Христо Ботьов Петков, по-известен като Христо Ботев, е един от най-емблематичните фигури в българската история. Като революционер, поет и публицист, той оставя неизлечима следа в съзнанието на нацията. Неговата борба за свобода и справедливост вдъхновява поколения българи, а творчеството му остава безсмъртно. Смъртта на Ботев на 2 юни 1876 година, по време на опит за подпомагане на Априлското въстание, е събитие, обвито в мистерия и драматизъм. Повече от век и половина след този трагичен момент, въпросите около обстоятелствата на неговата гибел продължават да предизвикват интерес и спорове.
Истината за последните му часове може би никога няма да бъде напълно разкрита, но именно този неизяснен аспект прави личността на Ботев още по-величествена и вдъхновяваща.
Тези исторически факти се разглеждат от историка д-р инж. Румен Петков. Писателят Румен Петков от ПП „Единение“ разкрива интересни събития от този период. Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български революционер, поет и публицист. Като един от най-видните българи на Възрожденския период, днес той съвсем заслужено е признат за национален герой. Неговата смърт е една от най-сублинните епизоди в българската история. Повече от век и половина драмата е преиначавана и заличавана. В този процес участват най-вече авторите на убийството с помощта на историци, политици, писатели, поети и други средностатистически патриоти.
За жалост вече няма как да научим къде и какво точно се е случило в последния ден от живота на този талантлив българин. Не е зле обаче от време на време да разсъждаваме по обстоятелствата, въпреки че истината за смъртта му може да е по-неприятна отколкото ни се иска. И така…
На 17 май 1876 г. чета от 209 юнаци слиза от кораба „Радецки”, развява знамето и с бунтовния марш „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ се отправя към Козлодуй. Като пристигат в населеното място търсят местния чорбаджия.
„Отидохме в дома му и го намерихме скрит в един долап – пише в спомените си Никола Обретенов. – В този долап намерихме и една конска торба с пари. Макар че Ботев ми каза да не ги вземам, аз ги прибрах, защото бях касиер без пари. Като излязохме от селото, аз се отказах да нося торбата с парите, понеже много тежеше и я захвърлих.“
Първото нещо което буди съмнение. По пътя си вижда стадо. Теглят ножа на няколко шилета и ги слагат на огъня. В този момент запъхтян се появява пастирът.
„Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава“, започва да се пазари той с войводата. Ботев е обиден най-вече от това, че не са посрещнати като хора решили да се сражават за свободата на един поробен народ, а веднага се започва с разчистване на сметки.
„И аз съм дошъл народ да освобождавам!“, възкликва Ботев и нарежда на Обретенов да му брои три наполеона. Как го е сторил, ако е бил „касиер без пари“?
Четата на Ботев се отправя към Враца – центъра на революционния окръг, минавайки през селата Бутан и Борован, но само един от тамошните българи не се присъединява към четниците, въпреки предварителните очаквания и това е Младен Калинов, възприет като Козлодуйското даскалче. Четата влиза в престрелки с местни черкези, но без съществени последствия. Едва в ранната сутрин на 18 май край село Баница, на около 20 километра от Враца, четата влиза в по-сериозно сражение с голяма група черкези, след което се оттегля на височината Милин камък.
През целия ден на 18 май Ботевата чета се отбранява на Милин камък от около 300 черкези и башибозук. Те се надяват на помощ от Враца, където очакват да започне възстание, но това не става. Вместо това Ботев разбира, че към Милин камък са изпратени части на редовната османска армия. 30 от четниците са убити. При тази ситуация Ботев нарежда да изчакат нощта, за да се оттеглят на юг към Врачанската планина. На 19 май във Враца са въведени значителни османски войски и възможността за въстание в града е пресечена. Тогава четата се насочва към вътрешността на Стара планина.
Избухва конфликт между Христо Ботев и неговия заместник-военния командир Никола Войновски. Двамата са на различно мнение накъде да продължи четата. Обезверен от предателството във Враца, която не изпраща обещаната помощ, Ботев обмисля да преведе юнаците към Сърбия. Никола Войновски е против. Той вярва, че въстанието в Панагюрско не е потушено и настоява да се придвижат към Средногорието.
