо беше шок, когато през лятото на 2021 г. дългогодишната кореспондентка на “BBC” Сара Рейнсфорд беше уведомена, че след завръщането си от репортаж в Беларус е обявена за „заплаха за сигурността“ и ѝ се забранява да влиза в Русия до живот. Официално нейното фактическо експулсиране беше описано като отговор на двугодишния случай на служител на руската държавна информационна агенция ТАСС, на когото според съобщенията е било отказано разрешение за пребиваване във Великобритания. Няколко месеца по-късно холандски журналист беше изгонен, този път заради 2 стари административни нарушения.
Въпреки това двете експулсирания изглеждаха по-скоро аномалии, отколкото предвестници на масова чистка, а общото предположение, че Кремъл не обръща внимание на отразяването на неруските медии, остана до голяма степен непокътнато.
Едва през март тази година това убеждение беше окончателно разклатено, когато журналистът от „Уолстрийт джърнъл“ Еван Гершкович беше арестуван по обвинение в шпионаж в случай, безпрецедентен от времето на Студената война. Задържането му беше, както казва Паананен, „предупредителен знак за всички кореспонденти“. Новината предизвика второ бягство на западни журналисти. Но десетки, повечето от които граждани на европейски държави, останаха, въпреки че бяха изправени пред по-строги ограничения и нарастваща несигурност.
„Вече всичко свърши“
От войната насам за гражданите на така наречените от Кремъл „неприятелски страни“ (тези, които са наложили санкции на Русия) цикълът на акредитация е съкратен до три месеца. Министерството на външните работи така и не официализира или обясни тази промяна. Но по време на пресконференция през февруари, приблизително месец преди ареста на Гершкович, говорителката на министерството Мария Захарова обяви края на това, което тя наричаше стария „режим на максимално благоприятно третиране“. Тогава тя потвърди:
„Сега всичко е приключило. Чуждестранните журналисти ще живеят живота си и ще получават документите си по нов начин: така, както трябва да бъде.“
Тя добави, че на журналистите няма да бъде позволено да работят в Русия, „ако се отнасят към нас, към нашата страна, към нашия народ хапливо и пренебрежително“.
Потърсено за коментар, външното министерство заяви, че решенията му за изключване на чуждестранни кореспонденти са реакция на „истинския терор“, който се води срещу руските журналисти на Запад. В имейл до „Politico“ министерството казва:
„В контекста на тормоза над руските медии, отприщен от Запада, беше решено да се реагира, като се промени политиката ни спрямо журналисти от недружелюбни държави и се въведат точни ограничителни мерки.“
На практика изглежда, че тримесечният преглед е използван като начин за филтриране на някои журналисти, докато други са държани нащрек. Често негативното решение не е изрично или формализирано, а се съобщава на журналиста чрез посредник и се представя като временен, процедурен проблем. След като напусне Русия, човекът остава в неизвестност, за да разбере месеци по-късно, че всъщност е бил изгонен.
В първоначалния ми разговор с външното министерство ми беше казано, че според „международното право“ няма да получа обяснение или причина за отказа. Но след като изгонването ми получи широк отзвук в медиите, Захарова в изявление доброволно даде няколко обяснения. Сред прегрешенията ми бяха, че съм отсъствала от Русия през голяма част от 2022 г., през която не съм публикувал достатъчно статии за работодателя си. Но основният аргумент беше геополитически: в светлината на „тормоза“ над руските медии и журналисти от страна на ЕС, „не би трябвало да има никакви въпроси“ относно визовите проблеми на холандския гражданин.
Хванати натясно
На други бяха посочени различни причини за експулсирането им.
Повечето кореспонденти, базирани в Москва, имат мандат, обхващащ целия бивш Съветски съюз, включително Украйна. В резултат на това пълномащабната атака на Русия срещу южната ѝ съседка завари мнозина от тях от другата страна на фронтовата линия. Руските власти никога не са заявявали открито, че очакват от журналистите да изберат страна. Но това колко дълго са останали в Украйна след инвазията и дали са продължили да правят репортажи оттам, изглежда се е превърнало в неофициален тест за лоялност.
Лузия Чирки, кореспондент на швейцарската обществена телевизия SRF News, беше сред журналистите, събудени от експлозиите в Киев в първия ден на войната. Като част от малък екип тя остава да отразява инвазията непосредствено след нея.
През май миналата година тя се връща в Москва, за да се сблъска с недоволството на ръководителя си във външното министерство.
„Казаха ми, че не съм се върнала достатъчно бързо след „специалната военна операция“ и че други са се върнали по-рано“, разказа тя в телефонен разговор.
Тя е загубила статута си на постоянен кореспондент и ще трябва да кандидатства отново като специален кореспондент. Докато това се обработва, тя трябва да напусне Русия. Когато попитала за срокове, ѝ казали, че това е така: „в днешно време това се решава индивидуално и е различно за всеки отделен човек“. Оттогава Чирки, която от края на 2018 г. се намира в Москва и говори свободно руски език, е подавала документите си отново четири пъти: никога не е получавала категоричен отказ, никога не е получавала зелена светлина.
