Малко след като Китай отваря границите си с края на политиката за нулевия COVID, Джан Чуанан губи работата си като счетоводител в козметична фирма в Шанхай и решава да обикаля света, пише „Асошиейтед прес“.
„Козметичният бизнес беше мрачен“, споделя 34-годишната Джан пред изданието, която обясни, че носенето на маски за лице по време на пандемията било неприятно. След като била уволнена, тя платила 1400 долара за онлайн курс по тайландски език, получила виза за обучение и се преместила в живописния северен тайландски град Чианг Май.
Джан е сред нарастващия брой млади китайци, които се местят в чужбина, за да избягат от ултраконкурентната работна среда на страната, семейния натиск и ограничените възможности, след като са живели в страната под строгите пандемични политики в продължение на три години. Югоизточна Азия се превърна в популярна дестинация поради това, че е близо, заради сравнително евтиния живот и тропическата природа. Няма точни данни за броя на младите китайци, които се преместват в чужбина, откакто страната сложи край на пандемичните ограничения и отвори отново границите си. Но в популярната китайска социална медийна платформа Xiaohongshu стотици хора са обсъдили решенията си да се преместят в Тайланд. Мнозина получават виза, за да учат тайландски, докато обмислят следващите си стъпки.
В университета Payap в Чианг Май около 500 китайци започнаха онлайн курс по тайландски в началото на тази година. Ройс Хенг, собственик на Duke Language School, частен езиков институт в Банкок, коментира, че около 180 китайци всеки месец се интересуват от визова информация и курсове.
Търсенето на възможности далеч от дома е отчасти мотивирано от нивото на безработица в Китай за хората на възраст между 16 и 24 години, което се повиши до рекордните 21,3% през юни. Недостигът на добри работни места увеличава натиска за продължителна работа.
„Отказът е все по-популярен начин за по-младите работници да се справят с времето на низходяща мобилност“, смята Бевърли Юен Томпсън, професор по социология в Siena College в Олбъни, Ню Йорк. Томсън обясни:
„В 20-те и началото на 30-те си години те могат да отидат в Тайланд, да си правят селфита и да работят на плажа в продължение на няколко години и да се почувстват, че имат страхотно качество на живот. Ако тези номади имаха същите възможности, на които се надяваха в родните си страни, можеха просто да пътуват там на почивка.“
По време на пандемията в Китай Джан е затворена в апартамента си в Шанхай седмици наред. Дори когато блокирането е премахнато, тя се опасява, че ново огнище на COVID-19 ще ѝ попречи да се движи в страната. Самата Джан споделя:
„Сега ценя свободата повече.“
Щедро обезщетение помага на младата жена да финансира прекараното време в Тайланд и тя търси начини да остане в чужбина в дългосрочен план, може би като преподава китайски език онлайн. Преместването в Чианг Май означава да се събуждате сутрин с птичи песни и да се отдаде на по-спокоен ритъм на живот. За разлика от Китай, тя има време да практикува йога и медитация, да пазарува ретро дрехи и да посещава уроци по танци.
Армонио Лианг напуска западния китайски град Чънду в провинция Съчуан без излаз на море за индонезийския остров Бали, популярна дестинация за компютъризираните номади. Неговото стартиране на социални медии Web3 е възпрепятствано от ограниченията на китайското правителство, докато използването му на приложения за обмен на криптовалута предизвиква полицейски тормоз. Преместването в Бали дава на 38-годишния мъж по-голяма свобода и по-добър начин на живот от средната класа с пари, които може би са едва достатъчно, за да живее у дома.
„Това е нещо, което не мога да получа в Китай“, категоричен е Лян, имайки предвид работата на лаптопа си на плажа и възможността да общува с хора от цял свят.
„Хиляди идеи просто изникнаха в ума ми. Никога преди не съм бил толкова креативен.“
Той също така се радва да бъде посрещнат с усмивки там, където е в момента. И си спомня:
„В Чънду всички са толкова стресирани. Ако се усмихнех на непознат, щяха да ме помислят за идиот.“
Животът в чужбина обаче не е само чатове на плажа и приятелски настроени съседи. „За повечето млади работници подобни престои ще бъдат антракти за живота им“, уточни Томпсън. Той добави:
„Те не могат да имат деца, защото децата трябва да ходят на училище. Те не могат да изпълняват задълженията си към родителите си. Ами ако възрастните им родители имат нужда от помощ? Те в крайна сметка ще си намерят работа на пълен работен ден у дома и ще бъдат привикани обратно в Китай заради едно от тези неща.“
Джан признава, че е изправена пред натиск да се омъжи. Лианг иска родителите му да се преместят в Бали с него. Той изтъква:
„Това е голям проблем. Те се притесняват, че ще бъдат самотни, след като се преместят от Китай, и се тревожат за медицинските услуги тук.“
32-годишният Хуанг Уансионг е блокиран на остров Бохол във Филипините за седем месеца през 2020 г., когато въздушният транспорт е спрян по време на пандемията. Вследствие на това мъжът прекарва времето си в уроци по свободно гмуркане, което включва гмуркане на големи дълбочини без кислородни резервоари. В крайна сметка той отлита за дома си в южния китайски град Гуанджоу, но губи работата си в частна компания за уроци, след като правителството налага репресии срещу индустрията през 2021 г. Следващият му опит да работи нещо е като шофьор – повече от 16 часа на ден за бизнес с превози.
„Чувствах се като машина през тези дни“, спомня си Хуанг и добавя:
„Мога да приема стабилен и непроменлив живот, но не мога да приема да нямам надежда, да не се опитвам да подобря ситуацията си и да се предам на съдбата.“
Хуанг се връща във Филипините през февруари, бягайки от семейния натиск, за да намери по-добра работа и да си намери приятелка в Китай. Той подновява приятелствата си на остров Бохол и се квалифицира като инструктор по гмуркане.
Обаче без китайски туристи, на които да преподава и без доходи, той отново се връща у дома през юни. Къ днешна дата мъжът все още се надява да изкарва прехраната си като гмуркач, вероятно обратно в Югоизточна Азия, въпреки че може също да се съгласи с предложението на родителите си да емигрира в Перу, за да работи в семеен супермаркет.
Хуанг си спомня как веднъж изплува твърде бързо от 40-метрово (131-футово) гмуркане и ръцете му треперят от опасна липса на кислород, известна като хипоксия. Урокът, който си вади от тази ситуация, е да избягва бързането и да поддържа стабилно изкачване. До следващия си ход той планира да използва тази дисциплина на свободното гмуркане, за да се справи с тревогите на живота в Китай. Хуанг е категоричен:
„Ще приложа спокойствието, което научих от морето около този остров, в реалния си живот. Възнамерявам да поддържам собственото си темпо.“
