Няма ситуация, в която е допустимо да размахваме назидателно пръст към хора, избягали от война. Просто няма. Въпрос на базисна етика е. Не можем да обобщаваме цяла група заради проблеми с част от нея. Не можем и да се сърдим на семейства, избягали от ада на войната, че не са готови да се качат на автобуса, ако не знаят къде ще ги закара и дали там ще имат достъп до някаква здравна грижа.
Ние тук сме си свикнали нещата да са пет за четири: да нямаме адекватен достъп до здравни услуги, да няма места в детските градини, да живеем в несигурност.
Свикнали сме и много-много да не питаме. Каквото-такова. И като дойде някой отвън и реагира на тукашните ни дефицити, става ни обидно. Защо ние да можем да го живеем това, пък те да не могат?
За съжаление едно непремерено изказване успя да хвърли сянка върху всички усилия на поначало неподготвените ни за хуманитарна криза държавни структури. Успя до голяма степен да обезцени направеното дотук. Успя и да противопостави две по същество сродни групи хора: украинците, пострадали от войната и българите, страдали над десетилетие от управление, системно пренебрегвало нуждите им.
Източник: Ивайло Мирчев