Във Войновски, който е възпитаник на Николаевското военно училище и е държал изпити по тактика и стратегия, засяда чувството на обида. По думите му:
„Един списовател ще ми оспорва мнението.“
Иска да каже, че някакъв си писател оспорва мнение на военен! Ботев веднага реагира, като го сваля от поста военен командир и обявява за „втори войвода“ Перо Симеонов с думите: „Той е опитен хайдутин, сражавал се е в Херцеговинското въстание и в горски условия се справя по-добре от редови офицер“. Четникът Никола Кючуков разказва:
„В това време забелязах, че между Ботев и Войновски имаше някаква студенина. Войновски остана вече съвсем хладнокръвен към бъдещето. От тогава нататък разпорежданията ставаха от Ботев и Перо Симеонова. В новото командване пак имаше едно недоразумение между двамата главатари. Знаеше се, че назначението на четата беше да подаде ръка на въстаналото за отечеството население, да поддържат духа в борбата и заедно да извоюват потъпканата свобода. Именно – да отидем със същата цел в Панагюрище, за където бяхме сигурни, че огънят гори. След изгубване надеждата, щото четата ни се отправи да помогне на врачанските въстаници, ний вече имахме друго назначение.“
Споменатото „недоразумение“ отново засяга пътя на четата. Перо като Войновски смята, че правилният избор е Панагюрище, а не Сърбия. Вечерта на 20 май (1 юни нов стил) 1876 г., след като сражението затихва, куршум пронизва Ботев и той умира на място. Точното място на смъртта и въпросът за убиеца на Ботев са предмет на продължителни спорове, но днес преобладава мнението, че това става в подножието на връх Купена в Стара планина. Съществуват много версии за смъртта му, но най широко застъпени в популярната историография е, че е застрелян от османски снайперист, а втората, която рядко се коментира е основана на становища на вещи лица и анализатори с твърдението, че е убит при заговор от свои четници.
Има и версия за самоубийство, за която също имам събрана информация, но смятам да я оставя за друг път. Още в самото начало искам да вкарам едно условие! Тази статия няма претенции за промяна на историята или някакво откритие, целта е само да почетем достойно паметта на този велик българин, като направим опит да поразсъждаваме по три от хипотезите за неговата смърт.
Единственото известно, по което няма спорове е, че след смъртта на Ботев, тялото му е оставено непогребано, а след откриването му на следващия ден, главата му е отрязана от османците и е изложена на площада във Враца, който днес носи неговото име. Първата хипотеза е от назначената през 1927 г. комисия в Министерството на просветата със задача да разбули мистерията около гибелта на Христо Ботев. Никола Обретенов е поканен да посочи мястото на драмата във Врачанския Балкан и да разкрие подробностите. Той така се оплита в приказките си, че шестима от комисията подписват протокола с особено мнение. И още тогава цялата истина не излиза наяве. Заключението е, че Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен. В тази комисия надделява мнението на литературовед Леонид Спасов като член. Ранното му заключение вероятно се базира на това, че „Спомени по българските въстания“ на Никола Обретенов още не са отпечатани.
Втората хипотеза е тази на Българската академия на науките, възприета като официална и от българската историческа наука, че войводата Христо Ботев е убит от вражески турски куршум.
Третата хипотеза е тази на въстаника Никола Обретенов, според която Ботев е лишен от живот от „неприятелски“ куршум, изстрелян от неизвестен стрелец.
На първата хипотеза няма да се спирам, а само я отбелязвам като съществуваща, защото не разполагам с доказателствен материал. Комисията може, а и сигурно е събрала такива, но аз няма как да се добера до информацията, защото не е предадена в архивите.
Втората хипотеза е изградена въз основа на разказа на Захари Стоянов като написва биографията на Христо Ботев, а в тази биография като причина за смъртта на войводата, авторът се базира на показанията на Никола Обретенов.
