Може да мечтаем за свят, в който няма правила, но колко практично би било това, питат от „BBC“ в статия, която е част от „Големите въпроси на живота“ – нова поредица на медията.
„Аз съм в края на 20-те си години и се чувствам все по-ограничен от правила. От безкрайните знаци, които ми казват да “стоя отдясно” на ескалатори или “скейтбордът е забранен” на обществени места, до всички онези неписани обществени правила като например очакването, че трябва да се установя, да си купя къща и да имам семейство. Наистина ли имаме нужда от всички тези правила, защо трябва да ги спазвам и какво би станало, ако всички ги пренебрегнем?“, пита и 28-годишният Уил от Лондон.
Всички чувстваме потискащото присъствие на правила, както писани, така и неписани – това на практика е рамката на живота, пише Ник Чатър от “BBC”. Публични пространства, организации, вечери, дори връзки и непринудени разговори са пълни с разпоредби и бюрокрация, които изглежда са там, за да диктуват всеки наш ход. Ние се противопоставяме на правилата, които нарушават нашата свобода, и твърдим, че те са “там, за да бъдат нарушавани”.
Но като поведенчески учен Чатър смята, че проблемът всъщност не са правилата, нормите и обичаите, а неоправданите такива. Важният и ключов момент да се установи разликата между двете.
Като за начало е добре да си представите живота в свят без правила. Освен че телата ни следват някои много строги и сложни биологични закони, без които всички сме обречени на гибел, самите думи, които пиша сега, спазват езиковите правила. В артистични моменти на индивидуализъм, когато се чувствам по своему байронски може би мечтателно мисля да се освободя от тях. Но дали тази нова езикова свобода наистина ще ми донесе полза или ще ме лиши от мислите ми?
Някои – Люис Карол в стихотворението си “Джабърбъки”, например, постигнаха успех в така модерната литературна анархия. Но като цяло откъсването от правилата на моя език ме прави не толкова необвързана, колкото непоследователна.
Байрон беше прословут нарушител на правилата в личния си живот, но беше апотеоз за рима и мяра. В стихотворението си “Когато двамата се разделихме” Байрон например пише за забранената любов, за любовта, която нарушава правилата, но го прави, като следва точно някои утвърдени поетични закони. И мнозина твърдят, че точно тези рими го правят още по-завладяващо и силно като творба:
Тайно се запознахме
В мълчание скърбя,
Че сърцето ти може да забрави,
Духът ви заблуждава.
Ако трябва да те срещна
След дълги години,
Как трябва да те поздравя?
С тишина и сълзи.
Помислете също как правилата са същността на спорта, игрите и пъзелите – дори когато цялата им цел е уж привидно забавление. Правилата на шаха, да речем, могат да предизвикат интрига, ако искам да завладея противника си в “замък”, за да изляза от шах, но открия, че те казват, че не мога; или ако видя пешката на другия да се приближава до моята страна на дъската и тя изведнъж да се превърне в дама, топ, офицер или кон. По същия начин, намерете ми футболен фен, който поне веднъж да не е заставал срещу отбора, който подкрепя.
Но шахът или футболът без правила не биха били шах или футбол – те биха били напълно безформени и безсмислени дейности.
Всъщност игра без правила изобщо не е игра.
Много от нормите на ежедневието изпълняват точно същата функция като правилата на игрите, като ни казват какви движения можем и какви не можем да правим. Така неприятни за децаа думи, с които ги караме да свикват – “благодаря” и “моля” изглеждат толкова нормални за изричане, но ако ги нямаше в речта ни, комуникацията невинаги щеше да е толкова приятна и да тече гладко.
По същия начин стои въпросът с правилата за шофиране отляво или отдясно, спирането на червено, чакането на опашки, изхвърлянето на боклука в кофата, събирането на акото на кучето ни и т.н. Тези уж елементарни правила също попадат в тази категория. Те са градивните елементи на хармоничното общество.
Разбира се, някои хора отдавна са на мнение, че обществото трябва да се формализира по-малко, като пледират за свят, в който индивидуалната свобода има предимство – анархия.
“Правилата често възникват, нежелани, но подтикнати от нуждите на взаимно съгласувани социални и икономически взаимодействия”
Проблемът с анархията обаче е, че тя по своята същност е нестабилна – хората непрекъснато и спонтанно генерират нови и нови правила, управляващи поведението, комуникацията и икономическия обмен, и те го правят толкова бързо, колкото старите правила биват отстранявани.
Преди няколко десетилетия общоприетото местоимение в писмен език беше широко прието за мъжко: той / него / негово (бел. ред. в английския език). Това правило е невалидно в момента. И все пак “той” е заменен – не от отсъствие на правила, а от различен и по-широк набор от правила, регулиращи използването на местоименията.
Нека да се върнем на примера със спорта. Една игра може да започне с ритане на свински пикочен мехур от единия край на селото до другия, с лошо разпределени отбори и потенциално бурно насилие на терена. Но завършва след няколко века с изключително сложна книжка с правила, която диктува всеки детайл от играта. Дори създаваме международни ръководни органи, които да контролират този спорт, да създават първенства и т.н.
Политическият икономист Елинор Остром, която сподели Благородната награда за икономика през 2009 г., наблюдава същото явление на спонтанното изграждане на правила, когато хората колективно трябва да управляват общи ресурси, като обща земя, риболов или вода за напояване.
