Едва ли има боец в България, който да не е чувал за Теодор Карастоянов – един от най-добрите треньори по ММА у нас. Родом от Поморие, той влиза в света на бойните изкуства през 1992 година, а състезателната му кариера продължава до 2003 г.
За това време Теодор е ставал 12 пъти републикански шампион в различните стилове на кикбокса, където е избиран неведнъж и за най-техничен участник, бил е и национален състезател. Карастоянов се захваща с ММА през 2007 година, когато започва да се занимава и с организирането на спортни събития.
Тежко ли е било началото, как едно момче сменя ветроходството с бойните спортове във време, в което „беше много трудно“ да си достоен противник на ринга, и каква е отговорността на треньора по пътя към шампионските титли, разказа за Искра.бг самият Теодор Карастоянов.
- Кога и как разбра, че това е твоят път?
Не съм очаквал. Аз съм от Поморие и там всички се бяхме хванали с ветроходство. Това е спорт, при който нямаш ли добра лодка, не става. Тя е определяща. По тази причина не бяхме конкурентоспособни, макар че тренирахме от сутрин до вечер. В бойните изкуства навремето беше много трудно да стартираш. Мои приятели и познати ме свързаха с първия ми треньор – Руско Турманов-Роко. Именно той ми помогна да открия първата си голяма любов – кикбоксът. Там вече картинката се подреди определено по-лесно. Имам предвид, че с доста по-малко тренировки и труд, отколкото при ветроходството, защото нещата вече не зависеха от второстепенни субективни фактори. Така успях да развия потенциала си и така започна моят път в бойните изкуства.
„Ставах много пъти шампион на България, но понеже съм от малък град и за мен все не стигаше финансирането, за да изляза в чужбина“, допълва още Теодор.
На въпроса има ли нещо, за което да съжалява, Карастоянов е повече от категоричен: „Не съжалявам за нищо. Ако не беше станало така, нямаше да тръгна по този път, да започна да правя гали и да се занимавам със смесени бойни изкуства. Нямаше да помагам на тези момчета след мен да катерят високи върхове в спорта.“
Теодор е привърженик на максимата, че „когато човек губи, не знае какво печели и обратното“.
- Това, че кикбоксът е индивидуален спорт, допринесе ли за бързото увличане?
Да, там разчиташ единствено на себе си. Каквото покажеш между въжетата, това е. Няма кой да ти помогне, с противника си сам. Даваш всичко, което си усвоил, тренираш упорито, не можеш да скатаваш, както при футбола да речем. При него от 10 души все някой има да те прикрие. В кикбокса и ММА или биеш, или те бият, затова трябва да си подготвен, тренировките са много тежки. Навремето нямаше толкова информация, сега е друго. За първите си боксови ръкавици аз ходих с влака до София да си ги поръчвам, после ходих втори път пак така, за да си ги взема. Тренирахме по поляните, тичахме навън и се съобразявахме с времето изцяло. Докато сега децата искат набързо да се случи всичко и също толкова бързо им минава желанието. Знаете, че постоянството бие таланта.
Според Теодор семейството трябва да окаже влияние върху детето, за да се изгради то като дерзаеща и трудолюбива личност. Към днешна дата обаче „родителите очакват треньорът да е един аниматор. Да могат те да си ходят някъде наляво-надясно, а друг да им възпитава децата. Мисля, че най-важното нещо е възпитанието вкъщи, чак после вече идват спортните клубове и залите. Те без съмнение помагат в развитието, но семейството дава основата през първите седем години. Имаш ли стабилност и добро възпитание, ти ще си упорит и в залата и ще виждаш плодовете на своя труд“.
Професионалните състезатели, които работят и нещо допълнително и имат по-малко време за трениране, дават по-добри резултати, отколкото онези, които се занимават главно със спорт, споделя впечатленията си Карастоянов. Въпреки че са по-свободни, продължава той, не се съобразяват толкова или може би се щадят повече.
Доколкото, прави паралел треньорът, „ако един човек знае колко му коства, има един час свободно време да тренира и след това е отново на работа, той гледа в този един час максимално да се раздава, да е ефективен, другите… пестят се, търсят си оправдание, абе не е същото, нямат тая мотивация вероятно“.
- Какво следва, когато един състезател изгуби мотивация?
Това е основната роля на треньора, той трябва да бъде мотиватор, да служи за пример и да изкара от един състезател 200%. Ако не е добър мотиватор, колкото и добър професионалист да е, той вместо да вади 200%, ще вади 30 и ще загуби.
- Каква е разликата в треньорската и състезателната дейност?
Още преди 16-17 години, когато започнах треньорската си дейност, осъзнах, че е много по-лесно да си състезател, отколкото да подготвяш други хора. В първия случай каквото посееш – това ще пожънеш. Когато си треньор вече носиш отговорност към своите момчета, длъжен си те да са винаги на ринга, да дадат най-доброто от себе си. Нервите са доста по-големи. Когато се биеш, трябва да си егоист, не мислиш за другото, гледаш твоята тренировка да върви, да си се наспал, да си се наял. Станеш ли треньор вече не можеш да бъдеш егоист. Спираш и започваш да се раздаваш на всички фронтове – подготовката, намирането на средствата.
- Ти да си мозъкът на цялата операция?
Ти да си всичко. Да не ангажираш боеца с нищо. Особено при професионалния спорт е много важно да следиш състезателят да има добавки, ръкавици, екипировка, зала. Отделно трябва да мислиш как е най-добре да го натоварваш, къде да му организираш възстановяването, защото при професионалистите не може без възстановяване. Всичко е много сложно и изисква време.
- Ти си един от хората зад „MAX FIGHT“, как стартира този проект?
Няколко приятели, заедно с Пламен Петров, който беше мой състезател, тръгнахме заедно, водени от идеята да развиваме правенето на подобни събития. Първото, с което се захванахме, беше в Бургас. В Пловдив и Пазардджик имаше вече подобни формати, но те не бяха толкова професионални. Докато ние се запалихме от идеята да се случва нещо подобна на онова, което гледахме по телевизията. Събрахме се, питахме тук-там откъде да вземем осветление, ринг, кои бойци да играят. Като наближи състезанието обаче двете момчета, които щяха да ни бъдат спонсори и финансов гръб, се отказаха. Тогава в лицето на г-н Любен Джубрилов намерихме човек, който повярва в нас и ни помогна да стартираме. Оттогава досега работим заедно. Създаваме добри събития, като всяка година се стремим да вкарваме нови стилове, да бъдем по-атрактивни и да се развиваме в тази насока.
Има ли конкретен отговор на въпроса как се изгражда един боец и кое е на първо място – хранене, тренировки, възстановяване? Кое е онова ключово качество, което превръща състезателя в шампион?
„Мисля, че всичко трябва да е комплексно, да върви в някакъв синхрон“, отговаря Теодор Карастоянов. Според него главните фактори са да има желание от двете страни и постоянство. Налице ли са, „нещата вървят нагоре. И търпение, трябва да си търпелив. Трябва да се тренира не само много, но и трябва да се тренира умно. Трябва да има изградено доверие между треньор и състезател, безрезервно доверие“.
Споменавайки често срещаната резервираност към бойните спортове, че хората, които ги практикуват, са агресивни и опасни, Теодор ни прекъсва почти моментално:
„Ако присъствате на една тренировка при мен, ще видите, че децата изхабяват толкова енергия, че не знам дали после имат сила дори да се наядат, камоли да правят бели. Именно тук е ролята на треньора, който трябва да бъде пример в техните очи, за да има приемственост и последователност.“