В третата, която вече трудно може да наречем хипотеза, си противоречат показания на очевидеца Никола Обретенов, затова тук предлагам въз основа на неговия разказ и ние да си съставим, наша собствена хипотеза? За целта просто трябва да приемем Никола Обретенов като обикновен свидетел. Уликите са много, а ние трябва да влезем в ролята на разследващи и най-вече да бъдем безпристрастни. Ако искаме да бъдем обективни, той трябва да остане само един обикновен свидетел, описващ смъртта на Ботев в „Спомени по българските въстания“:
„Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в Казашкия алай при Чайковски /Садък Паша/, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев, изсвири и нашата тръба – също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слязоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към мястото, откъдето се бяха изкачили. Слязохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който е наблизо, да пият вода.
Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров /Димитрото/ от Габрово, жив и досега. Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита:
„Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?”
Докато ние отговорим, Перо каза:
-Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!
Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума – само изхърка…
Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума, взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с пет наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира. Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи:
„В редовете на борбата да си найда и аз гроба!”
Простихме се така с войводата, тръгнахме с момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: „Къде е войводата?”
– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние. Всеки, който пиеше вода от извора, заминаваше нагоре в гората над извора, която беше от дебели дървета и гъста. Тук превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли.
Понеже нощта бе настъпила и ние бяхме много изморени, заспали сме. Рано на разсъмване сутринта чухме конски тропот, глъчка и се събудихме. Като дойдохме вечерта последни, бяхме останали на първа линия срещу потерята, която идваше по същия път, по който бяхме дошли ние вечерта. Този, който вървеше най-напред, ни съзря, когато вземахме позиция зад дърветата, изгърмя и Перо падна по очите си, ударен в сърцето. Георги Апостолов насочи към оня, който гръмна, и го свали от коня. Черкезите като видяха, че главатарят им се катурна от коня мъртъв, хукнаха да бягат назад и ние, възползване от тяхната паника, поехме гората нагоре.“
Въпросът без отговор се превръща в мистика. Много усилия са правени, за да бъде разгадан. Някои историци даже са направили и заключения, че Ботев е убит от турски куршум. Без да сме злонамерени най-вероятно това е сторено от социално и патриотично естество, за да се опази доброто име на българина революционер. Вероятно по същото съображение преди доста време и БАН потвърди това, за да го заклейми като истина. Като доказателствен материал ще ползваме само „Спомените“ на Никола Обретенов и кратките показания на приятелите му. Нека първо да се концентрираме върху достоверните факти, а след това да направим анализ върху тях за да получим необходимите изводи:
– Първият неоспорим факт е, че Ботев е убит, а не е безследно изчезнал;
– Вторият неоспорим факт е, че Ботев е убит от куршум;
– Третият факт е, че куршумът е неприятелски.
Впрочем третият факт не е факт, а преценка или един извод на свидетеля, защото като е бил убит от куршум, не ни казва защо приема, че този куршум е „неприятелски“. Под неприятелски трябва да се разбира „турски“ куршум, защото имаме сражение, противопоставяне, битки и пр. А щом е въпрос до преценка, то нека и ние да направим своята.
Води се сражение между чета преминала границата и превъзхождаща по численост сбирщина турци – башибозук, черкези и редовна войска. Надвечер сражението е прекратено. Турският тръбач свири отбой, след което и българският. Както турците, така и четниците, се отдалечават от бойната линия. Турците отиват в близките села да нощуват като по този начин избягват нощните изненади. А и защо им е да рискуват, когато вече знаят силата на противника и че този противник няма къде да избяга. Четниците се отправят към дола в гората, за да отпочинат след сражението.
Какво знаем за обстановката от ръкописите?
Местността, към която се отправят българите, е чиста от турци, спокойна и безопасна. Четниците са в „свободен строй“ и се спущат в дола да пият вода. Ботев изостава с хората от щаба си назад. Сядат край една скала за да разискват. Макар че не е обичайно водачът на един военен отряд да се движи в ариергарда на колоната, може да се приеме, че изоставането е причинено от по бавното придвижване на ранения в крака Петър Симеонов, наричан Перо Македонеца и Перо Херцеговинът поради това, че е участвал във въстанието на Херцеговина.
