Кан Аспарух: Пътят към основаването на българската държава

В периода между VII и XIV век България претърпява преобразуващи промени, които оставят следа в историята на Европа. От момента на основаването си от Аспарух през края на VII век до падането под Османско владичество в края на XIV век, българската държава демонстрира устойчивост, адаптивност и значим принос към средновековната културна и политическа карта на континента. В този дълъг исторически интервал България преодолява множество предизвикателства, включително външни нападения, вътрешни раздори и културни трансформации, които са свидетелство за нейната способност да се адаптира и развива въпреки препятствията.

Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.

В книгата може да се запознаете как основаването на българската държава е събитие с далечни последствия, което позволява на българите не само да се утвърдят в новите територии, но и да положат основите на своята държавност и култура. Преходът от варварски езичен елит към обединена християнска държава с императорска легитимност е процес, който оформя бъдещето на българския народ. По време на тази трансформация България не само спасява Европа от армиите на исляма, но и играе ключова роля в историята на Византийската империя, като същевременно създава и разпространява своя собствена азбука, която днес е основа за писмеността на над 250 милиона души по света.

1 от 2

В този период се формират и укрепват българската нация и нейните присъщи белези на идентичност, които се отличават със специфичността на езика, културата и националното съзнание. Въпреки външните заплахи и вътрешните предизвикателства, България успява да се утвърди като важен играч на европейската историческа сцена, оставяйки богато наследство, което продължава да вдъхновява и днес. Ето какво казва за самата книга историкът Румен Петков:

„Периода в книгата покрива българската история между VII и XIV век, време през което не се знае много за българския народ, успял не просто да се засели, но и да бъде първият по рода си, който е създал дълготрайна държава. Това е процес, през който обществото, управлявано от варварски езичен елит, се превръща в обединена християнска държава с императорска легитимност. По време на тази трансформация България ще спаси Европа от армиите на исляма, ще определи историята на Източната Римска империя (Византия) и ще създаде своя азбука, използвана от над 250 милиона души днес.

Книгата е предназначена за широк читателски кръг – за студенти, учители, ученици, музейни работници и любители на историята, затова са поднесени не само известни факти, но и подробности, за които обикновено се знае малко. Българските канове и царе от епохата на средновековието са представени в хронологичен ред. В описаните събития водеща фигура е българският владетел, очертан на фона на народната съдба в конкретната историческа епоха.

Седемвековната история на България (VII-XIV век) има основополагащо значение за бъдещето на националната ни история в най-ново време. През този продължителен период се формират българската държавност и българската нация с нейните присъщи белези на идентичност, които се изразяват в спецификата на езика, културата, националното ни съзнание, култура и морал. През този период протичат успешно и редица други процеси, благодарение на които България и българите се утвърждават трайно в историята на Европа и се съхранява през вековете.“

Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:

„Кана Сюбиги Аспарух 681-701

През 671 г. Велика България е разгромена от Хазарския хаганат. Една част от населението (предимно от племената кутригури и оногундури), наброяваща около 120-150 хил. души начело с Аспарух, се оттегля на запад от основната територия на Велика България, в земите отвъд р. Днепър. Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток Аспарух разполага центъра на владенията си при устието на р. Дунав.

В периода 671-680 г. територията на България включва земите от р. Днепър – на изток до Карпатите – на запад (днешна Югоизточна Украйна и Молдова) и части от Влашко (дн. Румъния). През този период българите започват ежегодни набези в земите отвъд р. Дунав, както в Мизия, намираща се под контрола на славянските племена, така и в Тракия, владение на Византия. Един от най-мащабните походи е предприет през 679 г., когато български те войски достигат чак до Адрианопол (Одрин), но са разгромени от византийците.

Войната 679–681

Реално тази война започва още през 672 г. с нападенията на българите, но до 679 г. се води предимно едностранно, тъй като Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабския халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград между 674 и 678. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин ІV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха. Българската армия е категорично разгромена при Адрианопол през 679 г., с което заплахата за Тракия е временно отстранена.

През пролетта на 680 г. предните части на византийската армия докладват, че до делтата на р. Дунав се укрепява българска армия в землената цитадела, издигната северно от реката.

Информацията вкарва смут в Цариград защото отдалечеността на такива предстоящи военните действия, е трудно предвидима. Византийската армия не е минавала Дунав от времето на император Маврикий, преди 80 години, а Мизия е заселена с враждебни славяни, трудното снабдяване на армията, постоянните атаки на българските конни отряди и невъзможността да бъде щурмувано укреплението поради нестабилния блатист терен, бързо показват погрешността на избраната за похода стратегия и се отказват.

