Когато бях дете мама ми казваше, че когато вали – небето плаче. Разплакано е заради лоши постъпки или се е натъжило, защото някой добър човек е чул обидни думи за себе си.
Винаги в тези моменти бях много разтревожена. Сещах се за последните бели, които съм направила и си мислих, че може би дъждовните капки са заради мен на земята. Разбира се бях уверявана, че няма как аз да съм причината за тях.
После станах по-голяма и в пролетните и летните дни с баба обичахме да се разхождаме в дъжда. Тогава вече бях запозната с природните явления, но все пак смятах, че небето наистина изпитва чувства.
Усещането от тези разходки беше толкова прекрасно! И си представях пречистващата сила на сълзите. Да плачеш, за да ти олекне. Да плачеш от щастие, да плачеш, защото… Имаш нужда да плачеш.
Днес не съм променила това усещане у себе си. Вярвам, че небето наистина ни праща сълзите си. И те валят, за да ни събудят. Да ни накарат да мислим, да чувстваме, да усещаме.
Да отворим чадърите си и да подслоним някого под тях. Да мислим преди да засегнем някого с думите си. Да преброим доколкото се налага, ако искаме да нараним.
Сълзите на небето ни поставят избор – да останем в зоната си на комфорт и да бъдем сухи или да се слеем с дъжда и да преживеем усещането.
Да определим от какво имаме нужда – да спрем, за да си починем от лошото време, което витае навън и в сърцата ни или да поемем дълбоко въздух и да преминем с пълна газ през локвите. Дали да се боим от калта или да я оставим да полепне по нас, а после да я почистим. Дали да наблюдаваме капките или да създадем своята дъждовна картина.
И когато дъждът пада над България, да решим какви сълзи искаме да му причиним.
На гордост, че сме успели да направим нещо добро за близък или непознат човек. Че не сме останали безразлични, а сме подкрепили някоя кауза. Че сме създали нещо свое или просто сме се поставили на мястото на другия, преди да му дадем квалификация.
Или сълзи на болка – защото сме можели да помогнем, а не сме го направили. Защото сме замърсили природата, с която трябва да се гордеем. Защото сме позволили безброй много хора да не водят достоен живот, но не взимаме никакво участие, за да променим това.
Небето плаче рядко. И рядко се ядосва, но винаги е от сърце. И ние носим отговорност както за собствените си чувства, така и за част от нещата, които се случват под него.
Аз искам когато вали, то да бъде порой!
От доброта, светли действия, осъзнато поведение и вяра в един по-добър свят. От пречистване и гордост. От съпричастност и обич.
Да, наясно съм, че не мога да спася света… Или да променя държавата – независимо дали искам.
Но мога да хвърлям боклуците си единствено на предназначените за това места. Мога да даря кръв. Мога да пренеса покупките на някой възрастен човек. Мога да стана от мястото в автобуса, за да седне някой, който не го държат краката или да отстъпя място на майка с дете. Мога да подкрепя кауза, в която вярвам.
Мога и да сгреша.
И съм го правила. Сигурна съм, че небето е страдало и заради мен. И осъзнавам, че не всички грешки могат да се поправят, но когато се осъзнаят, е напълно възможно да не се повторят.
Животът е по-прекрасен, когато си далеч от телевизора.
Тогава виждаш света около теб – такъв, какъвто е в твоите очи. Не такъв, какъвто някой иска да ти представи. И заставаш под това небе, като знаеш, че можеш да го накараш да се усмихне…