Що се отнася до „сядането“. По думите „за да се спрат и да седнат”, се предполага, че е най-логично да направи раненият, който имал нужда да си почине. Но не той, а предложението се прави от Ботев и то, за да вземе решение като войвода. Последва и конкретен въпрос от негова страна: „Какво мислите да правим?“
Тук трябва да се обединим към един отговор, като най-логичен. Изоставането от четата и „сядането“ е неизбежно, защото се налага провеждане на заседание от членовете на щаба за взимане на важни решения по следните въпроси:
– По нататък…
– Из кой път?
– Спасяване на живите четници, като преминат в близката Сърбия или да продължат на изток по Балкана към Ловеч, Търново, Сливен.
От описания разговор в „Спомени по българските въстания“ можем да заключим, че щабът не е бил единодушен по разискваните въпроси. Като войвода Ботев е знаел каква е неговата роля и отговорност пред онези, които той води. По думите му се вижда, че той е категоричен за преминаване в Сърбия: „Патроните ни се свършиха, помощ отникъде нямаме, хляб също няма.”
Ако в Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие, то в момента той е имал вече пълна и ясна представа за обстановката. Местното население не оказва никаква помощ апостолът Стоян Заимов не отговаря и на двата му призива /по днешна информация преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя/, турски аскер и башибозук е окупирал околните села и градове, а през нощта все още са се виждали догарящите пожарища на български села.
Съвещанието в никакъв случай не е било спокойно, дори трябва да приемем, че то е било бурно, защото са се били очертали две непримирими становища. Да го приемем за нормално, защото когато се прави революция, обикновено становищата са винаги непримирими:
– Едното – няма смисъл да се продължава борбата и затова четата трябва да премине в съседна Сърбия.
– Второто – да се продължи борбата, за да се помогне на въстаналия народ, а и нали се е тръгнало да се мре за свободата?
За това, че Ботев поддържа първото становище – при наличната безнадеждна обстановка, да поемат на запад, за да се спаси каквото все още може да се спаси, приемаме от думите на Перо:
– Ботйов, ако ти направиш това нещо, знай че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!
Иска да го обеди в своята противоположна теза като признава заслугите му, използвайки думите подвигът си и обаянието /в случая признанието, авторитета/. Исторически знаем, че Ботев не е бил никога славолюбив и в случая той не е поставил във везните на съдбата обаянието на своя подвиг, а животът на младите хора, които е повел и за които е знаел, че ще отговоря пред историята.
До споразумение не се е стигнало. Кое доказва това? Отново записките: „Защото Ботев стана прав, за да отиде при четниците”. В противен случай ставането би станало вкупом и едновременно. Защо му трябва да ходи сам? Той отива при тях, за да им съобщи решението си. Останалите Перо Симеонов, Никола Обретенов, Георги Апостолов, Сава Пенев и Димитър Тодоров са на противно становище за това и не стават. Обидения Никола Войновски го няма на съвещанието.
Ако Ботев отиде и отдаде заповед за посока на изтеглянето, те няма да могат да наложат своето пред четниците. Становището им за продължаване на борбата може да не се приеме от обезкуражените четници. Вероятно и тримата са знаели, че всички ще тръгнат след Ботев? Това те не искат да стане, а за да не стане, ще трябва на Ботев да се попречи да отиде при тях. За „ставането“ на Ботев и че другите остават седнали пак ще тълкуваме думите на Обретенов: „Да види накъде отидоха момчетата и няма ли някаква опасност за четата. Едва Ботев станал, гръмва се и той полита на земята.“.
Това му обяснение се превръща във съвсем наивно и неприемливо. Защо? Ако правилно тълкуваме описанията /показанията/ Обретенов ще видим, че той се самоотрича.
