Десетки хиляди украинци се стичат към съседните страни, за да бягат от руската инвазия. През трите дни от началото на инвазията повече от 115 000 души са преминали в Полша – някои пътуват повече от 2 дни, други се присъединяват към опашки с дължина 15 км (10 мили) на граничните пунктове. Тези, които бягат, са предимно жени и деца, тъй като на всички украински мъже на възраст от 18 до 60 години е било казано да останат и да се бият – в някои случаи отделени от семействата си. Кореспондентите на „BBC“ ги срещнаха на границите.
24-часова опашка
Погледната от молдовската граница, Украйна е нация от жени, предава кореспондентът Луси Уилямсън – Паланка от Молдова. Майки и баби, бутащи куфари, отправили се на сигурно място, водейки децата си в неизвестното. Ана пристига на ГКПП-Паланка след повече от 24 часа чакане на опашка от украинската страна на границата – нейната малка жълта кола е натъпкана с чанти, а шестгодишната ѝ внучка си пее на задната седалка. Ана и доведената ѝ дъщеря са шофирали направо от южния град Одеса – на около 50 километра и сега ключова цел за Русия във войната.
Но спокойният усмихнат вид на Ана се разпада, веднага щом жената започва да говори. Разплакана, тя описва как е трябвало да изостави съпруга си, останал да защити страната си.
„Надявам се, че Западът ще ни помогне да излезем от тази ужасна ситуация, защото в момента сме изправени сами срещу руския агресор.“
Около нея местни доброволци от молдовските градове и села чакаха, за да предложат лифтове на украинците, пристигащи тук пеша. Но, подобно на Ана, мнозина, които се появяват тук, са мислили само за бягство от Украйна и нямат никаква представа какво се случва сега – за тяхната страна или за тях самите.
Не се допускат мъже
Нощният влак от Киев, през Лвов, спря, превозвайки новите бежанци от Европа. Те пристигнаха на гарата от 19-ти век в Пшемисл, която сега е съвременен приемен център, съобщи от своя страна кореспондентът Марк Лоуен – Пшемисл /Полша/. Катерина Леонтиева, която беше пътувала от Харков с дъщеря си тийнейджърка, споделя:
„Отне ни 52 часа, за да стигнем дотук.“
Стискайки украинските си паспорти и носейки раница с вещи, те излязоха в Източна Полша – и в безопасност. Когато попитах какво е чувството да си тук, Катерина избухна от емоция.
„Още не знам – сълзите тепърва се стичат“, каза тя.
„Не усетих нищо – но сега започвам да осъзнавам. Надявам се, че това е само кратко пътуване и ще се върнем скоро.“
В чакалнята се намират Ирен и двете ѝ малки деца. Съпругът ѝ е останал в Лвов, за да защитава родината си.
„Само жени и деца имат право да си тръгнат“, каза тя.
„Мъжете искат да останат, да се бият и да дават кръв. Те са герои.“
Как се е чувствала тя, като оставя съпруга си? „Страхувам се“, отговаря жената и гласът ѝ започна да се пречупва.
„Вярваме, че всичко ще бъде наред. И се молим за тях.“
Извеждане на децата
Виктория идва от Иршава, в Западна Украйна, разказва кореспондентът Ник Торп – Берегсурани от Унгария.
„Дойдох в Унгария с двете си дъщери. Оставям ги при роднини, които чакат тук на границата и се връщам при съпруга ми“, казва тя сред нервен смях.
„Честно казано, не се страхувам да се върна. Тревожа се само за дъщерите си, това е всичко. Виждам, че нещата не са добри за Украйна, но не мога да напусна страната си. Трябва да бъдем патриоти.“
И нейното предизвикателство продължава.
„Съпругът ми е готов, ако е необходимо, да защити Украйна за бъдещето, за нашите деца. Не го искам, но трябва да спасим страната си. Той ще отиде във военната служба, защото е получил писмо.“
Родителите останаха
В малкото селце Велке Сламенце, най-новата група бежанци вървеше бързо по пътя, с очи, търсещи тревожно познато лице, последвано от вик на разпознаване, прегръдка, целувка. За миг сцената се почувства радостна – почти безгрижна. Но след това беше разтърсенa от остър, пронизващ вик. Лицето на една жена се сбръчка от мъка, преди да бъде отведена бързо, сподели Роб Камерън – Висне Сламенце, Словакия.
„Ужгород“, каза тийнейджърка, когато е попитана откъде е, град със 100 000 жители точно отвъд границата. Преди Втората световна война този град е бил част от Чехословакия. В тези равнини под Карпатите има връзки на родство и солидарност, които датират от век. Тя стисна ръката на малкия си брат, срамежливо момче. Родителите им са останали. Не беше ясно кого чакаха.
Таня напусна Киев преди 20 години и сега живее с партньора си в Щутгарт. Но ето я, застанала край пътя и чакаща да спаси стар приятел, тъй като родният им град беше погълнат от хаос. Селянинът Ян Тот беше вече огледал мястото на случващото се. Той каза:
„Те не пускат мъжете да си тръгват, Путин или Зеленски. Това е катастрофа.“
