Откакто започна войната, работата стана неговият живот. Много от хората, които бяха бомбардирани, бяха негови съседи, хора, с които беше израснал. Хатем Ал-Атар, 25 години, не беше женен. Неговата смелост не беше безразсъдна или плод на невежество. Той знаеше, че може да умре по всяко време.
„Всички дни на войната от 7 октомври досега бяха трудни. Всяка секунда от тази война беше тежка. Можеше да загубиш живота си или на някой любим човек по всяко време“, казва Хатем.
Той седи в офиса на гражданската защита в Дейр ал-Балах със своите сътрудници. Те си говорят и проверяват телефоните си. Всеки от тях е оцелял. 94 от техните сътрудници бяха убити. Повече от 300 бяха ранени – почти половината от организацията на гражданската защита в Газа. За Хатем смъртта беше толкова близо, колкото експлозията, която го хвърли на земята в къща близо до болница Насер.
„Имаше хора, ранени и убити около къщата“, си спомня той.
„Влязох, за да проверя дали има някой там, жив или мъртъв. След като влязох, разузнавателна ракета удари къщата.“
Снимки го показват как влиза в сградата. Огън гори от лявата част на кадъра. Тогава има силен взрив, облаци от дим, човек, който излиза, но това не е Хатем. Приятелите му се връщат вътре и го изтеглят. Той кашля и трябва да бъде подпиран. Но оцелява. Други, близки до него, нямаха този късмет.
На 14 март 2024 г. – началото на Рамазан – той получава обаждане в 04:00 часа от един от братята си. Никой в Газа, по времето на войната, не звъни в този час с добри новини.
„Той ми каза, че нашата къща в ал-Бурейдж е била ударена и баща ми е убит.“
Хатем отиде в болницата на мъчениците Ал-Акса в Дейр ал-Балах и се срещна с приятел на семейството, който го насочи към моргата.
„Когато отидох там, баща ми лежеше на пода до още осем тела. Те бяха моята сестра и седемте й деца! Бях в шок.“
Въпреки това, Хатем продължи да върви, в мястото на експлозиите, в срутени сгради, в развалините, където мъртвите и понякога живите бяха погребани. Той извади тела и части от тела. След това настъпи часът, когато бомбардирането и стрелбата спряха. Първата нощ без въздушни удари. Времето да започнеш да мислиш за нещо, което не беше гарантирано през последните 15 месеца – бъдеще. Мислите му се насочват към образованието и романтиката.
„С това споразумение трябва да мисля какво да правя по-нататък. Ще продължа университетското си образование, когато университетите започнат да работят отново. Не съм женен, но ще помисля за женитба.“
Израел забрани на чуждестранните медии да влизат в Газа, за да отразяват войната независимо. Но всичко това се случва на фона на разруха. Товарни коли и автомобили преминават, натоварени с вещите на хората. Някои използват каруци с магарета, за да пренасят оцелелите си вещи след многократните си разселвания.
Днес в Газа има стотици хиляди пътувания. Някои вече се извършват. Други съществуват в въображението. Всички имат една посока – към дома. Професор Джумаа Абу Шиха пристига в останките от своята къща в Нусейрат. Първо, казва той, чувството да си оцелял е „неописуемо“. Той се моли на себе си: „Бог е най-добрият разпоредител на нашите дела.“
Той повтаря това, докато преминава от една разрушена стая в друга. Неговата съпруга и няколко деца го следват. Стени са избити. Интериорите са белязани от следи от картечници и шрапнели. Професор Абу Шиха описва как е построил къщата „блок по блок“, боядисал я е и е ценял момента, в който е довел семейството си да живее там.
„Не намирам къща, виждам само разрушения, не къща“, казва той. „Не очаквах това. Очаквах да се върна в къща и да намеря място, което да ме подслони заедно с децата ми.“
Той сочи към стаята на дъщерите си и стаята на синовете си, така внимателно декорирани и сега напълно унищожени.
„Чувството е неописуемо“, казва той.
Предстои огромна работа по възстановяването. ООН и хуманитарните организации многократно обвиняваха Израел, че възпрепятства потока на помощите; Съединените щати дори заплашиха да ограничат военното си съдействие на Израел, освен ако не се разреши повече помощ да влезе в Газа. Израел отрича да ограничава хуманитарната помощ.
Товарни камиони преминаваха през ивицата през следобеда. Сред тях имаше конвой от Йорданската хашемитска благотворителна организация, за която съобщихме миналата седмица, на път от Амман към Газа.
Машини за повдигане на товари преместваха тонове лекарства и храна, за да помогнат на почти два милиона разселени в Газа – около 90% от населението.
Тази помощ е осезаема. Може да се претегля, брои, товари и накрая разпределя. Хората могат да бъдат нахранени и да получат лекарства. Но има и друго предизвикателство, чиито изисквания са огромни и което ще има дълбоко въздействие върху бъдещето на Газа.
Войната е създала неизвестен брой травмирани възрастни и деца. Журналисти са записали някои от техните истории, но знаят, че има десетки хиляди други, които остават неразказани.
Децата са претърпели остри страдания. Според проучване на 504 родители на деца от британската благотворителна организация War Child, 96% от децата са чувствали, че смъртта е неизбежна. Интервютата също показали, че 49% от децата са имали желание да умрат. Често журналистите са чули млади оцелели да казват, че искат да се присъединят към мъртва майка, баща или брат/сестра.
Десетгодишният Амр ал-Хинди е бил единственият оцелял след израелски въздушен удар върху сградата, в която живеел в Бейт Лахия през октомври миналата година. Журналист от района е заснел Амр в болницата веднага след атаката. Подът около него бил покрит с ранените. Жена седяла с кръв, течаща от ухото й. Наблизо мъж бил току-що починал.
„Къде е Шериф?“, попита многократно Амр. Медицинска сестра му каза, че Шериф е добре. „Ще те заведа горе, за да го видиш.“ Но Шериф, неговият брат, не е оцелял. Нито другият му брат, Али, нито сестра му Асил, нито майка му и баща му. Цялото семейство било загинало.
Точно след като бе обявено примирието, журналистът отишъл обратно да видим какво се е случило с Амр ал-Хинди. Той живеел с баба си и дядо си и било ясно, че те го обичат и се грижат за него с нежност. Детето било претърпяло ампутация на три от пръстите на краката си след бомбардировката, но успявало да ходи нормално.
Амр седял на коленете на дядо си и гледал директно в камерата. Той бил спокоен и събран, сякаш гледал през дебела защитна стена. Той започнал да говори за брат си Али и как е искал да отиде в Йордания и да учи медицина.
„Искам да стана като Али. Искам да изпълня мечтата му и да замина за Йордания, за да стана лекар“, каза той. Но след последните думи сълзи започнали да текат и той избухна в плач.
Дядо му целунал лицето му, казал „миличък“ и го погалил по гърдите. В този момент се разбира, че тук има много войни. Някои са спрели. Други, за оцелелите, ще живеят дълго в бъдещето.
За още новини вижте ТУК
Присъединете се към нашия Телеграм