„Просто получавах един и същ отговор отново и отново: В момента се обработва.“
Когато това лято името ѝ изчезнало от онлайн списъка на министерството с акредитирани шефове на бюра, тя видяла в това лош знак, но решила да си мълчи.
„Това е швейцарският начин да се надяваме, че нещо ще се промени и ще се случи чудо. В сравнение с други държави обикновено швейцарските журналисти са последните, които се забъркват в неприятности“.“
Агитпроп лекция
Друг журналист, пожелал анонимност, за да говори свободно, си спомня, че е бил извикан от руски служител за другарска среща.
„Тонът беше шеговит, приятелски, на моменти театрален“, разказа журналистът.
По време на това, което журналистът сравнява с „агитпроп лекция“, служителят твърди, че всички неудобства, с които се сблъскват европейските журналисти в Русия, просто са огледални на тези, с които се сблъскват руснаците в Европа.
„Човекът настояваше, че това няма нищо общо с това, което пишем за Русия, и че властите никога няма да се месят в редакционни неща.“
Но след това журналистът е попитан защо, ако редовно пътува до Украйна, изобщо се нуждае от руска акредитация. Като се има предвид отсъствието им, човек би могъл да заподозре журналиста, че е шпионин. Той самият споделя:
„Може да е било заплаха, а може и да не е, никога не се знае в тези разговори. Човекът се усмихваше.“
Въпреки че в крайна сметка са получили документите си, те вече не са в Русия. „Определено се чувствах несигурна. Не си заслужава да рискувам.“
Дилема за свободна практика
В случая на един френски журналист неговият трудов статут става причина за отстраняването му. Формално един журналист може да получи акредитация само от името на едно издание, а в Русия имат право да работят само щатни журналисти. Но от години руските власти мълчаливо приемат реалността на медийната индустрия, в която журналистите на свободна практика трябва да работят за няколко издания едновременно.
Френският журналист, който помоли да не бъде назоваван, е работил за няколко медии от Москва в продължение на повече от четири години. Няколко месеца след пълномащабното нахлуване те се преместили далеч от Русия, но често пътували насам-натам. Пет дни преди акредитацията им да изтече това лято, техният служител от външното министерство се обадил и в разговор, страшно подобен на моя, им казал, че Федералната миграционна служба е отказала да издаде виза. Служителят казал, че няма да даде повече обяснения в съответствие с „международното право“.
По-късно друг човек от външното министерство, когото журналистът определи като „добре информиран“, казва, че причината е, че не са написали достатъчно за конкретната медия, за която са били акредитирани. Ето какво ми разказа френският журналист:
„Казаха ми, че мога да се опитам да кандидатствам отново, но че това ще бъде много трудно. Тогава разбрах, че решението е окончателно.“
Без официално обяснение
Повечето от тези, които разговаряха с мен, подозираха, че конкретен репортаж е подействал като причина за отстраняването им.
През юли 2022 г. финландската журналистка Паананен написа статия с мнение, в която обвини руския президент Владимир Путин, че проявява „двойнственото мислене на автократичен лидер в стила на романа „1984“ на Джордж Оруел“. Министерството на външните работи заклейми статията в онлайн реплика като „очевиден пример за антируска пропаганда“. Два месеца по-късно, през октомври, за пръв път от 1990 г., когато започва да отразява събитията в тогавашния Съветски съюз, на жената е съобщено, че документите ѝ за акредитация все още не са готови. От Финландия тя продължава да се свързва с ръководителя си в министерството, който ѝ дава един и същ учтив отговор:
„Тя разбираше, че това е огромно неудобство за мен, но продължаваше да ми казва, че все още чака нужните подписи от „шефовете“, които били много заети и т.н.“
Оставяйки отворена възможността това да е било грешка или забавяне, тя изчаква до февруари тази година, за да каже открито, че е била изгонена. Паананен споделя още:
„Така и не ми дадоха официално обяснение, но не е и нужно: Започват да пречат на чуждестранните журналисти да работят тук, но го правят по мек начин.“
Подобна история се разиграва и в случая с друг финландски кореспондент – Анна-Лена Лаурен, чиито връзки с Русия датират от 2006 г. Тя и 13-годишната ѝ дъщеря напускат страната непосредствено след инвазията, но няколко седмици по-късно се връщат в Санкт Петербург.
„Казах на дъщеря ми: Можем да планираме за три месеца напред, но бъди подготвена, че може да се наложи да заминем отново“, казва Лаурен.
Когато през май подала молба за подновяване на акредитацията си, от външното министерство ѝ казали „внимавай какво пишеш“, разказа тя.
