В историята на средновековна България малко фигури са толкова противоречиви и значими като кан Сабин. Управлението му през 765-766 година е кратък, но изключително интензивен период, ознаменуван със сериозни вътрешни и външни предизвикателства. Времето на неговото владичество пада върху една от най-турбулентните фази в историята на българската държава, когато въпросът за войната или мира с Византийската империя доминира политическия дискурс.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как кан Сабин встъпва на престола в момент, когато България се възстановява от тежко поражение при Анхиало и е разкъсвана от вътрешен конфликт между аристократични фракции, разделени на основата на своите външнополитически ориентации. Той е символ на прехода, който не само отразява преминаването на властта в рода Вокил по женска линия, но и дълбоките разделения в българското общество относно бъдещето на страната. Наследник на сложна политическа среда, Сабин се опитва да намери баланс между необходимостта от силна защита срещу външни агресори и стремежа към мирно съществуване с могъщия византийски съсед.
Управлението на кан Сабин представя интересен казус на дипломатическа активност и вътрешнополитическа борба, което изследва темите за властта, идентичността и международните отношения в контекста на ранното средновековие. Неговата история е история на търсене на мир по време на война, на дипломатическа изобретателност срещу непреклонна враждебност и на лична трагедия, разиграваща се на фона на национален конфликт.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Кан Сабин е зет на кан Кормисош, т.е. с възцаряването му властта отново преминава към рода Вокил, но вече по женска линия. Той поема управлението в труден за страната период след голямото поражение при Анхиало и бунта на боилите срещу кан Телец. По това време в България за надмощие се борят две групировки сред аристокрацията – войнствено настроените срещу Византия боили и привържениците на мира. Интересите на втората групировка изразява хан Сабин, който предвижда да води мирни отношения с империята.
Константин V Копроним обаче не мисли за мир, а решава, че е настъпил благоприятен момент да унищожи България. През лятото на 765 г. той подготвя най-големия и мащабен поход срещу българите, като натоварва отлично въоръжена армия на 2600 кораба с нареждане да дебаркират при Месемврия и Анхиало /дн. Несебър и Поморие/. Той самият потегля с огромна сухопътна войска през Тракия и се разполага на стан пред прохода Верегава /дн Ришки проход/. Византийският хронист Никифор пише, че когато българите виждат многобройната конница и корабите на ромеите, веднага предлагат мир, но Константин V не се съгласява. Щастието обаче този път изменя на войнствения император. В Черно море се разразява страшна буря, която потапя много от корабите, а войниците се издавят. Императорът не може да продължи похода и се завръща с останалата войска в Константинопол.
Сабин започва да прокарва политиката си като припомня на Константин V Копроним за българския му произход по майчина линия. Изтъква, че е дете по божия воля на дъщерята на кан Тервел – Мария Тервел Дуло-Исавър от брака и с Лъв III Исавър, както и, че не редно да организира поход след поход срещу рода си, след като е възможно да се живее в мир и приятелство.
Отначало преговорите се водят тайно, но когато истината излиза наяве, настава брожение. Този дипломатически акт на кана се възприема от някои за съзаклятничене с Византия и настройва голяма част от българската аристокрация срещу него.
Поради случващото се, в столицата Плиска е викан е народен събор, който да се произнесе по въпроса за войната и мира. Надделява мнението за борба докрай срещу Византия. Съборът се обявява открито срещу политиката на кан Сабин, като му отправя обвинението:
„Чрез теб България ще бъде поробена от ромеите.“
Опитите на кан Сабин за помиряване с Византия довеждат до недоволство и в страната. Той е принуден да бяга. Първоначално се укрива в Месемврия, за да организира връзка с василевса в Константинопол. Византийският император приема беглеца и ангажимента да се грижи за семейството му, като изпраща доверени хора в България, които да го прехвърлят през границата. С тези си действия той разчита, че докато Сабин е при него, ще е в състояние да влияе върху политическия и икономически живот в България.
През 768 г. се сключва желаният мирен договор с Византия, Сабин присъства на преговорите между василевса и възкачилия се след два преврата след него български владетел, но думите на императора от името на Савин не оказват въздействие върху новоизбрания кан Паган. Поради така развилите се обстоятелства Сабин не се завръща в България. Той остава завинаги във Византия, където преживява последните си дни в напразни мечти да се върне отново на българския престол.“
