На днешната дата през 1885 година българите са успели да защитят Белоградчик и да прекратят опитите на сърбите да завладеят града. Битката е част от Сръбско-българската война.
Белоградчишката крепост е обградена от Западния Балкан и контролира още от османско време изходите на старопланинските проходи между долината на Тимок и Видин. Именно заради това е изключително важна за сръбското командване – чрез нея е трябвало да се изолира основната им цел, а именно София, от Дунавска България. Към града са били насочени дясното (южното) крило на Тимошката армия – 14-ти пехотен полк II призив (4 батальона пехота с поддържащи артилерия и кавалерия), показва справка в „Уикипедия“.
Войната е избухнала на 2 ноември. Ден след това 14-ти полк е прекосил границата и се е насочил към Белоградчик от две страни. Главната колона е влязла в по-сериозен досег с българите на следващия ден, след като заема Салаш и изкачва рида Ведерник. В подкрепа на малобройния белоградчишки гарнизон командващият войските в Северозападна България капитан Атанас Узунов изпраща 3 чети плевенски, варненски и русенски доброволци начело с поручик Панайот Дворянов.
Дворянов получава и няколкостотин опълченци от Кутловица, но повечето от тях се разбягват още при първата престрелка със сърбите на 4 ноември при село Калугер. В защита на Белоградчик остава гарнизонът от 1 рота запасняци, 2 доброволчески чети (русенската е пратена да пази пътя през Чупрене) и известен брой опълченци – общо малко над 700 души без полева артилерия и с ограничени запаси от муниции.
С тези сили на 6 ноември Дворянов посреща противника на западните подстъпи на Белоградчик и ги обръща в бягство. До тази развръзка се стига, след като малка част от българите нападат от засада сръбската колона. Преследвани повече от 2 километра, сърбите дават близо 50 убити и стотина пленници. На 7 ноември Дворянов прогонва – този път без бой – и втората сръбска колона, наближила Белоградчик от юг през прохода Свети Никола и село Пролазница.