Това пък от своя страна, през лятото на същата година дава възможност на българската армия да нахлуе в Тракия и да започне да я опустошава. Константин ІV Погонат реагира като събира отново армията и заповядва всички отряди да се насочат към Тракия.

В късна есен българите разгромяват предните части на противопоставилата ѝ се византийска войска, но виждайки за пристигането на по-голямата ги принуждава да се оттеглят в своята укрепена област Онгъл на остров Певки.

Константин IV бързо успява по суша и море да се установи в близост до нея, но с това неговата активност се изчерпва. В продължение на 4 дни той не предприема каквото и да е действия.

Отдалечеността и откъснатостта на битката намираща се в периферията на империята води до трудно снабдяване на ромейската армия с провизии. Аспарух предварително е изселил всички поселища на три дни път, като стратегически се постарава да не оставя храна в поземлените им имоти. От друга страна е налице практическа невъзможност да се щурмува укрепление на остров.

След четирите дни размишления и планиране, императорът най-изненадващо заедно с пет кораба и най-приближените си напуска бойното поле. Като причина за оттеглянето на Константин IV византийските хронисти посочват усложнение на заболяването му (подагра), което го принуждава да отплава за че отива на лечение в Акве Калиде (дн. кв. Ветрен Бургас).

Според не малка част историци това обяснение не отговаря абсолютно на истината. Много от тях виждат повод за заминаването на Константин IV в необходимостта му от участие в заседанията от VI Вселенски събор в Константинопол, а други смятат, че става дума за обикновено бягство, което да помогне на императора да запази своята бойна слава предчувствайки предстоящия неуспех. Оттеглянето обаче е разтълкувано от войските като опит за бягство, което повлиява негативно на бойния им дух.

Преди да замине, василевсът дава нареждания на своите стратези „…Да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.”

В самото начало, след като отплават корабите, ромеите правят няколко добре обмислени опита да влязат в укрепената част, но войските на Аспарух отблъскват ударите без да правят опити да ги разбият. Добре организираната отбрана на лагера на българите с обща площ 48,3 км2, умело се възползва от преимуществата на местността, изкуствено изградените заграждения и укрепления от полеви тип. Спазвайки инструкциите на своя император ромеите започнат тактическо отстъпление – лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват на открито.

В тази обстановка българската армия се възползва от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакува превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанася поражение.

И така Аспарух постига съкрушителна победа над настъпващата византийска армия. Развоят на събитията принуждава Византия да поиска мир. През пролетта на 681 г. в Цариград е сключен и мирен договор.

С него Византия отстъпва на България областта Мизия, където империята на практика няма власт (до р. Искър, но без гр. Одесос, дн. Варна), а България се съгласява да прекрати набезите си отвъд Стара планина.

Не е създадена нова държава – тя е продължение на старата Велика България. Уредени са и търговските отношения между двете страни.

Отношенията между българи и славяни. Естеството на отношенията между българите на Аспарух и за варените в териториите на Мизия народи е много специално, защото по това време тази територия не е населявана само от славянски племена. В завзетите земи живеят много готи още от времето на император Теодосий І Велики ( ок. 380 г). Склоновете на Стара планина са обитавани от пастири траки, част от които са непокръстени, в Одесос и околностите пък живеят много гърци. Земите на Добруджа са обитавани от български племена, останали от времето на хуните, предвождани от Атила. На териториите на дн. Шуменска, Варненска и Търговищка област живеят севераните угри (северци, севери), нахлули през 463 г.

Всички заселници живеят с разрешението на византийската власт в замяна на защитата на проходите в Източна Стара планина. Севераните веднага стават естествени съюзници на българите и опора за тяхната власт. Именно тяхното присъствие и брой дават основание на Аспарух да избере областта Чика (южната част на Шуменска област и Търговищко) за център на държавата си след 680 г.

На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България, живеят множество славяни. По-известните племена са – поломци (ломяни, ломци), етърци (ятроничи), повитяни (витяни), осъмци, искърци (искри), погостяни (огостяни) и бъдинци, будини, тимочани, висляни, вятичи, лужичи, моравяни, полабяни, струмяни, леняни, осмовичи.

В самото начало няма никакви данни да е имало съюз между българи и славяни на равноправна основа. Но е неоспорим факт, че между тях и българите е налице равноправие в отношенията. За подчинението си към българския кан те са били привилегировани при плащането на данъци и са запазили вътрешното си самоуправление.

В замяна са защитавани от външни врагове (византийци и авари).„