„На практика това беше заплаха.“
Въпреки предупреждението, тя продължава да пътува до Украйна и да прави репортажи от там, подготвяйки се за проблеми в Москва. „Но нищо.“
Нещата се променят, след като през април тя публикува статия за руския външен министър Сергей Лавров в шведскоезичния вестник Hufvudstadsbladet, „за това как някога той е бил уважаван, а сега е персона нон грата. Нали знаете, историята, която всеки е писал в някакъв момент“. Малко след това на уебсайта на външното министерство в раздел, посветен изключително на „фалшивите новини“, се появи дълъг текст, в който Лавров се защитава точка по точка и започва яростна, лична атака срещу Лаурен. Текстът гласи:
„Може би редакторите на изданието, за което е акредитирана Лаурен, трябва да се запитат: какво всъщност прави тя тук в Москва? Възможно е да се пишат бездарни, гнусни клевети от Хелзинки.“
На следващия ден Лаурен си събира багажа и заминава за Финландия заедно с дъщеря си. Тя не казала на никого. Журналистката ми сподели:
„Преди тази война нямаше да ми пука. Но в светлината на руския закон срещу „фалшивите новини“ почувствах, че изявлението може да е предвестник на нещо по-лошо.“
Седмица преди визата ѝ да изтече в средата на май, от министерството се свързват с нея, за да ѝ кажат, че има забавяне с нейните документи.
„Бяха много учтиви и мили, но също така стана много ясно, че трябва да напусна Русия.“
В писмените си отговори външното министерство отказа да коментира конкретни случаи или да разкрие броя на изгонените от него журналисти, но обвини Запада в много по-лошо отношение към руските журналисти.
„Контрамерките на руската страна имат изключително ответен характер и не са съизмерими по своя мащаб с хаоса, причинен от Вашингтон и Брюксел.“
Един грешен ход
Дори тези, които си осигурят правилната документация, за да останат в страната, са изправени пред редица нови предизвикателства. Някои са сравнително безобидни: тази година за първи път журналисти от „неприятелски“ нации не бяха акредитирани на икономическия форум в Санкт Петербург. Други, по-малко. Wall Street Journal съобщи, че преди ареста си Гершкович е бил следен и заснет от служители на службите за сигурност.
Журналистите най-често са били обект на тормоз, докато са отразявали пътувания до региони на Русия, често под формата на местни медийни екипи, които случайно знаят точния им маршрут или местоположението на хотела им. Разпитите от гранични служители, в някои случаи продължаващи часове, са се превръщали в част от процеса на напускане и връщане в Русия.
Няколко души ми казаха, че им е било наредено да предадат телефоните си или да споделят своя IMEI номер, което позволява проследяването на местоположението им.
На един журналист е казано от руски приятел, че са били посетени от ФСБ – главната агенция за държавна сигурност – и им е наредено да прекъснат всички връзки с журналиста.
През месеците, предшестващи експулсирането на Паананен, тя два пъти се прибира в апартамента си в Санкт Петербург след пътуване, за да открие, че хладилникът ѝ тече, а токът е мистериозно прекъснат.
„Първият път можеше да е инцидент, но вторият път бях физически откъсната от главното табло. Електрическата компания го отхвърли като недоразумение.“
Подобни анекдоти засилват впечатлението след ареста на Гершкович, че руските служби за сигурност смятат чуждестранните журналисти за законна мишена. Журналист в Москва, който говори под анонимност от съображения за безопасност, уточни:
„Едно погрешно движение, разговор с грешния човек или попадане на грешното място в грешното време и в крайна сметка може да се окажете изправени пред обвинения, че сте шпионин.“
„Логика на затворническия лагер“
Баунов, бившият дипломат, превърнал се в анализатор, е на мнение, че ръководството на Русия вероятно се ръководи от принципа на реципрочност, когато решава докъде да стигне в ограничаването на размера на чуждестранния прескорпус. Въпреки че някои дългогодишни кореспонденти биват изтласквани, на други се дава удължаване, а на някои нови журналисти се дават акредитации. Баунов обясни:
„Ако Русия изгони всички чуждестранни кореспонденти, същото ще се случи и със собствените ѝ кореспонденти на Запад.“
Това е малко уверение за онези, които са останали в Москва.
„Изгонвайки някои хора, те се опитват да изплашат останалите“, смята един от московските журналисти.
„И като предоставят различни „причини“, те се опитват да накарат онези, които са изоставени, да мислят, че ако се държат по този или онзи начин, може да останат. Това е логиката на затворническия лагер.“
Много от журналистите, с които говорих, изразиха тъга, че са били изгонени от страна, с която имат дълга история, но въпреки това те са категорични, че опитът им в Русия ги е научил да приемат нещата такива, каквито са. Ето какво споделя Паанен:
„Отразих разпадането на Съветския съюз и си спомням колко бързо мина това. Не мога да предвидя какво ще се случи в Русия, но се надявам, че ще доживея да го видя.“
„Русия, която обичах, я няма“, каза ми френският журналист и допълни:
„Вече се сбогувах с нея преди година. Този път не беше толкова трудно.”