– Всички те знаят къде са момчетата – в дола за вода и то точно с разрешението му.
– Обстановката е спокойна – няма турци и затова са седнали на разговор.
Това само по себе си показва, че няма нищо, което да ги обезпокоява и да създава някаква опасност за четата. Тогава! Остава да си изясним кой е стрелял и защо? Куршумът не е турски.
В спомените на Обретенов четем, че куршумът, с който е убит Ботев, е „неприятелски“. Това ще е така, защото не може да се очаква куршумът да е отправен от приятел. Прави впечатление, че сам Обретенов е избегнал да окачестви куршума като „турски“. Съзнателно или не, той никога и никъде и в другите си писания не споменава тази дума. Тогава кой е неприятелят на Ботев? Или понеже той е неизвестен да поставим въпроса другояче: Кой е възможният неприятел?
Първият потенциален неприятел може да бъде всеки един черкезин или турски войник. В случая това трябва да го изключим като възможен действащ стрелец. Сражението е било преустановено. Турците и българите са се оттеглили на доста далечно разстояние от фронтовата линия. Няма никакво движение на турци в района, към който са се движили четниците.
Ако е бил турчин, той сигурно не е бил сам, щом е трябвало да отиде в българския лагер и вероятно – с разузнавателна задача, а не за да стреля срещу първия срещнат българин? Гърмежът няма ли да ги издаде? Има ли въобще нужда от разузнаване? Нали знаят, че българите са се пръснали някъде нататък. Утре ще тръгнат пак да ги преследват като вълци. А и в настъпващата тъмнина дори и най-храбрият турчин не би дръзнал да търси българин да убива и то между българите да търси войводата им, чиято теза поддържа Радка Стоянова.
Ако направим временно компромиса да приемем, че стрелецът е бил турчин и че е бил сам, ще се постави настойчиво въпроса: Защо е изстрелял само един патрон. Българите са в една група и от своята пусия той е могъл да стреля по тях повече от един път. Останалите трима също са били удобни мишени, при изненадата от страна на нападателя.
Не може да не направи впечатление, че веднага след гърмежа, а и по-късно след него никой от нападнатите не предприема действие да се предпази. По инстинкт те биха очаквали втори, трети изстрел и затова биха залегнали или биха избягали при четниците. Те дори не предприемат оглеждане на местността, ако не толкова за откриване на стрелеца, то поне, за да предотвратят опасността от нови покушения. Те не правят нито едното, нито другото. Защо ли? Защото за тях всичко би било излишно. Те знаят кой е стрелял. Те знаят също така, че не ги застрашава никаква опасност.
Един сериозно уличаващ факт. Много автори се опитват да определят мястото, откъдето е стреляно, посоката на куршума и силата на звука от гърмежа. По тези въпроси е излишно да се коментира, защото няма никакви опорни точки. Сам Никола Обретенов отнема възможността да се разисква. На въпроса на д-р Панчев – член на една от комисиите /в. „Независимост“, бр. 2406–2414 от 1–11 юни 1919 г./: „Гърмежът отблизо или отдалеч се чу?“, той отговаря: „Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло.“
Но за определяне на „разстоянието“ има един друг факт, на който можем да се спрем. В учебника по Съдебна медицина на проф. Иван Попвасилев и проф. Стойчо Радонов на стр. 102–104 четем: „Когато предметът, в който се стреля, е на близко разстояние, изброените фактори – пламъкът, газовете, саждите, барутните и неметалните частици – достигат до целта и допълват действието на куршума. Те оказват увреждащо действие върху тъканите по механичен начин. С намаляване скоростта на куршума /т.е. от далечно разстояние/ повредите все повече загубват свойствата си на огнестрелни и в тях все повече изпъква формата на куршума. Поради ударното странично действие на проектила /куршума/ притиснатите тъкани и след преминаването му продължават своето движение встрани /от действието на ударните вълни/, вследствие на което се образува голяма кухина, превишаваща няколко пъти обема на проектила. Колкото по голяма е скоростта и размерът на проектила, толкова по голяма ще бъде предадената на тъканите кинетична енергия, а оттук и по силно ще бъдат изразени временната кухина и ударната вълна на обкръжаващите тъкани.“
Тъй като не е направено оглеждане на дрехите и на самата рана, не е направена и аутопсия на трупа, не може да се говори с положителност за посоката на куршума, за да се твърди, че той е стигнал гръбначния стълб, какъв е размерът на раната или че е стреляно от упор. Остава открит въпросът – дали от близко или от далечно разстояние е стреляно? Никола Обретенов ни казва, че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът доц. Шопов от Пловдивския медицински институт дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан, а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие на кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“. Това „близко разстояние“ също е един сериозно уличаващ факт.