Тя откри, че хората колективно изграждат правила, за да речем: колко добитък може да пасе човек, къде и кога; кой получава колко вода и какво трябва да се направи, когато ресурсът е ограничен; кой следи кого и кои правила разрешават спорове. Тези правила не са просто измислени от владетелите и не се налагат отгоре надолу в обществото – вместо това те често възникват, нежелани, от нуждите на взаимно съгласувани социални и икономически взаимодействия.
Поривът за преобръщане на задушаващи, несправедливи или просто направо безсмислени правила е напълно оправдан. Но без някои правила – и някаква тенденция да се придържаме към тях – в обществото бързо ще се зароди невиждан хаос. Всъщност много социални експерти биха виждали тенденцията ни да създаваме, спазваме и прилагаме правила като основата на социалния и икономическия живот.
“Въпреки протестите ни за обратното, правилата изглеждат вплетени в нашето ДНК”
Връзката с правилата изглежда е уникална за нас хората. Разбира се, много животни се държат по силно ритуалистични начини – например причудливите и сложни ухажващи танци на различни видове райски птици. Тези модели обаче са свързани с гените им, а не са измислени от минали поколения птици. И докато хората установяват и поддържат правила, като има наказания ако тези правила не се спазват, шимпанзетата – най-близките ни роднини – не го правят. Шимпанзетата могат да отмъстят, когато храната им бъде открадната, но най-важното е, че те не наказват кражбата на храна като цяло – дори ако жертвата е близък роднина.
При хората правилата също влизат в сила от рано. Експериментите показват, че децата до тригодишна възраст могат да бъдат научени изцяло на произволни правила за определена игра. Не само това, че когато на сцената пристигне “марионетка” (контролирана от експериментатор) и започне да нарушава правилата, децата ще критикуват марионетката, протестирайки с коментари като “Правиш това грешно!” Те дори ще се опитат да научат марионетката да се справя по-добре.
Всъщност, въпреки нашите протести за обратното, правилата изглеждат вплетени в нашето ДНК. И способността на нашия вид да се захващаме и налагаме произволни правила е от решаващо значение за успеха ни като вид. Ако всеки от нас трябваше да оправдае всяко правило от нулата (защо караме отляво в някои страни и отдясно в други; защо казваме “моля и благодаря”), умовете ни щяха да престанат. Вместо това ние сме в състояние да научим изключително сложните системи от езикови и социални норми, без да задаваме твърде много въпроси – ние просто поглъщаме “начина, по който правим нещата тук”.
Но трябва да сме внимателни – защото по този начин тиранията също лъже. Хората имат силно чувство да искат да налагат, понякога потискащи, модели на поведение – правилно изписване, без накъсани предлози, без разцепени инфинити форми, да се слагат шапки в църквата, да стоим прави за националния химн, независимо от състоянието на тези, които трябва да спазват даденото правило. И макар че преминаването от “това е, което всички правим” към “това е, което всички трябва да правим” е добре известна етична заблуда, тя е дълбоко заложена в човешката психология.
Една опасност е, че правилата могат да развият своя инерция: хората могат да станат толкова пламенни за произволни правила на обличане, ограничения в диетата или правилното третиране на свещеното, че могат да определят най-крайните наказания за тяхното поддържане.
Политическите идеолози и религиозните фанатици често изпитват такова чувство – но това правят репресивните държави, тормозените шефове и принудителните партньори: правилата трябва да се спазват, само защото те са правилата.
“Правилата, като добрата полиция, разчитат на нашето съгласие”
Не само това, но критикуването на правила или неспазването им (да не се привлече вниманието към човек, носещ неподходяща рокля, например) се превръща в престъпление, изискващо единствено наказание.
И тогава има “пълзящо правило”: Нормите продължават да се добавят и разширяват, така че личната ни свобода да бъде все по-ограничена. Ограниченията за планиране, правилата за безопасност и оценките на риска може да изглежда, че се натрупват безкрайно и могат да разширят обхвата си далеч извън всяко първоначално намерение.
Ограниченията за обновяване на древни сгради могат да бъдат толкова строги, че не е възможно да се ремонтира и сградите да се срутят; екологичните оценки за новите гори могат да бъдат толкова тежки, че засаждането на дървета става почти невъзможно; разпоредбите за откриване на лекове за някои болести могат да бъдат толкова трудноизпълними, че потенциално ценното лекарство бива изоставено в един момент. Пътят към ада не е просто засипан с добри намерения, но обграден с правила, налагащи тези добри намерения, каквито и да са последствията.
Хората и обществата се сблъскват с непрекъсната битка за правила – и ние трябва да бъдем предпазливи за тяхната цел. Така че, да, “стоенето отдясно” на ескалатора може да ускори пътуването на всеки да работи – но внимавайте за конвенциите, които нямат очевидна полза за всички и особено тези, които дискриминират, наказват и осъждат.
Правилата, като добрата полиция, разчитат на нашето съгласие. А тези, които нямат нашето съгласие, могат да станат инструменти на тиранията. Така че може би най-добрият съвет е най-вече да следвате правилата, но винаги да питате защо.
Превод: Диана Тодорова
