Маламир: Канът, който укрепи българската държава, но плати висока цена

Маламир, третият син на кан Омуртаг, заема престола на България след сложни обстоятелства, свързани с религиозни противоречия и семейни трагедии. Въпреки младостта си, Маламир успява да продължи делото на своя велик баща, укрепвайки вътрешния ред и разширявайки териториите на държавата.

Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период.

В книгата може да се запознаете как неговото управление не е безспорно и безкритично – в стремежа си да запази традиционните езически ценности, тъй като Маламир се противопоставя на християнството с такава твърдост, че дори наказва собствения си брат. Тази политика на преследване оставя дълбок отпечатък върху неговото наследство и живот, който завършва преждевременно и мистериозно.

Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:

„Маламир е третият и най-малкият син на кан Омуртаг. Най-големият е Енравота, а вторият – Звиница. По майчина линия и тримата синове носят славянски имена.
Първородният син е лишен от традиционното право да на следи трона, защото има увлечения по християнството. Вторият по възраст син Звиница умира твърде млад, затова владетелската титла се пада на Маламир.

След смъртта на баща им двамата братя живеят в разбирателство. Според църковния летописец Теофилакт Енравота иска от вече овластения си брат Маламир да му предаде един от затворените в тъмницата пленници. Неподозирайки причината за молбата му, Маламир я удовлетворява, и пуска наказания от Омуртаг, затова че отказва да участва в езическо жертвоприношение, високо образования византиец епископ Кинамон. Енравота го приема да живее в дома си, за да може всеки ден да се учи от познанията му в различните свери на образованието. Един ден решава да се покръсти от него в християнското кръщение и приема името Боян.

Когато обаче Маламир научава, че Енравота е станал християнин под внушението на Кинамон, го изтълкува като предателство спрямо родовите традиции и влечение към изконните врагове: „Приел е вярата на ромеите“. Той призовава брат си да се откаже от чуждата вяра публично. Князът не се съгласява, вследствие на което веднага по заповед на брат си е посечен с меч. Според житието му преди екзекуцията мъченикът изрича слова, които само три десетилетия по-късно се оказват пророчески:

„…Тази вяра, заради която сега аз умирам, ще се преумножи на българската земя, въпреки опитите Ви да я възпрете чрез моята смърт. Кръстният знак ще бъде побит навсякъде, ще се въздигнат Божи храмове и чистите свещеници ще служат на чистия Бог, и жертвоготовно ще въздадат възхвала на жизнедаряващата Троица. Идолите, заедно със жреците и техните небогоугодни капища, ще се срутят и потънат в небитието, сякаш никога не са съществували. А единствен ти Маламире, след много лета, ще погубиш безбожната си душа, не получавайки нищо заради жестокостта ти.“

Българският кан следва политиката на своя велик баща за укрепване на вътрешния ред в държавата, продължаване на строителството, придържане към мирни отношения със съседите и запазване и разширяване на териториите на голямата българска държава. Преследването на християнството продължава като в това отношение той надминава дори Омуртаг по твърдост и безкомпромисност, като вече стана ясно дори не пожалва и собствения си брат.

Важна роля при управлението му играе старият и авторитетен кавкан Исбул и неговите първи помощници ичиргубоилът и кана боилът колобър. През 832 г. български пратеници посещават франкския император Людовик Благочестиви и му поднасят дарове. Те уведомяват за станалата промяна на престола в България и потвърждават мира между двете държави, установен от кан Омуртаг.

Българите спазват подписания от Омуртаг договор с Византия през 815 г., но византийският император Теофил нарушава преждевременно 30-годишната му давност, като през 836 г. тръгва на поход срещу България и опустошава пограничните области. В отговор голяма българска войска под командването на кавкана Исбул също нахлува на византийската територия и стига до околностите на Одрин. След това се насочва към Пловдив. Кан Маламир и кавкан Исбул започват преговори с управниците на ”филипополяните”. Исканията на българския кан са приети, вратите се отварят и българските войски влизат в града, където са посрещнати радушно от гражданите. От тогава /836 г./ Пловдив и северната част на Родопите са включени в пределите на България.

Във вътрешната си политика кан Маламир заедно с кавкана Исбул продължават строителството в столицата и други укрепени селища.

Така според един книжовен надпис кавхан Исбул по поръчка на кана е натоварен да прокара водопровод и с помощта на населението, боилите и багаините. Пускането на водопровода в експлоатация е съпроводено с тържествено откриване от Маламир. В знак на признателност кавкана Исбул, като главен проектант на постройката, поставя паметна плоча с името на хана и пожеланието да живее 100 години.

Още през 836 г., само пет години след своето възшествие на престола, младият владетел умира без да остави наследници. За съжаление, няма източници, от които да разберем каква е причината, поради която Маламир умира толкова млад, но средните векове определено изобилстват от начини, чрез които това да стане. Единственото сведение, което получаваме за смъртта на българския владетел идва от Теофилакт Охридски, който обяснява, че „животът на Маламир… бил пожънат безвременно от сърпа на божието правосъдие…“.

С това си изказване православният теолог несъмнено се опитва да намекне, че Маламир е убит и плаща със скоропостижната си смърт за гоненията над християните.“

Политическа нестабилност и религиозни гонения: Управлението на Омуртаг в България след смъртта на Крум