Други думи на Обретенов които трябва да тълкуваме: „След спора при съвещанието изгърмява пушка.” Какво можем да заключим? Съвещанието е приключило, имало е спор, воеводата става първи. Извод: Не е наложил своето пред щаба, но смята да стане по неговата. Разправията е била твърде голяма, спорещите са в състояние на възбуда. Стига се до стрелба. Изстрелът е внезапен, спонтанен, с умисъл за убийство в психическото състояние на афект. След първоначалното изживяване на ужаса от станалото идва съвземането. Пристъпва се към вземане на решение: станалото–станало, но какво трябва да се прави по-нататък? Ако ставаше въпрос за разумно решение, съвсем естествено и логично би било да погребат трупа и да съобщят на четниците за смъртта на войводата, както и да ги предупредят да се пазят от шпиони. Притиснати от страха те не са могли да мислят нормално. Четниците ще питат и разпитват къде, кога, как и кой е убил техния избран водач. Какво биха могли те, които са били с него, да отговорят на въпросите? Ако беше един, нямаше да има разногласие в избраната позиция за обяснения. Но ако се объркат и започнат да дават различни версии?
И понеже в бързината те не могат да измислят убедително и оправдателно обяснение, взимат решение да не съобщават за смъртта на войводата. Убиецът и присъстващите се страхуват от поднасянето на информацията. Не е убит кой да е, а известният на цял народ поет и революционер. Решават да изоставят трупа, като преди това го правят в неузнаваем. Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона, а Апостолов – калпака с лъва, шашката, револвера и мундира. Никола Обретенов не скрива, че са искали да направят трупа „неузнаваем“; но обяснява, че това са направили, „за да не се гаврят с него неприятелите“. Обаче обяснението му е съвсем неприемливо.
Ако трябва да се говори за гавра, то тя е действително извършена. Мъжете, на които Ботев най-много е разчитал, започват трескаво да тършуват из мъртвото му тяло, оставяйки трупа на войводата гол и без да го погребат, а те са имали достатъчно време за това – цяла една нощ. Това просто не е по християнски.
Нека ги разберем. Не им е било до погребение. Но със сигурност цяла нощ не са могли да мигнат за греховете си. Ако те действително са мислили да почетат войводата след неговата смърт и да опазят трупа му от оскърбление можеха, ако сами не могат да направят това, да съобщят на четниците за смъртта на техния водач, а те от своя страна биха направили едно колкото скръбно, толкова и горестно погребение на този велик син на нашия народ.
По всичко личи, че е имало много или поне достатъчно време за едно погребение. Смъртта е настъпила привечер. Турците са далеч, а четниците са в дола, на 100–200 крачки. Вечерта и цялата нощ е спокойна. Четниците и хората на Обретенов, които отиват при тях в гората, са спали до сутринта, когато наново се появяват турци. С лъжа крият смъртта му. Обретенов в Записките „Простихме се с войводата, тръгнахме с момчетата за извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: Къде е войводата? Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.“
Бихме се съгласили, че има и добри лъжи. Но защо е било необходимо, каква нужда е налагала да се лъжат четниците, че Ботев е жив и че е напред? Сигурно причината е била от много важен характер. И за кого? За четата или за групата на Обретенов? Целта на всяка лъжа е да прикрие нещо нечисто – нечестно. Тук обаче забележителното е, че в случая тази лъжа е колективна – пълно единодушие.
