Манол Пейков: Мили копейчици, измежду мен и вас, истинският русофил съм аз

„Имам една новина за вас, мили копейчици. Аз не съм русофоб. Аз съм тиранофоб. Нещо повече: измежду мен и вас, истинският русофил съм аз“.

Това написа във Facebook депутатът от групата на „Продължаваме промяната-Демократична България“ Манол Пейков в отговор на публикации, в които пее руски песни. Пейков напомня, че самият той в качеството си на издател и преводач, издава много руски автори, които не се страхуват да разобличават „отвратителните престъпления на Путиновата държава“.

Публикуваме пълния му коментар без редакторска намеса: 

„Някакви хора упорито разпространяват из нета мои изпълнения на руски песни с идеята, че са открили Америка и че това по някакъв начин дискредитира човешките и политическите ми позиции.

Неведнъж (включително и от парламентарната трибуна) съм споделял, че обожавам руската музика – като започнем от Висоцки и Окуджава, минем през Гребеншчиков и Цой, и стигнем до великолепните, почти съвършени детски песни на Владимир Шаински.

Една от песните, с които най-успешно приспивах дъщеря си в детството й, беше „Голубой вагон“ на Шаински.

Рядко минава рожден ден (без значение в колко далечна чужбина се намирам), на който да не изпея култовата песен на Крокодила Гена от не по-малко култовото анимационно филмче (която нерядко шеговито „допявам“ и в свой собствен поетичен превод на английски).

Едно от първите места, на които отидох при първото си посещение в Щатите в началото на 1990-те, беше прочутият „Брайтън Бийч“ в Бруклин – една нескончаема алея, населена с бакалии, аптеки, обществени перални, ресторанти и всевъзможни магазинчета в самото сърце на Ню Йорк, с табели с а м о на руски. Влязох в едно от тези магазинчета, защото зърнах на витрината записи на руска музика – и излязох от там с цели с е д е м аудиокасети на Висоцки и Окуджава (записани – как иначе! – съвършено пиратски; но ние в България на това така или иначе отдавна му бяхме свикнали.)

По късно, през 1995-а, по време на дългите ми странствания из Централна Америка, които съвпаднаха с една тежка раздяла, единственото, което ме спасяваше, бяха песните на Окуджава (в една от същите тези касетки!), които слушах почти без прекъсване на един портативен „Грундиг“ по време на безкрайните автобусни пътувания из калните пътища на Юкатан, броени дни след пламенното и разрушително посещение на урагана „Иван“.

Когато в края на 1990-те за първи път се появиха онлайн платформите за споделяне на музикални файлове (помните ли „Напстър“?), едно от най-сваляните от мен неща бяха песните на Гребеншчиков и „Аквариум“. След най-невероятни митарствания от компютър на компютър, тези свалени файлове – въпреки наличието на „Спотифай“, където можеш да откриеш почти всичко за броени секунди – и до ден днешен пребивават в паметта на личния ми телефон (един албум с негови сдържани и безпогрешно въздействащи интерпретации на песни от Окуджава, който бог знае откъде си купих на диск, и до ден днешен е сред най-най-любимите ми неща).

Ако трябва да обобщя – репертоарът ми с руски песни е толкова богат, че мога без никакво усилие да изнеса поне три пълноразмерни концерта, без да гледам партитурите и без да повторя песен.

Нещо повече: ако турите от едната страна на една възголемичка сцена ц я л а т а парламентарна група на „Възраждане“ (плюс най-изявените политици от БСП, за цвят), а от другата – мен, и ни накарате да се редуваме да пеем руски песни – убеден съм, след като те всичките се изчерпат, аз все още ще продължавам да пея.

Прочее, ако въпросните хора – онези, дето ехидно разпространяват „разобличителните“ клипчета с моите (доста прилични, впрочем) изпълнения – та ако същите тези хора поне от време навреме прочитаха по някоя книга, щяха също така с удивление да открият, че (особено напоследък!) издавам и много руски автори – като Мария Степанова, Михаил Зигар, Наталия Мешчанинова, Елена Костюченко, Андрей Булбенко, Марта Кайдановская.

Все автори, които не се страхуват – понякога съвсем директно, друг път посредством езоповския език на художествената литература – да разобличават отвратителните престъпления на Путиновата държава към собствения й народ.

Все автори, които предлагат надежда, че Русия може да бъде различна – свободна, обичаща, човечна. (Каквито впрочем са и Висоцки, и Окуджава, и Гребеншчиков, и Шаински.)

Тъй че – имам една новина за вас, мили копейчици. Аз не съм русофоб. Аз съм тиранофоб. Нещо повече: измежду мен и вас, истинският русофил съм аз.

Вие сте тъжни, объркани, непораснали, гневни на целия свят (включително на самите себе си) путинофили.

Не зная дали заради острия недостиг на внимание в детството или заради нещо друго, очевидно сте заучили приказката за „Тримата братя“ наобратно – вследствие на което непрекъснато бъркате юнака с ламята.

Слава богу, времето и историята разполагат с един безпогрешен трик: те слагат всяко нещо на мястото му.

А тираните винаги свършват по един и същи начин: обесени с главата надолу на централния площад, или на малка купчинка, в подножието на надупчена стена в някоя глуха, анонимна уличка“.