Господ е откъснал за българите късче от Рая. Това написа в свой новогодишен коментар в социалната мрежа Facebook съпредседателят на „Продължаваме промяната“ /ПП/ Кирил Петков. Той разказа, че отново е посетил Рила планина и се е убедил за пореден път колко красива и величествена е нашата родина. И още:
„Бях пак на Рила планина. Толкова красива и величествена е нашата родина. Сетих се за приказката, в която Господ раздавал земи на различните народи и като стигнал до българите, нямало нищо подходящо за тях, затова отчупил къс от рая!
Честно, нито ми се ходи в Алпите, нито на Скалистите планини в Северна Америка (а съм бил и в курорти и на двете), като си имаме такива хубави планини тук в България.
Един човек от групата, с която бях, си навехна крака. Дойдоха момчетата от планинската спасителна служба. Супер приятелски настроени, помогнаха веднага, отидохме до медицинския център в Боровец и там ни помогнаха, оказа се, че няма нищо счупено.
Накрая хапнахме в едно от местните ресторантчета, в което ни дадоха и домашно направена лютеница. Нормални, земни хора, поговорихме си с всички.
И се замислих – ако имаме наистина толкова хубаво място и много от хората ни са толкова сърдечни и истински, защо не съумяваме да си оправим държавата?
В разговорите ми вчера се криеха част от отговорите:
1) Загубили сме надежда, че от нас зависи. Хората от Самоков разказват как цели квартали били купени на последните избори и затова нямало смисъл въобще да се гласува. Въпреки че се възмущаваха от факта как „един дебелак иска да купи цялата държава.“ Една госпожа разказа как целия си съзнателен живот се е надявала за подобряване на нещата, нищо не се е променило, и затова се изморила не просто да гласува, а се изморила да се надява. Сети се за няколко хубави неща, като пенсията на майка си, че се е вдигнала по наше време, и се радва, че ще може да отиде до Гърция това лято, без да чака на опашки. Накрая на разговора ми направи комплимент, че съм бил земен човек и нямам нищо общо с това, което ме описват по медиите. Не знам дали събудих искрица надежда в нея отново, но ако това е станало в нашия разговор, много бих се радвал.
2) Приели сме прекалено много неприемливи неща за част от нормалното. Друга дама, с която говорих, която просто дойде на нашата маса да ни поздрави, също ме впечатли. Със смях разказа история как знае Бойко какъв е хитрец и го знаела отпреди. Каза: „Не му ли омръзна да е на политическата сцена всичките тези години, пък и кой му вярва още.“ Възмути се, че Пеевски сега раздавал много пари на своите кметове, и тя знаела, че това не са неговите пари, а са нашите общи, но пък я кефело, че „на този човек от нищо не му пука“. После се заговорихме за делата, които ми предстоят (дамата се оказа адвокат), и разказа как всичко в съда можело да се купи, ако познаваш правилните хора. Аз споделих, че независимо какъв е рискът за мен, никога не бих платил на магистрат. А като разбра, че прокурорът, който са ми сложили да води моето дело, е Ангел Кънев, възкликна: „А, тези са те наредили, това е най-поръчковият прокурор.“ Пожелахме си весели празници и тя си отиде обратно на масата.
От този разговор останах с впечатлението, че като народ сме почнали да се примиряваме с прекалено много. Някакси е част от нормалното, че човекът, който иска да е следващият премиер, бил „голям хитрец“, че другият човек плащал на своите кметове с нашите пари, ама иначе бил ербап, че в съда можеш да си купуваш всичко, и е част от играта да те „нагласят с прокурор“, и това всичко е част от нашата действителност, която я приемаме за нормално.
Така че, ако мога да си пожелая нещо за следващата година, освен да сме живи и здрави да се радваме на красивата ни България, да си хапваме домашната лютеница, която е по-вкусна от всякакви вносни специализирани деликатеси, да променим всеки един от нас две неща: да намерим надеждата в себе си и да не губим мечтата си, че можем да си оправим държавата, и да не се примиряваме с непримирими неща в нашето ежедневие, да не плащаме на корумпирани хора от системата, да не сме доволни с хитреци и крадци да са ни начело на страната и да знаем, че всичко това зависи от всеки един от нас.
С тази надежда изпращам 2024 и посрещам 2025.“