Никола Обретенов не ни казва защо са взели решението да не съобщават, че Ботев е убит. Нека сами видим какви биха могли да бъдат възможните съображения за тази лъжа.
Обретенов в „Записките”: „Ако бяхме съобщили за смъртта на войводата, това можеше да отчае и обезкуражи четниците. Те биха преустановили по нататъшната борба, а ние сме тръгнали да освободим роба или да умрем. Да допуснем, че първият ден лъжата остане в сила, то на следващия ден както и в следващите, въпросите ще останат, тъй като техният войвода няма как да се появи. Това няма ли да бъде много по отчайващо. Липсата на информация ще провокира мисълта, че войводата ги е напуснал, т.е. дезертирал?
Обретенов в „Записките”: „Ние се бяхме разпръснали на групи и четниците можеха да мислят, че е в някоя група.“
На 20 май, когато войводата е убит, четата е още цяла. Липсвали са само около 30 души. Ако Ботев беше убит от турски куршум, щеше да има достойно сбогуване /погребение/. А тогава не отчаяние, а озлобление и жажда за мъст би бушувала в душите на четниците и те с повече страст биха участвали в сраженията, за да възмездят за смъртта на любимия им водач.
Нека погледнем въпроса и от военна гледна точка. Абсолютно необходимо е да се съобщи за смъртта, най-вече, за да може борците да си изберат нов водач, който да ги води, да ги обединява и на комуто да се подчиняват. Една бойна група – малка или голяма, не може да остане без човек които да ги командва… Нека да разгледаме и поведението му на обвиняем. Никола Обретенов сам признава, че са решили да лъжат, както и в действителност се потвърждава. Това ни дава основание да имаме и правото да го обвиним, че лъже и в други моменти. В неговите записки например…
По онова време Христо Ботев е бил най-известната и най-голямата фигура в българското революционно движение. И тъкмо затова, без никакво възражение от никого, той застава начело на сформираната чета след отказа на Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят. Той е капитанът на парахода, той е войводата на четата, той е всевластен. Има самочувствието да взема решения, да заповядва, да изисква подчинение, да наказва, ако е необходимо, да свали от длъжност дори заместникът си. Във неговата структура си е съставил щаб. Щабът е съвещателен орган, което значи, че последното и окончателно решение се взема от войводата.
След двудневните сражения военната обстановка е реално изявена и е съвсем ясна – никаква помощ от местното население, патроните са изчерпани срещу преследващия ги превъзхождащ неприятел, а провизии няма. Четниците са обречени на сигурна смърт или плен. По нататъшната борба не само е безнадеждна, но и безсмислена. Четата е обречена на гибел. И той решава да се спаси все още това, което може да се спаси – животът на младите борци. Решава да се оттегли, направление – близката съседна Сърбия. Съвещание с щаба?! За какво? Той не би могъл с нищо да промени тази пагубна за четата военна обстановка. При всяко сражение има победа или поражение. Преди неизбежното поражение Ботев предприема оттеглянето. Всеки предвидлив и мъдър военачалник не би се поколебал да направи този военен маньовър.
След сражението през втория ден Ботев не само решава, но и предприема оттеглянето. Дава заповед да се „откове” знамето и знаменосецът го запасва на кръста си“ /стр. 248, „Спомени“/. При „оттегляне“ на една войскова част знаме не се развява, а се сваля и се съхранява до ново изсвирване на тръбата. Никола Обретенов е видял премахването на знамето от дръжката и е разбрал смисъла на това сваляне, т.е. оттегляне от борбата. И от някой друг жест или изтървана дума той узнава за решението на Ботев, но не е напълно сигурен. И за да провери, той поканва изостаналия Ботев да приседнат до една скала. Мястото е подходящо, четниците са събрани около извора в дола. Под претекст да си почине раненият Перо, войводата се съгласява с нетърпеливия Обретенов. Веднага започва разговор за оттеглянето на четата към Сърбия.
