Франция е изправена пред тежка ситуация. Страната е затаила дъх, докато размириците се разрастват из цялатата й територия, избухвайки най-вече в предградията, след като по-рано тази седмица полицията застреля 17-годишен младеж с френско-алжирски корени близо до Париж, предава „BBC“.
Подобни размирици не са нещо нечувано във Франция, но интензивността на емоциите, които обхващат страната, независимо дали става дума за тези, които симпатизират на полицията, или за тези от кварталите и семейството на жертвата, не е била наблюдавана във Франция от лятото на 2005 г. насам. И докато президентът Макрон видимо се бори да овладее ситуацията, неговата политическа опонентка от крайната десница – Марин льо Пен, със своето убедително послание за сигурност и борба имиграцията, може да се окаже в доста печеливша позиция, показват социологически проучвания.
Ако се огледаме какво се случва в Европа в момента – на север, на юг, на изток и на запад, ще видите, че крайнодесни партии с различни нюанси – носталгични националисти, популистки националисти, ултраконсерватори с неофашистки корени и други, се радват на забележителен възроден интерес от страна на гражданите. Старите табута, датиращи от опустошителната война на Европа през 20-и век срещу нацистите и фашистка Италия, когато повечето избиратели смятаха, че не бива да гласуват никога повече за крайната десница, а основните политически партии отказваха да си сътрудничат с крайнодесни формации, постепенно се размиват.
Понастоящем третата по големина икономика в ЕС, Италия, се управлява от Джорджия Мелони, лидер на партия с неофашистки корени. Във Финландия, след тримесечни дебати, крайнодесните националисти от партия „Финландците“ наскоро се присъединиха към коалиционното правителство. В Швеция антиимигрантската и антимултикултурна партия „Шведски демократи“ в момента е втората по големина партия в парламента и подкрепя активно дясното коалиционно правителство. В Гърция миналата неделя три крайнодесни партии спечелиха достатъчно места, за да влязат в парламента, а в Испания противоречивата националистическа партия „Вокс“ – първата успешна крайнодясна партия в Испания след смъртта на фашисткия диктатор Франсиско Франко през 1975 г., надмина всички очаквания на последните регионални избори.
Тук несъмнено възниква въпросът какво се случва? Наистина ли милиони европейски гласоподаватели се насочват съзнателно към крайната десница? Или това е по-скоро протестен вот? Или знак за поляризацията между градските либерални избиратели и останалите, които са консервативни? И какво изобщо имаме предвид, когато определяме партиите като „крайнодесни“? Нека погледнем колко категорично могат да звучат някои политици, особено преди избори, когато става въпрос за имиграцията или сигурността. Това се вижда ясно при дясноцентристкия нидерлански премиер Марк Рюте или при самоопределящия се като центрист френски президент Еманюел Макрон.
Марк Леонард, който ръководи Европейския съвет за външна политика, твърди, че сме свидетели на огромен парадокс. От една страна, през последните години много популярни политици се възползваха и изтъкнаха негативно лозунги или позиции на крайната десница, надявайки се да ги лишат от поддръжници. Противно на това обаче, по този начин те помогнаха на крайната десница да изглежда по-обикновена и традиционна по отношение на идеите си. В същото време редица крайнодесни партии в Европа умишлено се придвижват по-близо до политическия център с надеждата да привлекат по-центристки настроени избиратели. Да вземем например отношението към Русия. Голям брой партии в крайната десница – като партията „Лига“ в Италия, партията на Марин Льо Пен във Франция и Австрийската партия на свободата, по начало винаги са имали тесни връзки с Москва. Този факт обаче стана доста неудобен след инвазията на Владимир Путин в Украйна, което накара партийните лидери да променят реториката си.
Марк Леонард посочва отношенията на крайната десница с ЕС като друг пример за нейното „центриране“. Вероятно си спомняте, че след гласуването за Брекзит в Обединеното кралство през 2016 г. Брюксел се опасяваше от ефекта на доминото, а именно, че и други държави може да последват този пример. В много европейски държави по онова време имаше дълбоко евроскептични популистки партии, които се радваха на стабилност, но с течение на годините тези партии се почувстваха задължени да спрат да агитират за напускане на ЕС или дори на неговата валута евро. Тогава това изглеждаше твърде радикално за много европейски избиратели. Партиите разгледаха обстойно сценариите за социалното и политическото въздействие, без да обръщат внимание на горещо обсъжданото икономическо въздействие на Брекзит в Обединеното кралство и много от тях стигнаха до заключението, че излизането от ЕС ще доведе до по-нататъшна дестабилизация в свят, който и без това вече е много нестабилен.