Ботев, изморен от похода и сраженията, видимо разочарован, бавно е обяснил: „Какво друго ни остава, „когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма“. Обретенов не е съгласен, той възразява, аргументира се и предлага да се продължи борбата, като четата се придвижи на изток към въстаналите места и се присъедини към другите чети в Сливенския Балкан. Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си. И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент – куршум в гърдите, последният аргумент на революционерите. Спорът е спечелен – противникът е премахнат завинаги.
Ботев пада като сноп на земята. От никого не е подкрепен при падането си. Групата е изненадана и стресната, защото това не е предварително планирано. След първоначалното объркване идва окопитването. Първо решават да приберат у себе си по ценните вещи от трупа, второ да изоставят тялото на произвола на съдбата и трето да не съобщават на четниците за смъртта на войводата.
След това изчакали необходимото време, докато четниците в гората заспят, тихомълком се приближили, но не легнали между тях, защото ако бъдат усетени могат да бъдат разпитвани за войводата. На сутринта те вече спокойно и уверено отговарят: „Войводата е напред и те тръгват след него“. Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното – мъчно се движи, а ако го изоставят той може да се превърне в потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема. Как да бъдат решени? На „помощ“ идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и „Перо пада по очите си, ударен в сърцето“. Забележително – пак един куршум, пак убит и пак ударен точно в сърцето! При така предполаганото от нас развитие на събитията нека наредим кои са „и другите лъжи“ на Никола Обретенов.
Първата – Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение. Непосредствено след стихналия бой, на Ботев съвсем не му е до „съвещание на щаба“ за вземане на решение и за по нататъшната съдба на четата. Той би направил действително подобно съвещание, за което има време занапред и когато ще може да свика всички от състава на щаба. В тази съвсем кратка почивка той не би могъл да решава този въпрос сериозно.
Втората – начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от „конски тропот“. И те първи посрещнали удара на турците не за това, че са били „на първа линия срещу потерята“, а защото в момента около групата не е имало четници.
Съгласно закона, както сега и тогава обвиняемият има правото да се защитава с всички средства, дори и с… лъжи. Аз в никакъв случай не хвърлям обвинение на Никола Обретенов, защото наистина може и да не е стрелял. При разгорещената кавга между Обретенов и Ботев може Апостолов да е искал да помогне на приятеля си и той да е стрелял. Георги Апостолов от много години е верен и помощник на Обретенов /Гюргево, София и Враца/. А това, че Обретенов почти не го споменава в своите записки, въпреки че присъства, може да си е често укриване.
Ако нашите подозрения падат преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен. Той сам се е оплел в многото си лъжи. Дотук с версията на Никола Обретенов която твърди, че Христо Ботев е прострелян в сърцето. Оказва се, че и четници са видели Ботев след прострелването, които обаче сочат, че е прострелян в главата:
– „Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда и порой от кърви бяха го покрили“, свидетелства Никола Кючуков.
– „Като гръмнат останах, като се научих, че воеводата Ботев паднал убит”, разказва Димитър Икономов.
– „Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония”.
– Ето и спомена на Цанко Минков: „Ботев, Ботев е ранен!“, се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И наистина, милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит. Вражеският куршум бе улучил най-смъртоносното място – неговото високо чело и пръснал черепа на части. Горкият!“
Ако Ботев е прострелян в сърцето, се оказва, че имало и втори изстрел в главата. За последен път Никола Обретенов се качва на Йолковица за тържествата на 2 юни 1937 г. Тогава един побелял старец застава пред него и го заплюва. Охраната иска да го арестува, но Обретенов ги спира: „Оставете го, не го закачайте! Той може би има право!“, казва съратникът на Христо Ботев.
Никола Обретенов умира на 10 октомври 1939 г. На смъртния одър за сетен път го питат кой уби Христо Ботев.
„За честта на българския народ ще отнеса истината на небето“, отронва поборникът, преди да издъхне.“
Кан Кардам: Стратегът, който изведе България към стабилност и мощ
